Независимо дали бездомни, безпътни или безнадеждни – нуждаещите имат към кого да се обърнат в специално създадените мисии на гарите.

В Германия те са повече от сто – в по-големите градове са неотменна част от институциите, които присъстват на гарата. И са всъщност поредното обслужващо звено, но обслужващо тези, които са по-скоро извън релсите – най-бедните от бедните. За тях има чай, хляб и подслон.

Бездомникът, който рови за празни бутилки в кошчетата за боклук по перона, или пък приседналата на пейката жена с раздърпана рокля, неспирно мърмореща нещо под носа си – такива са хората, за които се грижат намиращите се по гарите мисии, създадени по инициатива на църквата(съвместно на католичестката и на протестанската, които и до днес финансират дейността наред със социалното министерство и министерството на семейството и младежта). Естествено – може да бъде приютен и някой, който е объркал пътя и няма къде да пренощува, но основното предназначение е да се помага на бедстващите: бедни, самотни, бежанци, насочили се към обетованата земя.

Тези хора не се вписват в обичайно изпълващия гарите и влаковете целеустремен енергичен поток – той няма нужда от съдействие. А като че ли право пропорционално на целеустремеността е отсъствието на какъвто и да било личен контакт или готовност за помощ, ако някой има нужда от нея. В този момент се намесват гаровите мисии, които функционират като средище на човещината под мотото „Да дадем надежда“. Те помагат наистина всеотдайно - например на бездомниците, за да се справят по-лесно с ежедневните изпитания. Или на други от бедстващите посетители на приемната, от които половината живеят под границата на бедността.

„Тези, които идват при нас, ни ценят заради подкрепата, която им оказваме, и заради респекта, с който се отнасяме към тях“, казва Кристиян Бакемайер, ръководител на гаровата мисия в Берлин.

Средно годишно мисиите в страната се посещават от около два милиона души, които биват посрещнати най-радушно, и то вече от 120 години насам – първата приемна от този вид е създадена през 1894 година. Впрочем, тогава я създали не за друго, а за да съдейства на младите жени от селата, които идвали в града да търсят работа. С течение на времето предназначението на гаровите мисии логично се е меняло – помагали са на завръщащите се от фронта войници, на бежанци и на прокудени. При националсоциализма ги закриват, а и при реалния социализъм в ГДР ги забраняват – по подозренията в шпионска дейност, заради които някои от служителите са арестувани.

Днес по гаровите мисии във Федералната република в помощ на немногобройния основен състав работят и 2000 доброволци, които са готови да помогнат тутакси на всеки – без заявка, без условия и без заплащане. Принципно са основно в услуга на пътуващите – ако имат проблеми с придвижването самостоятелно, ако трябва да се пренесе тежък багаж или има нужда от придружител за пращаното с влак нанякъде дете. Освен това – ако някой е загубил мобилния си телефон или лошо е скъсал дрехата си. Но напоследък тежестта в дейността на мисиите все повече се измества в помощ на социално слабите: хората, които нямат къде да пренощуват, гладните и жадните, жертвите на обири или побой, отчаяните. Никой не е върнат и неслучайно мисиите край пероните биват наричани „Църкви на гарата“. Впрочем, в тях периодически се организират и кратки богослужения, които се радват на висок интерес.