Писател, семиотик, етнолог, преводач, картограф, преподавател, журналист, Атанас Славов (1930-2010) е толкова труден за обяснение с една дума, че в някакъв момент всички започнаха за най-лесно да го наричат Американеца от Сливен. Не само заради дисидентските му години в САЩ, повечето от които прекарва в радио „Гласът на Америка“, а и защото Сливен бе за него повече от родно място, то му бе родината. Към България Атанас Славов имаше толкова сложно отношение, какъвто бе той самият. „Ходих сутринта на пазара, наблюдавах хората как бършат доматите, как ги галят, как ги подреждат – няма да загине тази наша България, да знаеш!“ Това можеше да го каже сутринта, но до вечерта също толкова убедено да се гневи: „Пустата България, що ли не я затрият…“ Предлагам ви негови размисли. И не се подвеждайте от тук-там грубостта, зад всичко това стои огромна обич към България.

Напускането тогава: Избягах от щастливата родина, строителката на международното щастие. Напуснах по чисто принципни причини. Даже когато по онова време излязоха двата подлистника в един от най-престижните вестници в света „Вашингтон пост”, аз не посочих кой знае колко дисидентски причини, не заех никакви пози. Искрено тогава цитирах приятеля на дядо си, писател, който никога не се е изучавал в българската литература, въпреки че е една нахакана фигура и това е Константин Величков. Той казва следното нещо, цитирам по смисъл: Човек може да живее в потисничество, но не може да живее в позор.

Боричкането сега: Не искам да се включвам в преобладаващото в страната съскане и кряскане. Точно обратното, искам да се издигна над това. Кой е мръсник, какво било преди 200 години – нищо от това не ме интересува. Цялото това иконографско мислене и разправии не вършат никаква работа. Ама кое било по-хубаво, това преди 50 или онова преди 100 години? – нищо, което е било, не е хубаво, защото всичко, което вече е било, вече се е и провалило.

Единственото, което ме интересува, е националната стратегия за бъдещето. Накъде да вървим, на какво е майстор българинът, с какво да се заемем, кое да зарежем? Това са въпросите, които трябва да си задаваме, а не да джавкаме. От този шум на хората им се отщя да дискутират по важните въпроси. Изпразни се от съдържание истинското търсене на бъдещето на България. Защото истинската грижа не е какво да е бъдещето, а как да се вмъкнеш в него.

Заблудите: Всеки българин има два мозъка. Единият мисли това, което трябва да кажеш, за да се харесаш, а другият си мисли истината, която е абсолютно забранена да се издава. Във Вашингтон преподавах в един институт на Държавния департамент, в който дипломати се обучаваха на културата на други народи. Между учениците ми имаше и хора от научния институт на ЦРУ. Те са едни от най-добрите слависти между другото. Една от тях ми каза: „Българите са единствените, с които не можем да се справим. Техните агенти, каза тя, са единствените, които не можем да хванем с детектора на лъжата. Те ти говорят лъжи, глупости, от които машините могат да се счупят, обаче не, не трепват. Тоест съзнанието е раздвоено. Когато българите казват лъжи, те си вярват.“ Ей това сме ние. Всеки хвърчи, търчи, лъже, за да се докопа до някаква фондация да го прати на остров..., на не знам кой остров, ама там имало шведки, които чакали да бъдат чукани. Или пък ще отидем в Охрид и там на една конференция ще освобождаваме България. Цял ден тичат нагоре-надолу, цял ден се продават. И ако някой заеме позиция, всеки ще тича и ще вика: Ей го, тука е Левски, я го арестувайте. За да му дадат пет лева или да го черпят едно кафе. И очите му светят, че успял да извърши предателство. Така че ако някой заеме позиция, никой няма да го подкрепи. Всички ще отидат да го обадят. Ще рекат: Ние ще ти се продадем по-евтино бе, чичо Германчо или чичо Американчо или... Не чичо Япончо – не, щото японците са далече, не можем да им се слагаме лесно. Хе-хе-хе...

Националният сън: Един комар хапе един човек. Човекът плясва комара, убива го и кара нататък, тоест решава проблема си. Това е човек в съзнание. Сега си представи друг комар, който хапе друг човек. И него го боли. Но не убива комара, а започва да мрънка, да мърмори и най-вече да търси виновни. Например – кой остави вратата отворена да влизат комарите, нарочно ли я остави, ама той нещо мрази ли ме, или пък е от СДС, БСП, ДПС, а баща му не беше ли от ДС и т.н. Този човек е в безсъзнание. Голямата част от българите прави това.

Рецептите: Голямата тайна е: Всички рецепти са грешни. Рецептите за отслабване, рецептите за секс, рецептите за писане за хайдутите, рецептите за угаждане на правителството, всичко това е грешно. Единственият начин е да не се притесняваш и да направиш това, което ти се прави. Искаш да печелиш пари? Правилно е да искаш да печелиш пари. Ама у нас е така: Не, ти няма да печелиш пари, всичките пари ще ги дадем на жената на еди-кого си и тя ще купи 50 фондации. Като искаш да печелиш, хващаш се за работа и започваш да трупаш пари. Няма да пишеш книги, няма да се фукаш, няма да станеш боксьор. Или пък искаш да станеш боксьор. Какво те интересува, че майка ти не щяла? Дъщеря ти иска да се омъжи за някой си? Няма да й викаш – чакай сега да отскочим до Букурещ да ти мине, дето си се разгорещила. Всеки трябва да следва това, което му се иска. Защото то произтича от сигналите на паметта, която е потисната. Обаче не, ние работим с оперативна памет, която е една стотна от генетичната. Ние непрекъснато правим грешки, защото мислим, смятаме, четем някакви вестници...

Образованието: Че се и хвалим: ний сме най-образовани. Американските деца не знаят къде е Панама и Коста Рика, нашите знаят. Само че ако сестричето на нашето дете започне да се дави, то не знае номера на Бърза помощ, знае къде са Панама и Коста Рика. И сестричката ще умре. Тъпото американско дете натиска девет, едно, едно, те пристигат и я спасяват. А като го питаш къде е Панама, вика – не знам. Еее, простак с простак! А той е спасил сестра си. Знае практически, точни неща, неща, които ще ти свършат работа.

Ценностите: Най-нетърпимо е това, което се надявах, че след петнайсет години няма да бъде проблем. Не очаквах, че до ден-днешен ще продължава да е разрушена скалата на ценностите – онова, което направи комунизмът, като изравни разликата между образования и необразования, между глупавия и умния, между честния и покварения. И стана тъй, че всеки мисли, че утре може да стане министър-председател или пък да го назначат да казва как да се строят къщите в България. И го назначават. Това не мога повече да го търпя, уморих се. Уморих се от това, че най-простият може да стане най-важният. То няма начин да не се промени, но аз вече нямам сили да го чакам. Новото не идва автоматично с премахването на старото – гониш дявола и ти идва ангелът с една тава мекици. Няма такова нещо, сам трябва да си го направиш новото. Трябва да ореш, да посееш, да жънеш, да мелиш и да си опечеш мекиците.

Стари и млади: Погледни ги всички тия хора на средна възраст по кафенетата, седят и цял ден обсъждат панталоните на младите, които минават край тях, или се тревожат, много се тревожат, че вече в училище нямало да се учи баба Илийца. Не искат да приемат, че тия млади хора ги отминават и вървят напред. Те искат да ги спрат. Българите мразят децата си, когато те вървят напред. Готови са да ги спират, да блокират, да задръстват. Задръстването... Ако погледнеш България от Космоса, веднага ще познаеш къде е, щото ако има едно тясно място на улицата, всички са се струпали там. Българинът е задръстилото на планетата. Готов е да скопи децата си само защото те вървят напред.

Ние и Европа: Ще се впишем, щото няма начин да не се впишем. От това са заинтересовани великите сили и самата Европа, заинтересовани са и хората у нас, които имат мозък в главата си и искат да има условия да приложат способностите си. Всички са заинтересовани. Е, има и такива, село Кукова могила, да речем – били 48 жители, във всеки двор по една коза и една кокошка, идват журналистите от паникьорските медии, изваждат бабата от някаква дупка и тя реве: „Няма автобус, как ще ида в Радомир?” Като няма автобус, дигай се и отивай при децата си в някой град. Ама не! Седи там цялото село да пази някаква гума, че била останала от някой си поп Станчо от турско време. Едно време какво са направили нашите, като им е било неудобно в Алтай? Вземат конете, идват тук на най-хубавото място, колят, бесят и се настаняват. А сега не слизат от чуките, че и измъчват децата си да се катерят натам всеки ден да проверяват дали не е умряла майка им. Тъй че, като се влиза в Европа, да се влезе по най-добрия начин. Тези, които мислят и работят за България, мислят как да го направят. И мисля, че те ще победят.

Прогресът: Няма прогрес. Всяко нещо, като се развие, умира. Всяко родено умира. Защото се строи, а после идват поколения консуматори. Мързи ги. И започват да подреждат нещата не според тяхната функция, а ги подреждат геометрично. Вместо да подредят града според това къде са хълмовете, къде е реката, те започват да коригират пейзажа. И той трябва да е под права линия. Ама имало баир – ще го съборим! Щом не тече тука вода – ще докараме! Виж нашите язовири. Те са чертани под диктовката на Живков, един селянин. Да имало навсякъде вода. Като има навсякъде вода, водата изчезна. Защото тя си има естествени начини, по които се разпределя и движи. Това са хора, които не съжителстват със средата си, а живеят с чертежчетата си. Това е фундаменталистко мислене. Има не само ислямски фундаментализъм. В Америка има протестантски фундаментализъм – и той също смущава оня дух на Америка на функционалност, на свобода, на градеж.

Бъдещето: Мозъците ни са толкова разбълникани от руски империалисти, български комунисти и фашистки тъпанари, че не можем да правим разлика между нация и етническа група. Но ще дойдат млади хора, необременени, и ще пердашат напред. А като тръгнат българите, нямат спиране. Много е смешно да се каже това точно сега, но ние сме работливи. И в главите ни има едни чекръчета, едни колелца, които се въртят и като в самолетите – държат посоката. Чувам ги – въртят се, въртят се и не се съмнявам, че намирането на посоката е само въпрос на време.

Бог: Още в Сливен баща ми беше вегетарианец, турист, вярваше, че за да почувства Бога, човек трябва да влезе в природата. Тате отиде в София като адвокат, а когато и ние го последвахме там, той вече беше дъновист. Квартирата ни беше в „Изгрев”, където беше лагерът на дъновистите. Това беше едно чисто място, подарено им впрочем от Джеймс Баучер. Петър Дънов беше неотразим. Светъл, усмихнат, детските ми очи са запечатали ръката му. Като го видиш, все едно пространството се огъваше около него. Страхотно силно присъствие имаше, по-силно и от на Коста Цонев (смее се). На мен не ми трябва някой да ми бие камбана и да ми кади пушеци, за да се усмихна на Бога. Вярвам, че Бог седи ей тук и ни се усмихва.

Животът: Живот какво значи – значи обмяна на някакви вещества. Вземаш нещо отвън от тебе, влиза в тебе и се изважда навън. Важното е да не се изкриви съобщението по този маршрут. Идва едно съобщение, божествено съобщение: „Обичайте се!” И някой го препредава: „Обичай ближния си!” И ето ти грешка в съобщението, което, когато е било божествено, ти е съобщавало да обичаш себе си.

Или – ядем грозде. Ядем грозде и изхвърляме тор. Онова нещо, което превръща тора пак в грозде, е Бог. Онова нещо, което превръща гроздето в тор, за да стане пак на грозде, това пък сме ние. Ние сме част от тази непрекъсната връзка. Храненето е онова, което влиза. Влиза, за да можеш да извадиш навънка сигнали – дали те са словесни или физически, или любовни, ти трябва да поемаш онази храна, която изважда навън тези сигнали. По какво да го познаеш истинското хранене? По това дали изважда от теб добри сигнали – добро настроение, желание да твориш или каквото и да е друго, което пак влиза в цикъла на живота. Доброто е онова, което влиза в цикъла на живота. Не ти трябва зубрене, няма да участваш в шоуто на този – как беше? – Ники Кънчев. Кога е родена на Хаджи Димитър майка му? С какво те храни това, че знаеш? Нищо не те храни това, нищо. Че се и фукаме с нашия идиотизъм. Сега ние с тебе какво правим? Аз ти казвам: „Излизай! Свободна си!” А ти ме гледаш, като че ли казваш: „Говори си ти, аз пък няма да се дам.” Ето в това губим живота си – не се даваме на самия живот.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през април 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.