“Ще падне веселба” обещава заглавието на най-новата изложба в Британската библиотека. Експозицията изследва обичайните начини за забавление и малките удоволствия на хората във викторианската епоха. Оказва се, че дребните всекидневни страсти на иначе строгите викторианци съвсем не са били безобидни. Ненаситен апетит за жестокост прозира в част от плакатите и постерите за премиери, които са показани в Лондон.

Изложбата представя момент, когато сценични изкуства стават изключително разнообразни, шоубизнесът започва да се комерсиализира и да увлича масовата публика. Това обаче се постига на особено висока цена – защото повечето постановки черпят своите вдъхновения от екзекуции, убийства или осакатявания на хора. Според специалисти по епохата именно оттук тръгва днешната страст към жестокост във филмите, видеоигрите и евтините новели.

Страст към престъпленията

Дори най-обикновеният човек във викторианската епоха е изпитвал ненаситна страст към престъпленията, твърди преподавателката по история в Свободния университет (Open University) Розалинд Кроун.

“Ако си мислите, че днес шоубизнесът е жесток, погледнете викторианците и ще се успокоите”, добавя тя.

Почти до последните десетилетия на XIX век мъжете, жените и дори децата са се развеселявали от образи или описания на убийства и осакатявания, които днес трудно бихме приели за забавни.

Плакат за премиера от изложбата. Това е моментът, когато сценичните изкуства стават разнообразни, а шоубизнесът започва да увлича всички.

Картини, изобразяващи истински екзекуции, се превръщат в абсолютна мода. А през XVIII век майсторски документални рисунки и скици се разпродават като топъл хляб в близост до ешафода. По-късно, когато печатането на графики става по-евтино и достъпно за повече хора, страстта на публиката към подобни “произведения на изкуството” нараства драстично. За общо “нещастие” обаче по това време твърде малко престъпници са стигали до бесилката. Екзекуциите са били истинска рядкост и до тях се е прибягвало само при доказване на особено жестоки убийства.

Именно тази рядкост на екзекуциите, комбинирана със сензационното усещане за престъпление, е изостряла апетита на публиката двойно.

Всяко убийство – малък празник

Всяко убийство е било като малък празник за викторианците, а ако се стигнело да екзекуция на престъпника, празникът е ставал двоен и троен. На събитието се посвещавали сложно декорирани плакати, описващи цветущо в проза, стих и образ историята на убийството, последвалия процес и екзекуцията. Не само че нищо не било спестявано на публиката, ами събитията били “достоверно” доукрасявани.

Човек е можел да се снабди с подобен плакат за половин пени всеки ден по улиците на британските градове. Но най-големите продажби се удряли в дните на самата екзекуция, пише Кроун в книгата си “Жестоките викторианци. Популярните забавления в Лондон през XIX век”.

През 1838 г. например Джейм Грийнакр (James Greenacre) е осъден да бъде обесен за убийство на жена по особено жесток начин. Екзекуцията привлича нечуван интерес и тълпи от хора прииждат в Нюкасъл, за да видят гледката с очите си. Палачът му Уилям Калкрафт се хвалел навсякъде, че използва къси въжета, което означавало, че жертвата ще се мъчи по-дълго. Всичко това е подробно разказано и нарисувано върху плакат, висок 1,65 метра, посветен на случая. Освен постера в деня на екзекуцията са разпродадени огромен брой сувенири като чаши за кафе с образа на убиеца.

Чаша сувенир от екзекуция. На нея е изписано „Джон Търтъл, убиецът на У. Уеър“, 1824 г.

През 1949 г., когато обесват публично Мария и Фредерик Джордж Маннинг, тяхната история се предлага на плакати, високи 2,5 метра. Тълпата, събрала се да наблюдава смъртта на убиеца, е била толкова гигантска и насъскана, че предизвикала ужаса на писателя Чарлз Дикенс. След събитието той се включва в кампания против публичните екзекуции.

Зали на ужаса

Общественият апетит за подобни “наслади” обаче съвсем не е бил утоляван с една екзекуция. И затова масовата култура (в голямата си част) се отдала с цялото си сърце и душа на публичната страст да се наблюдава, запаметява и реконструира всяко кърваво събитие. Фабриките започват да произвеждат чаши с обесени, цветни портрети на престъпниците, включително и малки фигурки на убийците или модели на местопрестъпленията.

Именно така се появяват и първите музеи с восъчни фигури, като Мадам Тюсо е най-известният от тях. Галерията на Тюсо предлагала истински “зали на ужаса” в отговор на публичната жажда за престъпления и наказания. Благодарение на връзките си с полицията музеят успявал да се сдобие с автентични реликви от престъпленията, които после се реконструирали старателно. Един от ключовите восъчни герои в колекцията например, убиецът Едуард Оксфорд, е бил в постоянна експозиция и се е радвал на завидна публика почти до началото на ХХ век.

Мадам Тюсо успяла да направи отливка на главата му още докато нещастникът бил в затвора, чакайки своята присъда.

Смърт на сцената

През 1820 г. театралните мениджъри осъзнават печалбите, които могат да постигнат, ако произведенията им се базират на скорошни убийства. Един от постерите в изложбата например рекламира трагедия, базирана на убийството на Уилям Уеар от Джон Търтъл. Плакатът обещава на публиката “идентични възстановки, намекнати от всекидневната преса в отразяването на случая”. Театралните постановки са били “високоинформиращи продукции”. В своите рекламни брошури те залагат на подробно текстово описание на насилствените сцени, както и на убедителни графични илюстрации.

Приказката за демона бръснар Суини Тодд е била най-тиражната мелодрама на убиец за времето си.

Възстановките на убийства са само единият тип от жестоката драма в тогавашната сцена. Много по-обещаваща е изглеждала мелодрамата на убиеца. Една от най-популярните викториански мелодрами е приказката за демона бръснар Суини Тодд – опияняващ микс от убийства и канибализъм, който е бил представен за първи път през 1848 г.

Демонът бръснар.

Всъщност, постановката е била просто адаптация на една суперуспешна евтина новела – жанр, който също се радва на голям успех по това време. Рядко копие на оригиналната книга се пази в Британската библиотека. Тя е написана в неколкостотин страници с ужасяващи илюстрации. Но зад нея има и по-интересна история, която продължава до днес.

Издателят на “Суини Тодд” – Едуард Лойд, е един от създателите на жълтата седмична преса и на неделните вестници (Sunday Press). През 1842 г. той стартира “Лондонски седмичник на Лойдс”. Криминалните репортери на Лойдс бързо усвояват реторическите хватки за описания на зверствата, разпространени в мелодрамата и булевардните романи. Именно подробните и цветущи репортажи на убийства и екзекуции водят до светкавичен успех за Лойдс. Четенето на подобни “новини” става любимо занимание на работниците и хората от средната класа. Тъй като нямат много свободно време, седмичникът отговаря напълно на тяхната програма. Така вестникът се превръща от източник на новини в източник на специфични и жестоки забавления.

Жестоките викторианци днес

Някои от тези развлечения може да са ви добре познати, пише Розалинд Кроун. Например живи описания на убийства, изнасилвания или екзекуции. Рядко обаче някой вади на показ тази черта на викторианците. А всъщност именно от техните обичайни забавления, базирани на жестокост, тръгва голямата съвременна популярна култура.

Плакатът на изложбата в Британската библиотека с нищо не подсказва за истинските забавления на викторианците.

Факт е, че тези “наслади” разцъфтяват в момента, когато показните екзекуции драстично намаляват и истинското насилие става невъзможно да бъде наблюдавано “на живо”. Но те също така помагат да се запълни едно ново пространство за удоволствие – а именно страстта към насилието в популярната култура на XX и XXI век. Слава Богу, най-екстремните източници на такива наслади вече са изчезнали или са запазени само за отбрана публика. Но общият апетит за насилие днес се засища тъкмо от красиво написани криминални репортажи, възстановки на носталгични мелодрами и, разбира се, чрез филмите и видеоигрите, заключава историчката.

-----

* Използвани са цитати от Violent Victorians. Popular entertainment in nineteenth-century London. By Rosalind Crone.

Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през ноември 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.