В началото на февруари 1991 година (точно преди 26 години) българският народ преживява шок. Програмното правителство на Димитър Попов освобождава цените на почти всички стоки. Попов е премиер едва от месец и малко. Дошъл е на власт след бурната първа година на българската демокрация. Тогава един след друг падат президент, правителство, организират се национални стачки, водят се улични битки с властта. Но сякаш най-ярък спомен остават студентите и техните две национални окупационни стачки. Романтиката скоро ще бъде удушена от свирепата захапка на току-що освободената икономика.

Степан Поляков е участник в първите студентски стачки през 1990 г. Заедно с поета Николай Тончев (1969-2010) ръководят пресцентъра в окупирания Софийски университет. Година след стачките писателят Христо Калчев рецензира документалния роман на Поляков за събитията „Векът изтича в 90-ата минута” и той излиза в „Университетско издателство” през 1993-та. Тринайсет години по-късно, през 2006-а, книгата е актуализирана и излиза вече под името „Нежна революция Ltd” в издателство „Сиела”. С него разговаря Александър Перпелиев, журналист, сценарист, бивш главен редактор на в. „Дума”.

 

Представи се с няколко думи, но не в сегашното си битие, а към юни 1990 г.?

През юни 1990 година току-що бях излязъл от армията, току-що бях преживял 1989-а с всички надежди на нашето поколение - че страните от Източна Европа се превръщат в Европейската Калифорния, че започва прекрасният живот на самоинициативата, на свободната конкуренция, на безкрайните пътешествия. И, разбира се, че трябва да свършиш нещо повече за държавата – Новата държава.

Нещо повече биографично от този момент? Произход, семейство, образование...

Студент първи курс българска филология, служил две години в армията, завършил руската гимназия „Кирил Драмалиев”, сега „Владислав Граматик”. Майка – актриса, баща – режисьор. Баща ми е син на белогвардеец, емигрант. Толкова.

Включил си се още в първия протест на студентите. Как разбра за този протест, какви ти бяха мотивите да се включиш в него?

Няма да забравя, точно тогава вървеше Световното първенство по футбол. Значи е било 11 юни, часове след загубата на изборите от Социалистическата партия, която ние наричахме Комунистическа. След нечестно спечелените избори! Ние се бяхме разотишли по къщите след няколко отчаяни митинга срещу изборните манипулации. Тогава това беше изразът – изборите са манипулирани, а не фалшифицирани. Този израз беше внедрен от един от нашите най-главни играчи и - както се оказа после - играч за БСП. Та, по това време се играеше мач от Световното – Англия срещу Северна Ирландия. В общи линии безинтересен мач освен за ирландците. На домашния телефон ми звъннаха състуденти от моя курс и ми казаха – затворихме университета, идвай! И направи сандвичи, че не се знае колко време ще останем. Било е към 11,30 ч. вечерта. Взех едно такси и отидох. Без да правя сандвичи.

Защо отиде?

Защото казаха, че университетът е окупиран. А аз на 20 години много се възторгнах от идеята, че може да окупираме. А и защото имахме кауза. Не можехме да се примирим с несправедливата победа на комунистите. Когато стигнах в университета, там беше интересно. Ректорът се беше заключил вътре, беше повикал полиция и се очакваше всеки момент да стане някакво стълкновение. Беше и интересно, и вълнуващо, и възторгващо.

Да разбирам ли, че вие сте търсели стълкновението?

Не. Но затварянето на такава сграда в центъра на София при толкова поляризирани емоции винаги вещае някакъв сериозен сблъсък.

Твоите подбуди са били протест срещу изборните резултати. Но знаеш ли какви са били подбудите на другите? Споделяхте ли общи мотиви?

В началото вярвахме, че сме там за едно и също нещо. Но още на другия ден осъзнах, че хората идват там поне от две основни подбуди. Още повече че ние бързо бяхме станали популярни, включително и по света, заради западните медии, които ни отразяваха с голям интерес. Половината хора идваха откровено и само заради купона, за да ги снимат камерите, за популярност. Някои красиви състудентки по-дълго си избираха тоалети за идването в Университета, отколкото оставаха при нас. Тръгваха си със спирането на телевизионните камери... Имаше и обикновени идеалисти... Две подбуди – поне две!

Ти с какво отиде облечен?

С тениска, джинси и четка за зъби в джоба.

Планирахте дълго време да стоите и да си миете зъбите?

Бях забравил пастата...

Какви бяха целите на протеста, на окупацията?

Ден-два по-късно ние ги описахме... Отмяна на изборните резултати и нови избори, разбира се. После се появиха и други искания. Няма да забравя цифрата – 32 процента студентско участие в Академичния съвет. Това стана, когато край нас се появиха западни репортери. Те ни съветваха, че е добре да имаме и академични искания. Ние живеехме в някакъв шизофренна ситуация – от крайно политически до строго академични искания. И, разбира се, в крайна сметка, както показа историята, успяхме да изпълним почти изцяло академичните цели и никак – политическите. С изключение на това, че свалихме един алкохолизиран комунистически президент. 

Кои от политическите цели постигнахте?

Това се случи през ноември същата година на втората стачка. Тогава ние заедно с останалите опозиционни сили свалихме правителството на Луканов.

Защо смяташ, че вие сте го свалили?

От нас тръгна всичко. На 5 ноември 1990 г. ние отново окупирахме университетите. С нашата окупация започна да се разраства националният бунт срещу правителството...

По същия начин може да кажете, че сте свалили и Маргарет Тачър. Тя по същото време подаде оставка...

Не е така. През ноември-декември Университетът, а по-късно и Орлов мост се превърнаха в център на съпротивата срещу правителството. Дори мощната по онова време „Подкрепа” започна да гравитира около нас, защото ние бяхме символ – символ на чистота, на идеализъм... Те имаха нужда от нас. Също и други формации като Гражданско неподчинение. Те пък ни помагаха. Добре, не сме били ние, които сме свалили правителството, ние бяхме много малко. Под 100 души на втората стачка, едвам удържахме Университета... Тогава в държавата нямаше хляб дори. Но ние участвахме в сблъсъците и битките с полицията – на Орлов мост, на бул. "Мария Луиза"... Част от студентите излизахме, издигахме барикади, обикаляхме София, за да се бием и да бъдем бити от полицията.

След Луканов дойде Димитър Попов. Това ли беше вашата победа?

По онова време смятахме, че е победа. Разбира се, това е пълна илюзия, като го погледнем сега. Но тогава имаше ключови министри от СДС. СДС, който ние подкрепяхме, а Съюзът нас – не много. Тогава се появиха и първите колебания – какви точно са отношенията ни с тях. Защото те никога не застанаха зад нас категорично. И винаги са играли колаборационистки игри с Комунистическата партия. В нашите очи правителството на Попов беше успех, стъпка в придвижването на държавата напред. От друга страна – след време се видя, че това е било бутафория.

Тоест вие бяхте радикалите, а СДС – съглашатели, така ли?

Да, разбира се. Няма никакво съмнение в това. Макар че гледахме да фризираме позицията си, да не звучим ужасно радикално, да не призоваваме да се чупят витрини или да палим коли. И все пак ние звучахме ужасно радикално... С нашите европейски искания. СДС не ни обичаше. Съюзът още на лятната стачка изпрати своя представител Емил Кошлуков в Университета да ни убеждава да си тръгнем. Историята е известна – изгониха го студентките, които до този момент му се възхищаваха.

Ако СДС не ви е подкрепял и не ви е обичал, тогава вие как се самоорганизирахте?

Имаше стачни комитети. Те бързо бяха сформирани по университетите. А после от тях излъчваха контактни групи. Членовете им общуваха помежду си, водеха съвместни заседания. Разбира се, никакво съмнение няма по отношение водещата роля на Софийския университет в този процес. Каквото решавахме там – това налагахме и на останалите вузове... Имаше караници, но в общи линии мнението на СУ беше с по-висока стойност. Каквито сега са дипломите му в сравнение с дипломите от другите университети.

Твърдиш ли, че всичко е било pro bono, не е имало външно финансиране дори за организационни разходи?

Да. Някакви средства за разходи държеше Стачният комитет, но до нас, останалите, дори и до Пресцентъра, в който аз работех, пари не са стигали. Всичко си беше pro bono, даже изразът не е добър, защото адвокатът, като се яви pro bono, все пак преследва и някаква своя егоистична цел. Повечето стачници дойдоха от чист идеализъм. Е, имаше и едни други, които бяха особено близки до сърцето на СДС, но това беше Стачният комитет през лятото. Същият този Стачен комитет обаче след три месеца вече беше извън страната, нямаше почти нито един от тях на втората стачка. Бяха заминали да следват в САЩ и в западни университети. През лятото те бързо станаха популярни, за дни се превърнаха в лице на младата българска демокрация и си ги изтеглиха навън. За огромно изумление на всички ни. Два месеца те се кълняха, че за тях нямало нищо по-важно от бъдещето на България. Е, за тях бъдещето на България се оказа в други държави, но... Вероятно това е естественият подбор на всяка една революция, на всеки бунт – по-умните, по-харизматичните преследват и свои индивидуалистични цели за разлика от останалите.

Лидерите на първата стачка са изоставили втората?

Абсолютно. Някои от тях може би и до ден днешен не знаят, че е имало втора.

След това разочарование как изплуваха естествените лидери на втората стачка?

Естествените лидери на втората вече не бяха толкова прекрасни, напарфюмирани и умни хора. Държаха се доста по-отчаяно и по-лумпенизирано. За съжаление така е – по бунтове и революции няма как да намериш баланс между двете неща. Обикновено по-първичните вършат повече работа.

Ако приемем, че втората е била доста по-идеалистична, защото не е била оглавявана от лидери, натрапени отвън, привнесени, то тогава по какви критерии решавахте зад кого да застанете? Как разпознавахте лидерите между вас?

По нормалните механизми на борбата за власт. Идва водач, който се бори за власт, убеждава те, че е най-подходящият и я печели... Така се става водач на партия, така се става водач на революция, така се става водач на барикадата. Нищо извън механизмите, които познава Европа и светът, общо взето.

Ако втората е била по-идеалистична, чувствахте ли подкрепата на обществото?

В много по-малка степен, но и много по-силно. Тоест много по-малко хора ни подкрепяха, но много по-активно, много по-страстно. В първата стачка имаше от претенциозната романтика на Ница, имаше и хипи култура, но като онази от „Коса”, чистичката, не Уудсток. Всички, които идваха да ни подкрепят, ни наричаха „децата ни” и в това имаше много шоколад и глазура. Което ме докарваше до истерия. Аз исках крайни действия. Исках да сме революционери. А те: „Децата ни! Децата ни!”

Какви крайни действия?

Да излизаме на улицата, да вдигаме барикади. Но и обстоятелствата не го позволиха. По-късно направих изчисления, че само един на всеки 120 студенти в СУ е стачкувал. Отличниците, интелектуалците, буржоазните деца, красавиците и плейбоите, те, разбира се, си останаха навън, не бяха с нас. Ако идваха – беше за да ги покажат в новините. Не беше възможно да направим нищо повече. През лятото имаше разни неформални организации – Преподаватели за студенти, Родители за децата... Организираха се шествия, хепънинги. Беше магия, но фалшива магия, балончета от шампоан. Беше лято. През зимата стана доста злокобно. Никой не вярваше, че нещата отиват на добре. Нямаше нищо в магазините. Липсваха тоалетна хартия, хляб, ракия... И не знаехме какво ще се случи. Но пък ония, които ни подкрепяха тогава, ни подкрепяха истински. Между другото не ни се искаше да приемем подкрепа от “Подкрепа”. Знаехме, че това е един квазисиндикат, но просто нямаше какво да се яде, а Тренчев доставяше в двора на Университета храна с микробуси. И не говоря за луксове, а за продукти за оцеляване. Също принтери, тонери, хартия, пишещи машини... Без това една окупация е обречена. 

Сантименталността и романтиката са ти дошли в повече. Търсехте ли сблъсъци с властта, да провокирате насилие?

Не, защото имаше и друга гледна точка. По онова време току-що бяха убили студентите в Тимишоара, Румъния. Така наречените миньори, които очевидно не бяха миньори. И нашите „миньори” тогава казаха, че ще направят същото. Че ще дойдат и ще освободят Университета. И ние здравата се уплашихме...

Страх ли ви беше?

Разбира се. Много. Знаехме, че това няма да са миньори, а спецчасти. Студентите в Румъния бяха пребити с железни пръти, увити във вестници. Чак после дойде смехът с Радка Налбантова, дето щеше да идва с тракторите и комбайните в София.

Можеш ли да сравниш стачките от 1990-а и тази на „Ранобудните студенти”?

Те не се поинтересуваха от нашия опит. И там сбъркаха. Ако бяха видели нашите грешки, нашите проблеми, може би имаха шанс да успеят. А и те реално нямаха кауза. Защото каузата не е просто да свалиш едно правителство. Да свалиш Орешарски не означава, че си свалил комунизма. Когато ние вдигахме нашите стачки, искахме да променим системата, да променим света. Нашата кауза беше идеалистична, антикомунистическа, защитена по левичарски начин. „Красивите и умните” не можаха да формулират идеология. Ние например правехме следното. С много кавги на общи нощни събрания приемахме декларации. Някои наивни, други глупави, трети противоречиви. Но в тях имаше политика. Ние опитвахме да правим политика. Те - не.

Бяхте ли разочаровани след стачките от резултатите?

Да, много. Ние след края на лятната стачка заминахме на стоп за Велико Търново... Да оповестим и там края на стачката. Беше един мащабен Strawberry Statement. Момчетата си губеха ума по момичетата, момичетата не им обръщаха внимание, защото искаха да се сражават, и в същото време всички мечтаехме за успешна кариера. В Търново спахме по скамейките из аулите, за да обсъждаме как да продължим. Разбира се, всичко това се превърна в една носталгична романтична нощ, в която се случи всичко неприлично, за което може да се сетите. И толкова... Е написахме и някакви кухи декларации. Но, Боже, там вече имаше влюбени. Какво да правим с тях? По-войнствените имахме крачка за отстъпление – Градът на истината пред президентството. Но вече не бяхме полезни. А втората стачка завърши със стълкновения, после падна правителството, ние казахме, че сме победили, но подозирахме, че ще ни измамят. Така и стана. Втората стачка мина под мотото: „Не вярвайте на СДС, не вярвайте на Подкрепа!” И когато те влязоха в правителството на Димитър Попов – видяхме, че идеалите и мечтите потънаха в канализацията.

Би ли участвал отново в такива протести?

Ако загубим инстинкта си да протестираме, да притискаме правителството си, което и да е то – ние сме свършени като нация. Разбира се, че бих участвал. Но се боя, че хората вече са твърде прагматични в сравнение с онова време. Хората, които даваха дух на огромните протести тогава, вече ги няма. Заминаха, а на тяхно място дойдоха едни по-различни типажи. С възрастта човек става циничен. Знаеш, че тази вечер, докато си на площада, някой се възползва от теб, някой става по-богат.

Протестите не са ли насилие срещу демокрацията, не са ли индикатор, че демокрацията не работи?

Не, разбира се. Демокрацията дава дефекти. Ето – в Америка например сега има протести срещу законно избрания президент. Демокрацията трябва да се пази.

Луканов също беше законно избран.

Не могат да се сравняват. Това беше друга епоха. Отиваше си цяла епоха, идваше друга. Ако ние не бяхме излезли да протестираме, Луканов щеше да излезе да протестира. Демокрацията дава дефекти, но когато ги даде, трябва да бъде пренастройвана. Протестите са част от демокрацията. Когато политиците започват да злоупотребяват със своята власт, трябва да имат едно наум, че най-вероятно ще бъдат обсадени в някоя сграда и ще трябва да крият под масите в тази сграда.

Каква беше социалната роля на студента тогава и днес. Можеш ли да направиш някакво сравнение?

Тогава студентите тичаха след мечтите си. Аз исках да стана писател и пишех по цели нощи. Други искаха да станат музиканти и свиреха по цели нощи. Художниците рисуваха, където им падне. Днешните студенти не могат да си го позволят, те са притиснати жестоко от бита. Те са плячка, защото трябва да плащат. Да плащат ипотеки, да плащат такси, да плащат наеми. Те нямат време да мислят за друго. И така, Бог да я прости неродената Европейска Калифорния!