Европейската комисия публикува в сряда пет сценария за бъдещето на ЕС, след като Великобритания го напусне. С това тя възнамерява да предизвика общоевропейски дебат по темата. Той започна, включително в България – засега предимно в социалните мрежи. По-слабо се забелязва в централните медии и в предизборната кампания. Но времето е пред нас.

Засега в центъра на българския дебат по сценариите е страхът, че ЕС може да превключи на две или повече “скорости” и ние да се окажем в последната, която граничи с получленство или с псевдочленство. В краткосрочен план това изглежда политически най-рентабилният аспект на темата, като се имат предвид досегашното членство на страната ни и проблемите, които останаха хронични през него. “Последната скорост”, “периферията” идват като логично “наказание” за безгрижието и безотговорността на българите и за пропиляното от тях време. Такава теза има основания, но би било жалко, ако дебатът се сведе само до нея.

Колкото и да не ни харесва днешна България, фактът е, че тя не е там, където беше през 2007 г., дори само да погледнем числата в статистиката. За съжаление страната ни не е и там, където би могла и където би ни се искало да бъде. Струва ми се, че когато водим българската дискусия за бъдещето на Европа, трябва да мислим за него не като за нещо, което ще ни се случи, а като за нещо, в което участваме и доколкото можем формираме.

Сценариите на председателя на Комисията Жан-Клод Юнкер може да не са изчерпателни и никой от тях да не се сбъдне в чист вид. Те отразяват вижданията на Комисията, която е само един от участниците, макар и важен, в процеса. Тя се постара (с променлив успех) да запази безпристрастност, отбелязвайки плюсове и минуси на всеки от вариантите. Смисленият дебат предполага гражданинът, партиите, обществото, държавата да преценят: кой от тях е най-добър за тях и как могат да го реализират. В случая на средноголяма и нова държава членка, каквато е България, това значи те ясно да формулират консенсусни за обществото цели и да търсят съюзници в ЕС за тяхното постигане.

Първите два сценария (“продължаваме както досега” и “остава само единният пазар”) означават застой или връщане десетилетия назад. Ако ЕС беше доволен от статуквото, нямаше да води спор как да го промени. Ако можеше безпроблемно да се върне към зачатъчната си форма на зона за свободна търговия, щеше да го направи. Дори в завоалирания с безпристрастие анализ на Комисията тези сценарии изглеждат изключени. Първият означава единство в мъчителния напредък или в парализата при натрупващи се кризи. Вторият значи деградация, която би отнела на европейците вече утвърдени и важни техни права като например да пътуват свободно, да се установяват и да работят, където пожелаят в съюза.

Третият и четвъртият вариант (“тези, които искат да правят повече, правят повече” и “правим по-малко, но по-ефективно”) означават неравномерно придвижване напред в отворени групи страни, или в определени области на живота. Комисията твърди, че това е начин ЕС да запази единството в многообразието си. Тази формулировка обаче прикрива онова, което обозначаваме с клишето за различните скорости.

Както казва първият зам.председател на Комисията Франс Тимерманс:

“Това е природата на европейската интеграция – всички вървят в една и съща посока, но не с една и съща скорост. Определени държави членки ще вървят малко по-бързо, а другите ще ги следват”.

Различните скорости съществуват и сега – 19 страни ползват еврото, девет са извън него; 26 страни са в Шенген, четири са извън него; едни си сътрудничат повече в правосъдието и вътрешните работи отколкото други; оттук едни имат квоти за прием на бежанци, а други нямат; едни получават отстъпки от вноските си в бюджета на ЕС, други не получават; корупция има навсякъде, но едни са специално наблюдавани заради нея, а други не са.  Изключенията, които ЕС прави за едни, стават прецедент и други да искат изключения, което руши единството, блокира вземането на решения, внася безредие в системата. Може да се каже, че в поликризата си системата на ЕС е стигнала до степен на ентропия, която предполага преминаване към друго състояние.

Има основания да се вярва, че новите две или повече скорости няма да са като досегашните. Т.е. по-бързите от тях ще предполагат по-големи отговорности на участващите срещу по-големи облаги. Така например членството в Еврозоната ще предполага не само изпълнение на досегашните критерии, но и принос към нейния спасителен фонд (Европейския механизъм за стабилност), участие в евентуалния й бъдещ бюджет (фискален капацитет), който ще има стабилизиращи функции за страни изложени на пазарни шокове, хармонизиране на данъчните и социалните политики, подчинение на един финансов министър на Еврозоната и приемане на Комисията като последна инстанция в икономическото управление. Това изисква много по-тесен от сегашния политически съюз, за който ще бъде необходима промяна на договора на ЕС. Тези идеи са подробно развити в три незаконодателни доклада (на Ги Верхофстадт, на Елмар Брок и Мерчедес Бресо и на Раймер Бьоге и Перванш Берес), които Европейският парламен прие на 16 февруари т.г. Те са залегнали и в известния Доклад на петимата председатели, който лидерите на европейските институции подписаха през 2015 г.

Да си в по-високата скорост предполага по-висока степен на обществен консенсус около неща, които в ред страни, не само в България, са спорни. Например спазването на строга финансова дисциплина, солидарността с другите в ЕС, отстояването на фундаментални ценности и свободи на съюза дори за сметка на национални геополитически интереси, приемането на мигранти с право на международна закрила. Да си във високата скорост означава и по-високо доверие на другите държави от групата към тебе. Може да искаш да участваш в общата отбрана, но ако имаш десет годни изтребителя, от които летят два, едва ли ще те приемат. Може да искаш обмен на разузнавателна информация, но ако имаш “червеи” в секретните архиви, или ако проруската олигархия протяга пипала към службите ти за сигурност, никакъв обмен няма да видиш. Т.е. по-висока европейска скорост означава съчетание от поне три неща – искане, можене и политическа воля за правене. Четвъртото е самото правене, т.е. превръщането на волята в дела. Ние имаме проблеми на всеки от етапите. За утешение – не само ние.

Не бива да се прави трагедия от това, че не си в най-бързата писта. По-добре е например да си извън Еврозоната, ако не си готов за нея, т.е. ако икономиката ти не е достатъчно конкурентоспособна: справка – Гърция. Може да не си част от общата политика по миграцията и убежището, ако не ти е гарантирано, че ще получаваш същата солидарност, която даваш и ако геополитическите ти рискове и социално-икономическите ти възможности не са сравними с тези на другите. Не бива да се забравя обаче, че който се разтоварва от задължения, се разтоварва и от ползи. Който има скромни амбиции, има и скромни постижения. Другите водят, той догонва. “Тези, които искат да правят повече, правят повече” означава “всички сме членове, но някои са по-членове” – не на книга, а на практика. Т.е. има видимо разстояние между идеала и реалността.

Подобна стратификация намираме в четвъртия сценарий (“правим по-малко, но по-ефективно”). Преди всичко, Комисията признава, че “ЕС от 27 страни има истински трудности да се споразумее кои области трябва да са му приоритетни”. Развитата, стара и преди всичко северозападна Европа смята, че ЕС й трябва там, където на отделните му страни силите и ресурсите не достигат – в космоса, ядрените изследвания, отбраната, висшите технологии, иновациите. За нас, от югоизтока, ЕС още е нужен с оглед на недоизградената базисна инфраструктура, на социалноикономическото сближаване, на подкрепата за земеделието, на отстояването на стандартите за върховенство на закона, човешки права, основни свободи, т.е. за качеството на демокрацията.

Предвид третия и четвъртия сценарий, петият (“правим много повече заедно”) днес изглежда утопичен. Самата Комисия признава в коментара си към него:

“На ниво ЕС се вземат далече по-големи и по-бързи решения. Гражданите имат далече повече права, произтичащи  пряко от законодателството на ЕС. Има обаче риск от отчуждаване на части от обществото, които чувстват, че на ЕС липсва легитимност , или че е отнел твърде много власт от националните власти”.

Това е сценарият на федералистите, които не са мнозинство в днешна Европа и са често сочени като отговорни за нейните проблеми. Тяхната амбиция има потенциал да предизвика по-голяма по сила и обратна по посока реакция, която да се окаже разрушителна за ЕС.

Така че, ако разсъждаваме в зададената от Юнкер координатна система, най-възможни изглеждат третият и четвъртият сценарий или съчетние между тях. В тази посока вече се изказаха Юнкер, Тимерманс и ред държавни и правителствени ръководители от ЕС. Не бива да очакваме ЕС да сложи на тези сценарии заглавие за “разлчини скорости”. Този израз ще остане в разговорния език и в медийния жаргон. Той ще продължи да бъде табу в официалното говорене (всъщност писане) на Европа. Какъвто и да е проектът й оттук нататък, той ще носи етикета на единството. Противното би било нова победа на еврофобите, може би по-голяма от “Брекзит”.

Оттук българската задача би изглеждала така:

(а) готови ли сме да приемем такава Европа? Ако не сме, можем ли да я предотвратим? Имаме ли по-добра и реалистична алтернатива?

(б) в кои групи на ЕС от третия сценарий искаме да участваме? Готови ли сме? Какво трябва да направим, за да се подготвим?

(в) стремим ли се към промяна да договора на ЕС и каква?

Докато в сряда Бойко Борисов и Корнелия Нинова се чудеха дали да се явят на предизборен дебат, Жан-Клод Юнкер им смени темата. Независимо дали те, политическата класа и всички ние осъзнаваме, българската предизборна тема вече не е да строим ли АЕЦ и хъб, да прокарваме ли газопровод, нефтопровод и метро, да асфалтираме ли, да вдигаме ли пенсиите, заплатите и раждаемостта, да образоваме ли ромите. Българската тема е къде ще бъдем в ЕС. Защото, независимо от състоянието на духа ни, от ЕС зависи всичко преждеизброено.

Бегъл поглед в Евростат и в данните на Европейската комисия доказва това. От бюджета на ЕС идват близо 60 на сто от публичните инвестиции у нас. Тези инвестиции, т.е. обществените поръчки са основният двигател на икономиката. В ЕС отиват близо 70 на сто от износа на България. Без европейско финансиране и без европейски мониторинг трябва да забравим за модерна инфраструктура или за стабилна демокрация. Това са фактите от живота.

В българския дебат за бъдещето на ЕС от страна на водещите политически сили досега има само една ясна декларация, на Корнелия Нинова – че БСП е против Европа на две или повече скорости. Ехо на тази декларация чухме в сряда от вицепремиера Деница Златева.

Добре е, че в България има политически реакции на стимулите от Брюксел. Но да си “против” вече не стига. Трябва да формулираш също “за” какво си и защо и как смяташ да отстоиш позицията си. Това не го казва нито БСП, нито която и да е друга от парламентарните партии. А е ясно, че ЕС вече не иска да се движи със скоростта на най-бавните си членки. Никой няма да пита България каква скорост предпочита – това е реалността, на която не се вижда български отговор.

БСП може с еднакъв успех да бъде против Европа на много скорости и против закона за земното притегляне, който ограничава благородния стремеж на човечеството да лети. Само че и при сегашния договор на ЕС никой не може да спре създаването на многоскоростна Европа – с фигурата на “засиленото сътрудничество”. Трябват девет държави доброволки, които искат да се движат по-бързо от другите в дадена посока и никой не може да им попречи. Същото в областта на отбраната може да направи т.нар. “постояно структурирано сътрудничество”. Искаме да имаме общи сили, щаб и отбранителна доктрина, правим ги и без съгласието на Нинова.

Струва ми се, че днес България ще спечели повече, ако вместо да брои скоростите на Европа, обърне внимание на собствената си скорост в различните области. Следващите управляващи би трябвало да мислят как страната ни да се отлепи от традиционните си последни места в ЕС – по производителност на труда, конкурентоспобност, иновативност, енергийна ефективност, административен капацитет, доходи.

За дълбоко съжаление  предизборната кампания поне засега дава съвсем слаби надежди за такъв дебат. Като слуша човек какво говорят кандидатите за властта, има чувството, че България, а не Британия е Островът на Европа. Ние отказваме да чуем за какво се тревожи континентът, на който живеем. Нашето винаги е друго. Подлата съдба все ни сполетява отвън и никога не резултат от нашето поведение и от нашия избор.

Добър повод за размисъл е решението на страната ни сама да се изолира от дебата за утрешната Европа. Участваме в него формално, със служебно правителство. Президентът, който го е назначил, не е формулирал своите възгледи за бъдещето на ЕС. А до срещата на върха на ЕС в Рим, където трябва да ги представи, има малко повече от 20 дни. Да не говорим за това институциите и т.нар. народ да се запознаят с тях и да ги обсъдят. Досега от речите на г-н Румен Радев знаем, че той иска България да остане в ЕС и че там той ще брани “правата, интересите и достойнството на своя народ”. Време е да разберем как би направил това при различните сценарии любезно очертани от Юнкер.

България не участва и в съставянето на Бялата книга на Комисията, защото още няма комисар. А защо не е номинирала никого след напускането на Кристалина Георгиева? За да не се скарат партиите й предизборно, за да не обвинят държавния глава в пристрастия. На фона на предизвикателствата това равнище на мислене не е окуражаващо.

В началото на българското членство в ЕС, си мислех, че като “новобранци” е естествено да не сме “на една страница” с по-опитните членки на съюза. Днес, десет години по-късно, имам чувството, че четем различни книги. Всъщност не съм сигурен, че ние изобщо четем. При тези обстоятелства нямам какво да добавя освен стиховете на Вазов отпреди   134 години:

“Къде вървим, не мислим твърде,

посока няма в наший път,

спокойно бият тесни гърди,

кога от злоба не кипът.

 

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

След теб потомство иде цяло –

какво ще да му завещайш?”

*Стихотворение от Иван Вазов, “Поля и гори”, 1883 г.