Article_top

Прочутото стихотворение „На чекистите“ на Стефан Цанев, заради което той често бива обвиняван в пристрастия към комунистическия режим, всъщност е само част от значително по-мащабна поема за Съветския съюз, станала причина поетът през 1968 г. да бъде заплашен със заличаване от литературната история. Това разбираме от писмо на Цанев, публикувано във вестник „Уикенд“.

Писателят описва историята първо на забранената поема, а сетне и на това как фрагмент от нея, изваден от контекста и с един сменен стих, е бил използван в прослава на режима и СССР.

Цанев започва с предисторията – че пише поемата си „А вам какое дело“ за Съюза, но не като външен човек, а като вътрешен, тъй като е живял и учил там седем години, бил е в литературния кръг на Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Белла Ахмадулина, познавал се е с Чингис Айтматов, Булат Окуджава, Владимир Висоцки, дисидента Александър Галич, срещал се е дори с Анна Ахматова и Дмитрий Шостакович.

„Виждал съм неща, които българинът не може да си представи, че съществуват – пише Цанев. – Както се казва, попаднал бях на точното място в точното време: от 1960 до 1967 година, когато се разобличаваше култът на Сталин.“

Поемата, обяснява Цанев, е написана през 1967 г., а е трябвало да излезе в книжка 1 за 1968-а на списание „Септември“. Неочаквано обаче поетът бил извикан в редакцията, заявили му, че поемата е вражеска и че името му ще бъде заличено от българската литература.

„Попитах самонадеяно: по кой начин ще стане това? Отговорът бе: няма да те печатаме десет години и никой няма да си спомня кой е Стефан Цанев.“

Поетът отбелязва, че действително никой никъде не е отпечатал негов стих – макар и не десет, като заканата, а осем години.

Цанев разказва, че през 1995-а му се обадил лекар от Военна болница. Предал му, че онзи, който изрекъл „присъдата“ му преди три десетилетия, е тежко болен и иска да го види, защото по същество не бил лош, а добър човек – просто обстоятелствата го направили такъв.

„Каква омраза съм таил в сърцето си – не отидох – пише Цанев. – След два дни той умря. Никога няма да си простя това коравосърдечие. Тогава дълбоко в себе си простих на всички, които са вгорчавали живота ми в ония времена, когато може би наистина обстоятелствата правеха хората лоши.“

По-важният въпрос обаче е последвалата история на „А вам какое дело“. Поемата, според разказа на Цанев, не просто е забранена, но изопачена и използвана за целите на комунистическия режим.

В края на декември 1968-а, скоро след като бил разпитван за магнетофонен запис, където рецитира въпросните стихове (правен преди забраната им), Стефан Цанев отворил „Литературен фронт“ и на последната страница видял част от една от главите на поемата поместена като самостоятелно стихотворение, „На чекистите“, подписано от него – и с променен последен стих. Полудях, обяснява Цанев и цитира текста, както се е появил в изданието (без да помни как е бил променен последният стих):

Дзержински –
познат и внезапен,
с остър профил и остро име –
се изправя като меч и заповед –
чекистът е длъжен
да има:

г о р е щ о   с ъ р ц е – да бди непрестанно
над свободата света –
както левкоцитите
бранят
червения цвят на кръвта;

х л а д е н   у м – защото куршумът
поставя своята кървава точка
веднъж и завинаги –
думата
стреля многократно и точно;

ч и с т и   р ъ ц е – непревземаеми коти,
върху които
не тежи
нито мечта за бъдни изгоди,
нито вина от предишни лъжи…

И вървят чекисти с остри профили
и вторачен анфас:
невидими цеви,
невидими фронтове…

Оказва се, че от оригиналната глава „Авточека“ липсват трите строфи, в които всъщност се корени целият ѝ смисъл. Цанев коментира, че „и за най-неизкушения човек е ясно кой е този чекист, който „в нас дебне, преследва ни, заплашва, опрял до сърцето ни цев“ – автоцензурата“.

Поетът коментира, че автоцензурата е по-големият враг на твореца, тъй като може да убие написаното още преди то да се напише. Що се отнася до цензурата – тя може да го забрани, но не го унищожава. Цанев дава за пример пиесата си „Процесът против богомилите“, която се играе на сцена половин век след създаването си.

Отново по отношение на „На чекистите“, поетът нарича изваждането на фрагмента от контекста „гнусна манипулация“. Той признава, че е правил грешки, вярвал е в заблуди и е преживял всичко. И тъй като написаното остава, не може да приеме изопачаването на поемата си, като го сравнява с това да вземеш стихотворението на Иван Вазов за Васил Левски, да извадиш от него стиховете:

Тоя мръсен червяк, тоя
низък роб,
тоз позор за Бога, туй
пятно на храма,
тоз човек безстиден със
ниско чело,
пратен на земята не се
знай защо…

и да сложиш над тях заглавие-посвещение „На Васил Левски“.

„Още тогава със скоростта на светлината осъзнах, че тази манипулация дискретираше и мен, и поемата ми по един най-мръсен начин: вижте значи, каква била прословутата му забранена поема, Стефан Цанев е наше момче, вижте каква възхвала е написал за чекистите.“

Веднага след като видял отпечатаното, Цанев отишъл в редакцията на „Литературен фронт“, със заместник-главния редактор Любомир Левчев си разменили грозни думи и след това не си говорили в продължение на 20 години.

Повече от две десетилетия по-късно в интервю за „Монитор“ Левчев коментира, че е бил подведен; че Стефан Цанев знаел за публикацията на „На чекистите“ и сам се е съгласил за него. Левчев заявява още, че не може да си прости и друга вина, която има – как в онзи ден, когато Цанев нахлул в редакцията на „Литературен фронт“, той не намерил сили „да преодолея огорчението и да спася поне едно приятелство“.

След тази злополучна среща Цанев изпратил официално писмо до редколегията на вестника и до главния редактор, Богомил Райнов, в което настоявал да се зачетат законите на Народна република България и да се зачете авторското му право – и да се публикува в следващия брой забележка, че стихотворението е непълно и изопачено, или да се отпечата целия текст на „Авточека“. Но не се случило нито едно от двете неща.

Поетът потърсил обяснение и от полк. Костадин Кюлюмов от VI управление на Държавна сигурност, който тогава се занимавал с творчеството му. Агентът му отговорил, че с публикацията искал всъщност да спаси Цанев, защото „не знаеш какво се въртеше около главата ти“.

„Може да е казал истината, но виждаш как ме спасява това – пише поетът сега. – При всеки случай, надигна ли глас против някого, той и аверите му скачат: ти ли бе, дето си писал ода за чекистите.“

Заради това Стефан Цанев публикува пълния текст на поемата – и призовава чак след това срещу него да бъдат хвърляни камъните.

А вам какое дело

Композиция №3

Москва не приема

Самолетите лъщят
като сапунисани разпятия.
Глас от небето
възвестява на три езика:
„Москва не приема!“
Чакаме.

Двама съпрузи се гледат с ненавист
през главата на детето си,
спящо между тях
като верига,
готова да заплаче при всяко невнимателно движение.
Заради тях,
заради тях наверно
Москва не приема.

Японският дипломат дреме
до фаянсовата си жена.
Какво изящно безразличие!
Затова може би
Москва не приема.

Една дама,опитала безуспешно всички диети за отслабване,
разглежда със завист
снимки на скелети от Освиенцим.
Москва не приема!

С бял език вятърът лиже бетонните писти
и вие:
– Ей, вие!
Кои сте?
Какви мисли духат в главите ви?
Директивно преклонение
или наследствени предразсъдъци,
зъзнещи като мухи на разсъмване?
Москва не приема.

Негърът изважда транзистор
и с велосипеда на копчетата му
хуква по света.
Москва не приема.

Някакъв земляк ме пита
какво се търси там и какво
може да се купи. Москва не приема. Стихове,
казвам троснато, много се търсят
и можеш да купиш, за какво са ми, казва, Москва
не приема и продължава да разсъждава
за своите куфари аз за своите стихове мисля всеки
мисли за своето Москва не приема ах
по-лесно е да докажеш своята правота
отколкото да разбереш чуждата правда!
И думите ни се разминават като самолети с мравки.
Като транзистори – говорим, но не чуваме.
Москва не приема.

Принуден съм да твърдя, че закоравяваме.
Банални станаха и безсмислени
понятията „безсърдечност“ или „душевност“ –
защото много сигурно вече знаем,
че всички имат сърца
и нямат души. Москва не приема.
Еднакво безразлично викаме и „долу!“ и „ура!“.
Държим се за ръце – като за брави…
Ей, време!
Със събития ни разора.
Пося ли нещо в нас – или забрави?

Мъглата се вдига.
Тръгваме мълчаливо
към летящите разпятия.

Апология на живото слово

Знам,че съзнанието се определя от битието.
(Но как бих искал да бъде обратното!)
Изучавал съм икономическите предпоставки
от неравномерното развитие.
Естествено,
най-лесно се къса
най-слабата халка на веригата…
Но все ми се струва,че нещо не достига
в обясняването на революциите.

Чел съм доста събрани съчинения.
Кръстопът съм на аксиоми и мнения.
И „Капиталът“ знам глава по глава.
Но не това взривява мойта глава.
И не това е взривило мужиците.
И не декретите, съскащи по жиците.
Не писаната истина,
не истината, посята в гроб,
а истината, изречена  г л а с н о!
(Като бомба, скрита в джоб,
мълчанието е опасно.)

Думите!
Нищо не може да ги заглуши:
ни заплахи,
ни разстрели,
ни крути мерки.
Хора, не залоствайте уши –
думите безпрепятствено минават през черепите.
Думите свиват вдигнатите за милост ръце в юмруци.
Превръщат празните гърла в кратери.
И аз все си мисля:
щеше ли да има революции,
ако нямаше поети и оратори?

Не вярваме вече в безпогрешно мълчащи светии.
Не констатирай истината –
пред нея крачи,
свети ѝ!

И днес,
във този шантав век –
век на спътници и атомни бомби,
когато строшените кости на отделния човек
шумолят като смачкани книжки бонбонени;
когато човешкият вик е по-слаб
от лая на автомобилните спирачки;
и гърлата ни се целят в мишената хляб;
и предначертани са нашите крачки;
и смешно безсилен е всеки протест
пред свирнята, която ни е завъртяла –
аз осъзнавам:
поезията днес
е девета дупка на кавала.

Но въпреки това, с издути вратни жили
и с устни, като варовик сухи,
аз викам – защото вярвам:
в човека са живи
клетките,
за всичко друго глухи –
оплодени от словото, те набъбват,
превземат тялото ни като метастази ракови…
И една прекрасна утрин се събуждаме
сбъднати.
И измъкваме хайдушките дрехи от раклите.
И тръгваме самоотвержено като предтечи
след позовалия ни в тъмното глас…
И аз все си мисля
за живите речи,
от които само смисълът стига
до нас.

Поети,
изпълзете от библиотечните рафтове!
Слезте
от пиедесталите на своите постове!
Изкачете се на естрадите
като на барикади –
човечеството има нужда от апостоли.

ЦИКЛОТРОН

Свалете си часовниците!
Влизаме в циклотрона.
Внимание!
В опасност е закона на Ломоносов:
изчезнаха два електрона.

(За всеки случай бъркаме в джобовете си.
Няма ги.
Съвестта ни е успокоена. )

Свалете си часовниците!
Времето е фиктивна величина.
Не е известно – има ли време,
има ли разлика между назад и напред?
Известно е,
че всичко се стреми към равновесие:
дърветата растат, за да паднат накрая,
човекът бърза, за да спре окончателно,
планините се изравняват,
реките  бягат  към  моретата,  за  да  заемат  устойчиво хори-
зонтално положение,
правителствата,  дошли  с  революция,  призовават  към спо-
койствие  –
всичко се стреми към равновесие.

А равновесието е смърт.
Животът е отклонение от равновесието:
едно залюляване,
което възбужда материята
и тя започва да се смее от гъдела на движението,
завъртат се звездите,
завъртат се планетите,
бягат нанякъде,
зашеметени…

Ще се върнат ли обратно?
Ще се върнем ли обратно?

Би бил глупав романтичният вик „Спри!“
или „Не спирай!“ –
остава ни само възможността да се наслаждаваме
от това шеметно въртене
като деца,
люлеещи се на пъстра панаирджийска люлка…

– Да живее отклонението от равновесието!

Вселената все още не е в нашата власт –
хора,
говоря за вас.
Ах, вие, уравновесени!
Вие сте само дъвчеща разновидност на мъртвината.

Свалете си часовниците!
Влизаме в най-мощния циклотрон.
Уважаеми професор Фльоров,
разрешете ми да заместя
един електрон.
Завъртете ме с необходимата скорост. Нали
всяка моя клетка крие
мощността на атомна бомба –
освободете енергията ми!
Нали голямата скорост изпреварва времето?
Остава ми малко.
Параболата ми криви към вечното равновесие.
А искам,
ах, как глупаво искам
поне една клетка от окото ми
да надникне в бъдещето, завъртете ме
с необходимата скорост!

Забравих да сваля часовника си. Заплес!
Стана негоден:
неравномерно се движи напред и назад.

БУМЕРАНГ

53-та. 5-ти. III-ти.
В черно хора и портрети.

На колени! На колени!
В ъгъла избутват Ленин.

И опрял до Ленин рамо,
ляга Сталин в черен мрамор.

В черно хора и портрети.
53-та. 5-ти III-ти.

На Новодевиче гробище, сред бюстовете на летци-изпитатели,
неизвестни писатели  и генерали, стърчи стан-
дартен  надгробен  камък  със  същата  дата:
„ПРОКОФИЕВ. 53-та. 5-ти III-ти.“
И звезда.  Лъчите от петте и ъгъла  се врязват  в петте посоки
на света  –  като взривено петолиние.  Наоколо
няма бинт от много крачки.
Трима души са го съпроводили  дотук  и  като  заговорници,
като  отцепници   от  общата  държавна  скръб
страхливо  са  приклякали  при всеки оръдеен
залп,  съпровождащ   всяка  крачка  на  Сталин
към Мавзолея,
а надгробния камък на Прокофиев се килнал при земетръса
от падащи колене.

Кой не помни болката от това коленичене?
Извъртаме. Изглежда
грешката била е ничия.
И вървим напред полумълчейки,
полунечути…
Аз се връщам назад 14 години и 5 минути
и питам, прекрачил захвърлените окови:
– Кой вървя след Сталин,
кой – след Прокофиев?
Смъртта на държавника зачерта смъртта на гения.
И справедлива е, мисля, тази трагедия.
Смъртта на гения е частна неприятност.
Изкуството се връща
като бумеранг обратно.
Застига в гръб смъртта, обезглавява всички дати.
(Понякога убива в гръб
самия свой създател.)
Затова недейте празнува тъжни годишнини!
Заедно с въздуха
ний звуци дишаме.
И в кръвта ни, редом с телцата червени и бели,
маршируват ноти, знаменца развели…

Но въпреки всички тези логики и философии,
аз питам:
– Кой вървя след Сталин
и кой – след Прокофиев?

Защото не знам дали защото
върти се в кръг
или в спирала Кълбото,
но все се повтарят старите сцени:
различни средства – еднакви цели!
И вървим ний
към жени и през окопи
кой – след Сталин,
кой – след Прокофиев…

А вам какое дело?

Камината догаряше като душа.
Поддържаме огъня с вестници.
Зад прозореца рилския вятър
имитира сибирска виелица.
Изоставен зъзнещ кон
плаче сред преспите
като размразен мамонт.

… А хилядите, казах,отровени, обесени,разстреляни?
А милионите живопогребани
в сибирските хекатомби?
Душеше родината си – като Дездемона
грузинският Отело!
И рече бившият секретар на обком:
– А вам какое дело?

Знам, стоманените съвести не хващат ръжда.
Но жестокостта не обединява,
жестокостта разделя!
Бившият секретар на обком изръмжа:
– А вам какое дело?

Слушайте!
Любовта ни задължава да бъдем откровени и ясни.
Любовта иска,
любовта не проси.
Ний не сме длъжни само да ръкопляскаме,
но и да задаваме въпроси!

Съветският съюз не е Монако.
Историята не е рулетка.
Ний всички
сме вътре с двата крака
и за всяко престъпление искаме сметка!

Светът в Москва е вторачен
и Земното кълбо – като гигантска лупа
увеличава хилядократно
всеки подвиг
и всяка глупост.

Омръзнаха ни боговете и техните библии.
От дълго послушание
кръвта ни изстина.
Стига словесни изобилия –
дайте ни коматче корава истина!

Искаме съдби, не щеме роли!
Писна ни
да бъдем бутафорни прими.
Истината няма нужда от ореоли –
нимбите лесно стават
примки…

Камината догаряше като душа.
Гъмжат в главата ми имена
известни,
неизвестни…
Да раздухам ли огъня – или да го удуша?

И хвърлям пак
върху въглените вестници.

АВТОЧЕКА

Дзержински –
познат и внезапен,
с остър профил и остро име –
се изправя като меч и заповед –
чекистът е длъжен
да има:

г о р е щ о   с ъ р ц е – да бди непрестанно
над свободата света –
както левкоцитите
бранят
червения цвят на кръвта;

х л а д е н   у м – защото куршумът
поставя своята кървава точка
веднъж и завинаги –
думата
стреля многократно и точно;

ч и с т и   р ъ ц е – непревземаеми коти,
върху които
не тежи
нито мечта за бъдни изгоди,
нито вина от предишни лъжи…

И вървят чекисти с остри профили
и вторачен анфас:
невидими цеви,
невидими фронтове…
Най-невидимите
са в нас!

Защото природата ни е дала
доста маскировъчни
средства
и всяка сутрин в огледалото
всеки своя изменник
среща!

И бръснейки се, произнасяме речи –
безкомпромисни,
отчаяно храбри…
Закусим ли – млъкваме. Защото ни пречи
в гърлото чая и хляба.

И тъй нататък…

Но чекистът в нас дебне, преследва ни,
заплашва,
опрял в сърцето ни цев…
Изстрел!
И падат най-светлите.
Трудно се улучва тъмната цел.

Братското гробищЕ

Камион. Пирамидка чамова.
И прясно боядисана звезда.
И едно отчаяно:
„… паднахте
в неравна борба…“

Самодейният духов оркестър
свири неумело
и безпощадно.
Стани, стани, Сергей Нестерев,
минаваме край танцплощадката!

И музикантите, за вик поели въздух,
надуват неистово медните охлюви.
Само бащата,
единственият възрастен,
недоумяващо охва.

Скачат пръстите неудържимо по клапите.
И краката възбудено издуват ноздри.
Но сълзи по обувките капят –
приковават ги в асфалта
като гвоздеи.

Далекопроводите съскат като разпнати змии.
Ангара бърза кръвта да измие.
Турбините вият вдовишки ритмично:
произвеждат тъга,
вместо електричество.

Глупаво умря, глупаво, Серьожа –
без подвиг,
без риск,
просто нещастен случай. . .
А смъртта, ако говорим сериозно,
не е ли винаги глупава?
Слушайте!

Може би сте били в Пер Лашез:
уют,
шедьоври скулптурни,
туристи зяпащи.
Аз пък се разхождах спокойно като швед
из Новодевиче кладбище:
Гогол, Чехов, Маяковски, Алилуева, Фадеев…
Още хиляди – способни, неспособни.
Редом с декабристите – съветник таен. Дебне.
Продължава да умира лебеда на Собинов.

Преклонение, почтителност, ирония и скука –
потвърждаване на стари чувства
без обрат.
Няма нищо общо нищо тука
с гробищата в Братск:
Звезди, звезди… тенекиена галактика.
Тайга
и тъга.
И надписи кратки.
Както се казва – тяхната биография
са новите учебници по география.

Недейте ме дърпа вежливо, не ми обръщайте главата.
Чел съм вестници,
не страдам от недоверие.
Зная колко метра, зная колко вата…
Аз искам да намеря
петото измерение.

Аз искам да разбера същността на тези хора,
пренебрегнали уют и спокойствие,
които вместо документ за свойта безкористност
са оставили тук своите кости.

Какъв механизъм ги движи: романтичен, паричен,
душевен,
мозъчен
или някакъв  п е т и ?
Те оставят делата си, тъй или иначе.
Други поставят стойте портрети.

Затова, историйо, ако от склерозна напаст
объркаш имената и датите –
сверявай се по тези надгробни надписи,
а не по вестниците
и плакатите!

Тайга. Пирамидка чамова.
И прясно боядисана звезда.
И едно все тъй отчаяно:
„… паднахте
в неравна борба…“

Традиция

На Евг. Евтушенко                     

Един поет пише стихове за свободата
върху бюрото на Столипин[1].
Хубаво е бюрото.
И стиховете са хубави.

Аз съм за такава традиция.
Не – легнал в люлката на фолклора,
да тананикаш приспивни песнички.
Не – облегнал гръб върху бронза на Пушкин,
самодоволно да ямбичиш.
А именно иначе.
А именно:
лакти забил
върху правоъгълната територия на цензурата,
върху която са подписвани смъртни присъди,
върху която с еднакво усърдие
са писани доноси и хвалебствия –
о,
няма да заспиш върху една такава територия,
няма да намериш спокойствие в никой ъгъл –
стиховете ти ще се гърчат като развързани примки,
още топли от шиите,
точките ще парят като дупки куршумени,
като бесилки ще скърцат в съня ти въпросителни.
Ти сам –
като нестинарка върху огън
ще танцуваш върху събитията:
ще изгориш,
ако спреш!

Аз съм за такава традиция.
Миналото не е гробище за романтични разходки,
а клада –
грабвай главня, ако имаш нужда от факел!

Поети,
музиканти,
художници –
генерали на думи,
генерали на звуци,
генерали на цветове –
не се крийте в дълбоките наблюдателни пунктове!
Достатъчно много са дезертьорите,
които пишат мемоарите си
по потните стъкла на кафенетата.
Достатъчно много са дезертьорите,
които обличат ризницата на властта
и слагат на бездарните си лица банкнотени маски
на титли и звания.
Достатъчно много са дезертьорите,
които падат на колене
след сразяването на първата редица.
В изкуството още важат древните бойни правила:
пълководецът да крачи пред своята армия
изправен и външно спокоен,
а капитанът на кораба да потъва заедно с кораба.
Аз съм за такава традиция.

Аз съм за гнева, а не за апатията.

Не съдниците –
презирам онези, които коват разпятията!

Няма нищо по-опасно от равнодушните –
те винаги са еднакво послушни.

Аз апелирам към правителството:
Бдете!
Не вярвайте на всяко ръкоплескане.
Не смесвайте ласкателите със поетите.
Покорността с предаността
не смесвайте!
И ако някой за протест издига глас –
в безкористността му вярвайте
поне.
Бдете: не хапят и не ритат никога
троянските коне.

Ден шести

На Страстния булевард в Москва има
една стара шарена църква.
Куполите и се люлеят над града
като червени балони, вързани за покривите.
Ние влязохме в двора и надникнахме
през решетките на прозорците.

Светиите бяха изселени. Стените
бяха голи като дневно небе,
а в утайката на вечерта се давеха
бели статуи, бели като скелети, без глави.
(Главите се монтират допълнително.)

Един  недовършен  Ленин  протягаше  към  нас
ръце. На  лактите  и  коленете  му стърчаха
железни кости долу лъщеше глината от
която го правеха съвсем като Адам
си рекохме  а той протягаше
към  нас  ръце  –  спасе
ние  ли  молеше
или ни соче
ше нещ
о?

Прощаване

Не махайте с ръце, не махайте ръце
на прощаване – това напомня
опит за летене, по-скоро
смирено прощаване с летенето. . .

Гърлата ни са асфалтирани от цигари
и думите ни се търкалят гладко.

Спокойствието е привидно.
След всеки от нас
маршируват въпросителни
и със своите сърпове жънат
всички стари заблуждения.
Не са разкрити всички лъжи.
Не е отговорено на всички въпроси.
Само на глупаците
всичко е ясно.

Усмихваме се,
разпнати върху кръстовете
на самолетните сенки.
Спокойствието е привидно.

1967

 Пьотр Столипин (1862-1911) – министър на вътрешните работи и министър-председател на Русия, синоним на свирепа цензура и терор.

Площад Славейков

Ключови думи
 
КУЛТУРА Стефан Цанев 27082015

Прочутото стихотворение „На чекистите“ на Стефан Цанев, заради което той често бива обвиняван в пристрастия към комунистическия режим, всъщност е само част от значително по-мащабна поема за Съветския съюз, станала причина поетът през 1968 г. да бъде заплашен със заличаване от литературната история. Това разбираме от писмо на Цанев, публикувано във вестник „Уикенд“.

Писателят описва историята първо на забранената поема, а сетне и на това как фрагмент от нея, изваден от контекста и с един сменен стих, е бил използван в прослава на режима и СССР.

Цанев започва с предисторията – че пише поемата си „А вам какое дело“ за Съюза, но не като външен човек, а като вътрешен, тъй като е живял и учил там седем години, бил е в литературния кръг на Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Белла Ахмадулина, познавал се е с Чингис Айтматов, Булат Окуджава, Владимир Висоцки, дисидента Александър Галич, срещал се е дори с Анна Ахматова и Дмитрий Шостакович.

„Виждал съм неща, които българинът не може да си представи, че съществуват – пише Цанев. – Както се казва, попаднал бях на точното място в точното време: от 1960 до 1967 година, когато се разобличаваше култът на Сталин.“

Поемата, обяснява Цанев, е написана през 1967 г., а е трябвало да излезе в книжка 1 за 1968-а на списание „Септември“. Неочаквано обаче поетът бил извикан в редакцията, заявили му, че поемата е вражеска и че името му ще бъде заличено от българската литература.

„Попитах самонадеяно: по кой начин ще стане това? Отговорът бе: няма да те печатаме десет години и никой няма да си спомня кой е Стефан Цанев.“

Поетът отбелязва, че действително никой никъде не е отпечатал негов стих – макар и не десет, като заканата, а осем години.

Цанев разказва, че през 1995-а му се обадил лекар от Военна болница. Предал му, че онзи, който изрекъл „присъдата“ му преди три десетилетия, е тежко болен и иска да го види, защото по същество не бил лош, а добър човек – просто обстоятелствата го направили такъв.

„Каква омраза съм таил в сърцето си – не отидох – пише Цанев. – След два дни той умря. Никога няма да си простя това коравосърдечие. Тогава дълбоко в себе си простих на всички, които са вгорчавали живота ми в ония времена, когато може би наистина обстоятелствата правеха хората лоши.“

По-важният въпрос обаче е последвалата история на „А вам какое дело“. Поемата, според разказа на Цанев, не просто е забранена, но изопачена и използвана за целите на комунистическия режим.

В края на декември 1968-а, скоро след като бил разпитван за магнетофонен запис, където рецитира въпросните стихове (правен преди забраната им), Стефан Цанев отворил „Литературен фронт“ и на последната страница видял част от една от главите на поемата поместена като самостоятелно стихотворение, „На чекистите“, подписано от него – и с променен последен стих. Полудях, обяснява Цанев и цитира текста, както се е появил в изданието (без да помни как е бил променен последният стих):

Дзержински –
познат и внезапен,
с остър профил и остро име –
се изправя като меч и заповед –
чекистът е длъжен
да има:

г о р е щ о   с ъ р ц е – да бди непрестанно
над свободата света –
както левкоцитите
бранят
червения цвят на кръвта;

х л а д е н   у м – защото куршумът
поставя своята кървава точка
веднъж и завинаги –
думата
стреля многократно и точно;

ч и с т и   р ъ ц е – непревземаеми коти,
върху които
не тежи
нито мечта за бъдни изгоди,
нито вина от предишни лъжи…

И вървят чекисти с остри профили
и вторачен анфас:
невидими цеви,
невидими фронтове…

Оказва се, че от оригиналната глава „Авточека“ липсват трите строфи, в които всъщност се корени целият ѝ смисъл. Цанев коментира, че „и за най-неизкушения човек е ясно кой е този чекист, който „в нас дебне, преследва ни, заплашва, опрял до сърцето ни цев“ – автоцензурата“.

Поетът коментира, че автоцензурата е по-големият враг на твореца, тъй като може да убие написаното още преди то да се напише. Що се отнася до цензурата – тя може да го забрани, но не го унищожава. Цанев дава за пример пиесата си „Процесът против богомилите“, която се играе на сцена половин век след създаването си.

Отново по отношение на „На чекистите“, поетът нарича изваждането на фрагмента от контекста „гнусна манипулация“. Той признава, че е правил грешки, вярвал е в заблуди и е преживял всичко. И тъй като написаното остава, не може да приеме изопачаването на поемата си, като го сравнява с това да вземеш стихотворението на Иван Вазов за Васил Левски, да извадиш от него стиховете:

Тоя мръсен червяк, тоя
низък роб,
тоз позор за Бога, туй
пятно на храма,
тоз човек безстиден със
ниско чело,
пратен на земята не се
знай защо…

и да сложиш над тях заглавие-посвещение „На Васил Левски“.

„Още тогава със скоростта на светлината осъзнах, че тази манипулация дискретираше и мен, и поемата ми по един най-мръсен начин: вижте значи, каква била прословутата му забранена поема, Стефан Цанев е наше момче, вижте каква възхвала е написал за чекистите.“

Веднага след като видял отпечатаното, Цанев отишъл в редакцията на „Литературен фронт“, със заместник-главния редактор Любомир Левчев си разменили грозни думи и след това не си говорили в продължение на 20 години.

Повече от две десетилетия по-късно в интервю за „Монитор“ Левчев коментира, че е бил подведен; че Стефан Цанев знаел за публикацията на „На чекистите“ и сам се е съгласил за него. Левчев заявява още, че не може да си прости и друга вина, която има – как в онзи ден, когато Цанев нахлул в редакцията на „Литературен фронт“, той не намерил сили „да преодолея огорчението и да спася поне едно приятелство“.

След тази злополучна среща Цанев изпратил официално писмо до редколегията на вестника и до главния редактор, Богомил Райнов, в което настоявал да се зачетат законите на Народна република България и да се зачете авторското му право – и да се публикува в следващия брой забележка, че стихотворението е непълно и изопачено, или да се отпечата целия текст на „Авточека“. Но не се случило нито едно от двете неща.

Поетът потърсил обяснение и от полк. Костадин Кюлюмов от VI управление на Държавна сигурност, който тогава се занимавал с творчеството му. Агентът му отговорил, че с публикацията искал всъщност да спаси Цанев, защото „не знаеш какво се въртеше около главата ти“.

„Може да е казал истината, но виждаш как ме спасява това – пише поетът сега. – При всеки случай, надигна ли глас против някого, той и аверите му скачат: ти ли бе, дето си писал ода за чекистите.“

Заради това Стефан Цанев публикува пълния текст на поемата – и призовава чак след това срещу него да бъдат хвърляни камъните.

А вам какое дело

Композиция №3

Москва не приема

Самолетите лъщят
като сапунисани разпятия.
Глас от небето
възвестява на три езика:
„Москва не приема!“
Чакаме.

Двама съпрузи се гледат с ненавист
през главата на детето си,
спящо между тях
като верига,
готова да заплаче при всяко невнимателно движение.
Заради тях,
заради тях наверно
Москва не приема.

Японският дипломат дреме
до фаянсовата си жена.
Какво изящно безразличие!
Затова може би
Москва не приема.

Една дама,опитала безуспешно всички диети за отслабване,
разглежда със завист
снимки на скелети от Освиенцим.
Москва не приема!

С бял език вятърът лиже бетонните писти
и вие:
– Ей, вие!
Кои сте?
Какви мисли духат в главите ви?
Директивно преклонение
или наследствени предразсъдъци,
зъзнещи като мухи на разсъмване?
Москва не приема.

Негърът изважда транзистор
и с велосипеда на копчетата му
хуква по света.
Москва не приема.

Някакъв земляк ме пита
какво се търси там и какво
може да се купи. Москва не приема. Стихове,
казвам троснато, много се търсят
и можеш да купиш, за какво са ми, казва, Москва
не приема и продължава да разсъждава
за своите куфари аз за своите стихове мисля всеки
мисли за своето Москва не приема ах
по-лесно е да докажеш своята правота
отколкото да разбереш чуждата правда!
И думите ни се разминават като самолети с мравки.
Като транзистори – говорим, но не чуваме.
Москва не приема.

Принуден съм да твърдя, че закоравяваме.
Банални станаха и безсмислени
понятията „безсърдечност“ или „душевност“ –
защото много сигурно вече знаем,
че всички имат сърца
и нямат души. Москва не приема.
Еднакво безразлично викаме и „долу!“ и „ура!“.
Държим се за ръце – като за брави…
Ей, време!
Със събития ни разора.
Пося ли нещо в нас – или забрави?

Мъглата се вдига.
Тръгваме мълчаливо
към летящите разпятия.

Апология на живото слово

Знам,че съзнанието се определя от битието.
(Но как бих искал да бъде обратното!)
Изучавал съм икономическите предпоставки
от неравномерното развитие.
Естествено,
най-лесно се къса
най-слабата халка на веригата…
Но все ми се струва,че нещо не достига
в обясняването на революциите.

Чел съм доста събрани съчинения.
Кръстопът съм на аксиоми и мнения.
И „Капиталът“ знам глава по глава.
Но не това взривява мойта глава.
И не това е взривило мужиците.
И не декретите, съскащи по жиците.
Не писаната истина,
не истината, посята в гроб,
а истината, изречена  г л а с н о!
(Като бомба, скрита в джоб,
мълчанието е опасно.)

Думите!
Нищо не може да ги заглуши:
ни заплахи,
ни разстрели,
ни крути мерки.
Хора, не залоствайте уши –
думите безпрепятствено минават през черепите.
Думите свиват вдигнатите за милост ръце в юмруци.
Превръщат празните гърла в кратери.
И аз все си мисля:
щеше ли да има революции,
ако нямаше поети и оратори?

Не вярваме вече в безпогрешно мълчащи светии.
Не констатирай истината –
пред нея крачи,
свети ѝ!

И днес,
във този шантав век –
век на спътници и атомни бомби,
когато строшените кости на отделния човек
шумолят като смачкани книжки бонбонени;
когато човешкият вик е по-слаб
от лая на автомобилните спирачки;
и гърлата ни се целят в мишената хляб;
и предначертани са нашите крачки;
и смешно безсилен е всеки протест
пред свирнята, която ни е завъртяла –
аз осъзнавам:
поезията днес
е девета дупка на кавала.

Но въпреки това, с издути вратни жили
и с устни, като варовик сухи,
аз викам – защото вярвам:
в човека са живи
клетките,
за всичко друго глухи –
оплодени от словото, те набъбват,
превземат тялото ни като метастази ракови…
И една прекрасна утрин се събуждаме
сбъднати.
И измъкваме хайдушките дрехи от раклите.
И тръгваме самоотвержено като предтечи
след позовалия ни в тъмното глас…
И аз все си мисля
за живите речи,
от които само смисълът стига
до нас.

Поети,
изпълзете от библиотечните рафтове!
Слезте
от пиедесталите на своите постове!
Изкачете се на естрадите
като на барикади –
човечеството има нужда от апостоли.

ЦИКЛОТРОН

Свалете си часовниците!
Влизаме в циклотрона.
Внимание!
В опасност е закона на Ломоносов:
изчезнаха два електрона.

(За всеки случай бъркаме в джобовете си.
Няма ги.
Съвестта ни е успокоена. )

Свалете си часовниците!
Времето е фиктивна величина.
Не е известно – има ли време,
има ли разлика между назад и напред?
Известно е,
че всичко се стреми към равновесие:
дърветата растат, за да паднат накрая,
човекът бърза, за да спре окончателно,
планините се изравняват,
реките  бягат  към  моретата,  за  да  заемат  устойчиво хори-
зонтално положение,
правителствата,  дошли  с  революция,  призовават  към спо-
койствие  –
всичко се стреми към равновесие.

А равновесието е смърт.
Животът е отклонение от равновесието:
едно залюляване,
което възбужда материята
и тя започва да се смее от гъдела на движението,
завъртат се звездите,
завъртат се планетите,
бягат нанякъде,
зашеметени…

Ще се върнат ли обратно?
Ще се върнем ли обратно?

Би бил глупав романтичният вик „Спри!“
или „Не спирай!“ –
остава ни само възможността да се наслаждаваме
от това шеметно въртене
като деца,
люлеещи се на пъстра панаирджийска люлка…

– Да живее отклонението от равновесието!

Вселената все още не е в нашата власт –
хора,
говоря за вас.
Ах, вие, уравновесени!
Вие сте само дъвчеща разновидност на мъртвината.

Свалете си часовниците!
Влизаме в най-мощния циклотрон.
Уважаеми професор Фльоров,
разрешете ми да заместя
един електрон.
Завъртете ме с необходимата скорост. Нали
всяка моя клетка крие
мощността на атомна бомба –
освободете енергията ми!
Нали голямата скорост изпреварва времето?
Остава ми малко.
Параболата ми криви към вечното равновесие.
А искам,
ах, как глупаво искам
поне една клетка от окото ми
да надникне в бъдещето, завъртете ме
с необходимата скорост!

Забравих да сваля часовника си. Заплес!
Стана негоден:
неравномерно се движи напред и назад.

БУМЕРАНГ

53-та. 5-ти. III-ти.
В черно хора и портрети.

На колени! На колени!
В ъгъла избутват Ленин.

И опрял до Ленин рамо,
ляга Сталин в черен мрамор.

В черно хора и портрети.
53-та. 5-ти III-ти.

На Новодевиче гробище, сред бюстовете на летци-изпитатели,
неизвестни писатели  и генерали, стърчи стан-
дартен  надгробен  камък  със  същата  дата:
„ПРОКОФИЕВ. 53-та. 5-ти III-ти.“
И звезда.  Лъчите от петте и ъгъла  се врязват  в петте посоки
на света  –  като взривено петолиние.  Наоколо
няма бинт от много крачки.
Трима души са го съпроводили  дотук  и  като  заговорници,
като  отцепници   от  общата  държавна  скръб
страхливо  са  приклякали  при всеки оръдеен
залп,  съпровождащ   всяка  крачка  на  Сталин
към Мавзолея,
а надгробния камък на Прокофиев се килнал при земетръса
от падащи колене.

Кой не помни болката от това коленичене?
Извъртаме. Изглежда
грешката била е ничия.
И вървим напред полумълчейки,
полунечути…
Аз се връщам назад 14 години и 5 минути
и питам, прекрачил захвърлените окови:
– Кой вървя след Сталин,
кой – след Прокофиев?
Смъртта на държавника зачерта смъртта на гения.
И справедлива е, мисля, тази трагедия.
Смъртта на гения е частна неприятност.
Изкуството се връща
като бумеранг обратно.
Застига в гръб смъртта, обезглавява всички дати.
(Понякога убива в гръб
самия свой създател.)
Затова недейте празнува тъжни годишнини!
Заедно с въздуха
ний звуци дишаме.
И в кръвта ни, редом с телцата червени и бели,
маршируват ноти, знаменца развели…

Но въпреки всички тези логики и философии,
аз питам:
– Кой вървя след Сталин
и кой – след Прокофиев?

Защото не знам дали защото
върти се в кръг
или в спирала Кълбото,
но все се повтарят старите сцени:
различни средства – еднакви цели!
И вървим ний
към жени и през окопи
кой – след Сталин,
кой – след Прокофиев…

А вам какое дело?

Камината догаряше като душа.
Поддържаме огъня с вестници.
Зад прозореца рилския вятър
имитира сибирска виелица.
Изоставен зъзнещ кон
плаче сред преспите
като размразен мамонт.

… А хилядите, казах,отровени, обесени,разстреляни?
А милионите живопогребани
в сибирските хекатомби?
Душеше родината си – като Дездемона
грузинският Отело!
И рече бившият секретар на обком:
– А вам какое дело?

Знам, стоманените съвести не хващат ръжда.
Но жестокостта не обединява,
жестокостта разделя!
Бившият секретар на обком изръмжа:
– А вам какое дело?

Слушайте!
Любовта ни задължава да бъдем откровени и ясни.
Любовта иска,
любовта не проси.
Ний не сме длъжни само да ръкопляскаме,
но и да задаваме въпроси!

Съветският съюз не е Монако.
Историята не е рулетка.
Ний всички
сме вътре с двата крака
и за всяко престъпление искаме сметка!

Светът в Москва е вторачен
и Земното кълбо – като гигантска лупа
увеличава хилядократно
всеки подвиг
и всяка глупост.

Омръзнаха ни боговете и техните библии.
От дълго послушание
кръвта ни изстина.
Стига словесни изобилия –
дайте ни коматче корава истина!

Искаме съдби, не щеме роли!
Писна ни
да бъдем бутафорни прими.
Истината няма нужда от ореоли –
нимбите лесно стават
примки…

Камината догаряше като душа.
Гъмжат в главата ми имена
известни,
неизвестни…
Да раздухам ли огъня – или да го удуша?

И хвърлям пак
върху въглените вестници.

АВТОЧЕКА

Дзержински –
познат и внезапен,
с остър профил и остро име –
се изправя като меч и заповед –
чекистът е длъжен
да има:

г о р е щ о   с ъ р ц е – да бди непрестанно
над свободата света –
както левкоцитите
бранят
червения цвят на кръвта;

х л а д е н   у м – защото куршумът
поставя своята кървава точка
веднъж и завинаги –
думата
стреля многократно и точно;

ч и с т и   р ъ ц е – непревземаеми коти,
върху които
не тежи
нито мечта за бъдни изгоди,
нито вина от предишни лъжи…

И вървят чекисти с остри профили
и вторачен анфас:
невидими цеви,
невидими фронтове…
Най-невидимите
са в нас!

Защото природата ни е дала
доста маскировъчни
средства
и всяка сутрин в огледалото
всеки своя изменник
среща!

И бръснейки се, произнасяме речи –
безкомпромисни,
отчаяно храбри…
Закусим ли – млъкваме. Защото ни пречи
в гърлото чая и хляба.

И тъй нататък…

Но чекистът в нас дебне, преследва ни,
заплашва,
опрял в сърцето ни цев…
Изстрел!
И падат най-светлите.
Трудно се улучва тъмната цел.

Братското гробищЕ

Камион. Пирамидка чамова.
И прясно боядисана звезда.
И едно отчаяно:
„… паднахте
в неравна борба…“

Самодейният духов оркестър
свири неумело
и безпощадно.
Стани, стани, Сергей Нестерев,
минаваме край танцплощадката!

И музикантите, за вик поели въздух,
надуват неистово медните охлюви.
Само бащата,
единственият възрастен,
недоумяващо охва.

Скачат пръстите неудържимо по клапите.
И краката възбудено издуват ноздри.
Но сълзи по обувките капят –
приковават ги в асфалта
като гвоздеи.

Далекопроводите съскат като разпнати змии.
Ангара бърза кръвта да измие.
Турбините вият вдовишки ритмично:
произвеждат тъга,
вместо електричество.

Глупаво умря, глупаво, Серьожа –
без подвиг,
без риск,
просто нещастен случай. . .
А смъртта, ако говорим сериозно,
не е ли винаги глупава?
Слушайте!

Може би сте били в Пер Лашез:
уют,
шедьоври скулптурни,
туристи зяпащи.
Аз пък се разхождах спокойно като швед
из Новодевиче кладбище:
Гогол, Чехов, Маяковски, Алилуева, Фадеев…
Още хиляди – способни, неспособни.
Редом с декабристите – съветник таен. Дебне.
Продължава да умира лебеда на Собинов.

Преклонение, почтителност, ирония и скука –
потвърждаване на стари чувства
без обрат.
Няма нищо общо нищо тука
с гробищата в Братск:
Звезди, звезди… тенекиена галактика.
Тайга
и тъга.
И надписи кратки.
Както се казва – тяхната биография
са новите учебници по география.

Недейте ме дърпа вежливо, не ми обръщайте главата.
Чел съм вестници,
не страдам от недоверие.
Зная колко метра, зная колко вата…
Аз искам да намеря
петото измерение.

Аз искам да разбера същността на тези хора,
пренебрегнали уют и спокойствие,
които вместо документ за свойта безкористност
са оставили тук своите кости.

Какъв механизъм ги движи: романтичен, паричен,
душевен,
мозъчен
или някакъв  п е т и ?
Те оставят делата си, тъй или иначе.
Други поставят стойте портрети.

Затова, историйо, ако от склерозна напаст
объркаш имената и датите –
сверявай се по тези надгробни надписи,
а не по вестниците
и плакатите!

Тайга. Пирамидка чамова.
И прясно боядисана звезда.
И едно все тъй отчаяно:
„… паднахте
в неравна борба…“

Традиция

На Евг. Евтушенко                     

Един поет пише стихове за свободата
върху бюрото на Столипин[1].
Хубаво е бюрото.
И стиховете са хубави.

Аз съм за такава традиция.
Не – легнал в люлката на фолклора,
да тананикаш приспивни песнички.
Не – облегнал гръб върху бронза на Пушкин,
самодоволно да ямбичиш.
А именно иначе.
А именно:
лакти забил
върху правоъгълната територия на цензурата,
върху която са подписвани смъртни присъди,
върху която с еднакво усърдие
са писани доноси и хвалебствия –
о,
няма да заспиш върху една такава територия,
няма да намериш спокойствие в никой ъгъл –
стиховете ти ще се гърчат като развързани примки,
още топли от шиите,
точките ще парят като дупки куршумени,
като бесилки ще скърцат в съня ти въпросителни.
Ти сам –
като нестинарка върху огън
ще танцуваш върху събитията:
ще изгориш,
ако спреш!

Аз съм за такава традиция.
Миналото не е гробище за романтични разходки,
а клада –
грабвай главня, ако имаш нужда от факел!

Поети,
музиканти,
художници –
генерали на думи,
генерали на звуци,
генерали на цветове –
не се крийте в дълбоките наблюдателни пунктове!
Достатъчно много са дезертьорите,
които пишат мемоарите си
по потните стъкла на кафенетата.
Достатъчно много са дезертьорите,
които обличат ризницата на властта
и слагат на бездарните си лица банкнотени маски
на титли и звания.
Достатъчно много са дезертьорите,
които падат на колене
след сразяването на първата редица.
В изкуството още важат древните бойни правила:
пълководецът да крачи пред своята армия
изправен и външно спокоен,
а капитанът на кораба да потъва заедно с кораба.
Аз съм за такава традиция.

Аз съм за гнева, а не за апатията.

Не съдниците –
презирам онези, които коват разпятията!

Няма нищо по-опасно от равнодушните –
те винаги са еднакво послушни.

Аз апелирам към правителството:
Бдете!
Не вярвайте на всяко ръкоплескане.
Не смесвайте ласкателите със поетите.
Покорността с предаността
не смесвайте!
И ако някой за протест издига глас –
в безкористността му вярвайте
поне.
Бдете: не хапят и не ритат никога
троянските коне.

Ден шести

На Страстния булевард в Москва има
една стара шарена църква.
Куполите и се люлеят над града
като червени балони, вързани за покривите.
Ние влязохме в двора и надникнахме
през решетките на прозорците.

Светиите бяха изселени. Стените
бяха голи като дневно небе,
а в утайката на вечерта се давеха
бели статуи, бели като скелети, без глави.
(Главите се монтират допълнително.)

Един  недовършен  Ленин  протягаше  към  нас
ръце. На  лактите  и  коленете  му стърчаха
железни кости долу лъщеше глината от
която го правеха съвсем като Адам
си рекохме  а той протягаше
към  нас  ръце  –  спасе
ние  ли  молеше
или ни соче
ше нещ
о?

Прощаване

Не махайте с ръце, не махайте ръце
на прощаване – това напомня
опит за летене, по-скоро
смирено прощаване с летенето. . .

Гърлата ни са асфалтирани от цигари
и думите ни се търкалят гладко.

Спокойствието е привидно.
След всеки от нас
маршируват въпросителни
и със своите сърпове жънат
всички стари заблуждения.
Не са разкрити всички лъжи.
Не е отговорено на всички въпроси.
Само на глупаците
всичко е ясно.

Усмихваме се,
разпнати върху кръстовете
на самолетните сенки.
Спокойствието е привидно.

1967

 Пьотр Столипин (1862-1911) – министър на вътрешните работи и министър-председател на Русия, синоним на свирепа цензура и терор.

Площад Славейков

Коментари

Krasimir Kabakciev's picture
Krasimir Kabakciev
Krasimir Kabakciev

Нямам нерви да прочета всичкото това - а и то е ясно

Но иначе вярвам на обясненията на автора. Случаят за пореден път ни казва две неща: първо, колко трябва да сме щастливи, че това тотално безумие вече е минало; второ, колко малко хора са се мъчили да направят нещо против него. Авторът е един от тези малцина - не трябва да се отнасяме несправедливо с такива хора.
Kalin Todorov's picture
Kalin Todorov
Kalin Todorov

Нямат ли край

Нямат ли край терзанията на поета?
kate pate's picture
kate pate
new

Мрънкач си е бил тогава,

Мрънкач си е бил тогава, мрънкач си е и сега. Това му е амплоато от което не може за избяга. А всичко е само поза - ау колко съм онеправдан, направете ми малко реклама без пари на новата ми книжка.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

За кого ще гласувате на изборите за Европейски парламент?