„Нечовешкото в човешките същества –
това е лицето от самото начало”.
Жил Дельоз и Феликс Гатари, "1000 плоскости"*

 

Според Емануел Левинас, когато погледнем в лицето на другия, човешкото в нас се задейства – под форма на емпатия, съчувствие, или просто усещане за близост. Именно оттук следва и паниката, която ни обхваща при вида на някого, покрил главата си с хиджаб или бурка, твърди по-късно френският философ Ален Бадиу. Липсата на лице е като среща с мрачна бездна, от която вее смъртен хлад. Сънародникът му Жил Дельоз обаче смята точно обратното – за него лицето е „най-нечовешкото” в нас, то е „истински хорър, далече от съкровената същност на някой, който мисли, яде, спи...” Кой от всички е прав и дали някъде там не се крие тайната причина не само за нашата тревожност при вида на хора със забулени лица, но и за тяхната паника – да не бъдат видени от нас, както и за дивия страх на онези, които им повеляват да ходят покрити.

Историята на изкуството е по-скоро на страната на Жил Дельоз. Човешкото лице преминава през толкова много и странни превъплъщения в нея, че започваме да се съмняваме, дали изобщо имаме представа за неговата същност.

Картината, известна като „Мъртвият човек” или „Човекът в кладенеца” в пещерите Ласко, Западна Франция. Произведението впечатлява с контраста между майсторски нарисувания бизон и наивното изображение  на човека, с нещо като птича глава. Това е и единственият образ на хомо сапиенс, който прахората са ни оставили.

Един от първите арт документи, които прахората са ни оставили - пещерата „Ласко”, впечатлява именно с факта, че човешките изображения почти отсъстват от нея. А там, където ги има, те просто нямат лица. Очевидно е, че причината за това не е в липсата на умения на прадедите ни, тъй като много по-трудните образи на животните са нарисувани с изумителна сръчност.

В една от картините там, известна като „Човекът в кладенеца”, виждаме легнал мъж (вероятно мъртъв), скициран несръчно и наивно, както неуспешен детски опит, а над него - ранèн бизон, изобразен с такъв изумително майсторство, каквото трудно можем да срещнем дори сред най-високите образци на цивилизацията. Контрастът между двете фигури е поразителен.

„Защо след като създава образи с такава сръчност, прачовекът отказва да ни покаже лицето си?” – пита през 1955 г. френският философ Жорж Батай.

Той привежда примери с други праисторически находки, като пещерите в Алтамира (Монако) и Монтескьо (Франция), в които виждаме хибридни съчетания между хора с глави на животни.

„В момента, в който човекът е осъзнал, че напуска дивата приода, той го е направил чрез своите първи картини - давайки поетичен образ на животните, чийто свят той изоставя. За него това са величествени, прекрасни същества, докато собствената си външност намира смешна и нелепа”, твърди Батай.

Според философа прародителите са изпитали „емоционален стрес”, осъзнавайки новите си когнитивни способности и най-вече - новите си физиономии и не биха искали да ги излагат на показ. Сръчността, с която рисуват ясно демонстрира, че човекът вече е напуснал дивата природа, но все още не може да се примири с новото си лице и затова предпочита да го скрие зад маската на животно, твърди Батай.

Изображение, популярно като „Магьосникът” от пещерата „Тримата Братя” (Trois-Frèrеs) във Франция, датирано около 13 хилядолетия преди Христа. Човекът отново отказва да ни покаже лицето си.

Оттук-нататък художниците ще продължат да изтриват и нагласяват чертите на човешкото лице, то по-скоро прилича на територия, на топографска карта, в която някой постоянно размества пластове и граници.

Гърците, повярвали в божествената красота на симетрията, го подлагат на строга геометрична дисциплина, търсейки неговата триизмерност. По тази причина носът – като най-скулптурен елемент става изключително важен. Византийската мозайка обаче прави обратното – при нея имаме чувството, че очите са погълнали цялото лице. За разлика от римляните, византийците привилигироват задния план, фигурата се издига оттам и тъкмо затова и най-дълбоката част, очите, заемат най-важна роля, обсебват и консумират останалите черти на лицето.

Портрет на жена, Визатнтийска мозайка, VІ век след Христа, Музей Метрополитън, Ню Йорк. Византийците откриват, че светлината и цветът могат да създават пространство, при техните образи, най-светлата част – очите, сякаш поглъщат останалите черти на лицето.

Цялата портретна традиция, започнала с Ренесанса по-късно ще се върне към класическия контур и идеални черти, за да създава и налага „правилното” лице, което се превръща в доказателство за морала на собственика си. Възможностите се стеняват все повече и повече и само тези, които се вписват в нормите, могат да бъдат приемани от обществото и институтициите. Чертите се коригират, хората абсолютно губят представа за реалните си измерения, а идеализираните образи на покойните роднини стават извор на носталгия, но също така са подложени и на терора на фантазиите, твърди Жорж Батай.

„Това са образи, които са накарали европейците да живеят в категории на висш идеализъм и страхове”, пише той.

С идването на фотографията, става все по-невъзможно да се поддържа илюзията за висшия морал, изписан в човешкото лице. Анализирайки сватбените снимки, станали популярни по негово време, Батай заключава, че „правилно” човешко лице няма и не може да бъде „изчислено”.

„Всеки се отклонява от нормата и по някакъв начин всеки от нас е чудовище”, твърди той.

Едвард Мунк, „Викът” (фрагмент), 1893 г. Смятан за квинтесенция на експресионизма, „Викът” на Мунк не само преобръща представите за живопис, но също така и за човешкото лице.

Колкото повече медиите и киното ще се опитват да избират хора, близки до нормата, за да я наложат, толкова повече артистите ще разкривят и изопачават човешките черти. Във „Викът” на Мунк (1893) лицето се е превърнало в череп, от който единствената жива част е устата. Между 1925 и 1945 г. Пикасо създава (предимно женски) образи, в които чертите на лицата стават именно „територия” – те напускат границите си, изменят своята ориентация и твърде често придобиват животински форми. В „Писъкът” от 1929 г. от жената е останала само гигантска устна кухина, в друга – ред зъби върху раззинати като ножици червени ленти.

Пабло Пикасо, „Глава на жена с автопортрет”, 1929 г. Пикасо е нарисувал своя профил в оглелалото, подобно на фантом, докато жената е превърната в чудовище.

Именно Мунк прокрадва идеята, че не очите, а устата е най-дълбоката част от лицето. При Франсис Бейкън тя се превръща в канибалска челюст, която изяжда остатъка от главата. Лицето е станало чисто месо, подобно на това в кланиците. Можем да видим подобни зрелищни гледки в „Изследване по Портрета на Папа Инокентий Х” (1953) и особено в по-ранната му работа „Живопис” (1946): освен раззинатата долна челюст и нейните зъби, всичко, което ще заварим, е гърло, по-чудовищно от всичките ни кошмари.

„Всеки път, когато вляза в магазин за месо, се учудвам, че не аз съм нарязан във витрината”, казва Бейкън.

Франсис Бейкън. Живопис, 1946, Музей на модерното изкуство (МоМА), Ню Йорк. Лицето на фигурата под чадъра се е превърнало просто в месо.

Според него човек се опитва да забрави истинската си природа – на хищник, който постоянно разскъсва други животни и самият той е храна за месоядните. И въпреки усилията на артистите да ни го напомнят постоянно, фотографията и киното днес продължават да поддържат това лицемерие – като постоянно „ретушират” и „поправят” реалността.

Франсис Бейкън, „Портрет на Папа Инокентий Х” (Изследване по Веласкес). Викът е по-истински от думите, защото идва направо от  вътрешността на тялото, твърди Бейкън. В тази картина, очевидно повлияна не само от Веласкес, но и от Едвард Мунк, викът сякаш  размества лицето и сякаш отделя костната му основа от месото.

С появата на естетичната хирургия, нормите над човешкото лице се стесняват както никога досега – както и обсесията ни, свързана с него. Намаляване на носове, увеличаване на брадички, заличаване на бръчки, повдигане на клепачи, попълване на устни, всичко, което природата е „сгрешила”, днес се коригира не в картините, а в реалността.

Портретната традиция и нейните „тероризиращи фантазии” са създали един „хоризонт на очакванията” и онова, което не отговаря на тях вече буквално влиза под ножа.

През 90-те години на ХХ век френската художничка Орлан започна да бойкотира тази нова форма на терор, трансформирайки лицето си в гротескна маска със средствата на медицината. Докато Пикасо прави това в живописта, протестът на Орлан е повече от скандален, тъй като тя го прави върху себе си – документирайки всички процедури, на които се подлага. Между 1990 и 1995 г. тя записва девет пластични операции, пародирайки върху себе си изискванията на западната култура. Една от интервенциите промени устата й, така че да заприлича на „Европа” от картината Франсоа Буше, друга мимикира веждите на „Мона Лиза”, трета нагласи брадичката й, за да стане като „Венера” на Ботичели. През 1993 г. Орлан пожела да й бъдат инжектирани филъри за скули, само че на челото, които и до днес стоят там като две малки рогчета.

„Не съм искала да ставам нито по-млада, нито по-хубава – обяснява тя. – Целта ми беше да покажа до каква степен човешкото лице е ограничавано от нас.”

И не само ограничавано. В своите фантазии обществото е убедено, че притежава правото върху лицето на другия: когато преди година актрисите Ума Търмън и Рене Зелеуегър се появиха с променени лица, предизвикаха нечуван гняв на публиката върху себе си.

Промененото лице на Ума Търман предизвика гняв у публиката.

Дали по същия начин мъжете в някои държави вярват, че притежават правата над лицата на своите жени, задължавайки ги да ходят покрити навън? Или онзи див първичен страх от човешкото лице, за който говорят Батай и Дельоз, още живее в тях, само че са го проектирали върху другия, по-слабия, в случая, жената? Тя е обвинявана, че ако повдигне забрадката си, ще вкара в грях тях, „праведните” мъже. Но както знаем от психологията, грехът е единствено вътрешен конфликт, който проектираме върху другия, за да се справим със собствената си паника от него. Тъкмо тези проекции често причиняват хомофобията, расизма и не малко катаклизми.

Най-странният аргумент в полза на Дельоз напоследък обаче не идва от изкуството, а от реалността. При самоубийствените бомбени атентати най-често именно главата на автора остава цяла и непокътната – свидетел и причинител на ужаса. Истински хорър, точно както Дельоз твърди. Според него ние все още сме на нивото на първобитния ни прародител, който не е направил пълната крачка и не е открил своето лице, защото още не е станал напълно човек.

----

* The inhuman in human beings – that is what the face is from the start (A Thousand Plateaus - Gilles Deleuze, Félix Guattari).

Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през май 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.