Ново правителство в рамките на това Народно събрание няма да има. Поредицата от тайни и явни преговори между ГЕРБ и остатъчния Реформаторски блок бяха официално закрити, а мандатът за съставяне на правителство бе върнат на президента Росен Плевнелиев. Така България отива към третите предсрочни парламентарни избори за по-малко от четири години. Макар че това беше ясно още от нощта на първия тур на президентските избори, в последните десет дни обществото бе облъчвано със заклинания как все пак е по-добре да има правителство и как то всеки момент ще бъде съставено.

Защо беше всичко това?

Най-краткият отговор гласи: Защото така поиска Бойко Борисов. А защо поиска така? Първо беше резултатът от референдума и необходимостта изборната система да бъде променена още сега, за да се отговорило на „очакванията на народа“. После беше международната обстановка и запазването на България като „остров на спокойствие“. След това дойде трагедията в Хитрино, която също налагала „стабилност и приемственост“. Днес нито една от тези величави цели вече не се споменава.

Всичко изредено е било само високопарни глупости, гарнирани с необясними за публиката противоречия. Защо преговаряха за ново мнозинство, след като в този парламент има мнозинство, което подкрепя правителството на Борисов? ГЕРБ, Реформаторският блок без ДСБ, Патриотичният фронт, вече и в компанията на „Атака“, групата на Ковачки и няколко независими - това са над половината депутати. Защо преговаряха за програма на правителството, след като си имат програма - нали същите хора я подписаха преди две години? (Съвсем друг въпрос е, че не се съобразяваха изцяло с нея.) И защо преговаряха заедно с Волен Сидеров, от чийто глас нямат нужда, но пък чието присъствие скандализира много хора?

Възможните обяснения

Президентът Росен Плевнелиев на практика вече няма време да назначи служебно правителство. Очаква се неговият наследник Румен Радев, който встъпва в длъжност на 22 януари, да насрочи изборите и да използва правомощията си да назначи свое служебно правителство. Каквото и формално действие да избере преди това Плевнелиев, дори и да назначи някакви хора, на практика негово управление не може да има. Просто няма време. С това отпадат притесненията на всички онези, които вярват в сценариите от пеевските медии, че Плевнелиев е част от някакъв кръг, който готвел „преврат срещу Борисов и Цацаров“ (групирането е на самите кафяви медии - б.а.). Премиерът в оставка е правил достатъчно изказвания, които показват, че не е съвсем безразличен към подобни теории на конспирацията. Това е първата възможна причина за цирка и породеното от него забавяне.

Втора причина би могла да се търси в желанието на Борисов хората да видят, че винаги може да е и по-зле. Проблемите идват един след друг, страната е в правителствена криза, не се знае кой ще дойде, не се знае за колко време, не се знае с какви намерения. Десетте дни на противоречиви изказвания и всекидневни обрати бяха перфектният генератор на непредвидимост.

Третата причина е последователната политика на Борисов и Цветанов да разбиват всички, които по някакъв начин им се пречкат в т.нар. дясноцентристко политическо пространство. Остатъчният Реформаторски блок бе поставен в ситуация, в която сам се направи за посмешище. Алчните за постове лица, загубата на усещане за реалност и липсата на достатъчно себеуважение - това ще запомнят десните избиратели от последните десет дни. И трите обяснения са подчинени на целта на Борисов отново да спечели изборите - дори и да не е толкова харесван, колкото преди, да се яви като „най-малкото зло“. Така му се получи през 2014 година.

Днес обаче е различно. Ако тогава, след протестите срещу Орешарски и назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, Борисов се яви като „старото нормално“, след това той не разследва нито една схема на онова управление. Ако тогава се яви като „стабилност“ срещу „фалираха банки“, след това, по негово време, стана същинското покриване на аферата КТБ. Борисов сам застана на страната на проблема, а не на решението. Но пропуска два важни фактора - популистката вълна в лицето и на бизнесмена Марешки, и на напредващите националисти Каракачанов, Симеонов и Сидеров. Пропуска и изграждащата се антикорупционна алтернатива съответно около Радан Кънев и Христо Иванов. Днес просто не е 2014 година.

Коментарът е от Дойче веле.