„Правдата е като дворно куче – току я

гонят в колибката, шибат я с камшика.”
Шекспир, „Крал Лир” 

Пиша тази статия не за да съдя, защото искам да науча истината по една тема, по която не съм компетентен, но, доколкото съм гражданин на тази страна, съм лично засегнат.  Сиреч длъжен съм да се заинтересувам. Защото темата е от общонационална значимост – тя бърка директно и индиректно и в моя джоб. По-важното е обаче, че бърка и в моята душа –моралните й аспекти също засягат всички ни.

Да науча истината по темата ми пречат точно онези държавни институции и органи, които са служебно задължени да ми съдействат. Заедно с милиони трудещи се сънародници аз им плащам чрез данъците си немалките им заплати. Плащам им, за да разкрият истината, която тежи милиарди левове и изпепелени морални принципи. А тези държавни органи и институции като че ли работят не за да разкриват, а за да скриват истината. Засега успешно, но да видим докога. Защото наред с многото работещи за скриване на истината апаратчици все по-многобройни стават гласовете, които със самочувствието на еманципирани граждани на една правова демократична държава искат нейното разкриване. За да преценя кой е крив и кой прав, кой е ограбеният и кой – грабителят,  аз първо трябва да бъда информиран.

Десетилетия наред комунистически тоталитаризъм съдехме и отсъждахме неинформирани. Извоюваната с толкова усилия демокрация би трябвало да направи информацията общодостъпна. Наживяхме се – поколение след поколение – в идеологизирана слепота, преди да осъзнаем, че същинското име на демокрацията е информираност. Което ще рече, че всяко монополизиране на информацията, всеки опит тя да се потули и манипулира е път назад, към безславното ни тоталитарно минало. Тъкмо на този деструктивен процес ставаме свидетели днес…

За да пристъпим от абстрактното към конкретното, ще оповестя, че става дума за фалита на КТБ, за тайните срещи, за закритите заседания. Всъщност не точно за фалита на банката става дума – и професионално, и като манталитет аз съм далеч от банковото дело. Като демократичен гражданин на една демократична страна съм в състояние обаче да поискам да бъда информиран. Дали всички онези, които ден след ден фаворизират дезинформацията за сметка на информацията, работят срещу личността на Цветан Василев, не ме интересува особено – интересува ме обстоятелството, че те работят срещу мен самия.

Не съм воден от лични, субективни мотиви: КТБ не ми е броила нито лев чрез дивидентите си и не ми е взела нито лев чрез фалита си. Това обстоятелство ме прави социално независим от банката – еднакво независим и от нейния възход и от внезапния й крах. Като следствие от тази независимост остава в чист вид само ангажираността ми като гражданин на републиката. Тази ангажираност е двустранна: морална, доколкото фалитът на КТБ явно е продукт не на лошо непрофесионално стопанисване, а на користни интереси на развратени държавници от първата фаланга и на корупционни схеми, които замърсяват морално националната обществена среда. Която е и моя. Както и зависимост икономическа, доколкото всички гаранции, които държавата ни изплати на капиталовложителите, и всички пасиви, които ще понесе, ще бъдат покрити не с личните пари на министри, премиери и президенти, а моите оскъдни левчета на данъкоплатец. Тъкмо затова споделям и тези нерадостни размисли.

В „Тускулански беседи” Цицерон, чието морално чувство и чиято юридическа компетентност е вън от съмнение, стига до извода, че там, където свидетелстват фактите, думите са ненужни. Колкото и вярно да е казаното, отнесено към случая КТБ, то придобива една неочаквана интерпретация. Думите биха били действително непотребни, ако достъпът до фактите беше обезпечен. Когато обаче тези факти са преднамерено и злонамерено преиначавани и изопачавани, скривани от общественото внимание, тогава единствена и последна надежда остават думите, тогава публицистичното слово се превръща в единствено средство за реабилитиране на истината. 

Възходът на КТБ е неясен, неясен е и фалитът на банката, неясна е съдбата на унаследените й активи, неясен е приносът на отделните олигархични кръгове и интереси в банковите операции, неясно е защо и как най-проспериращата и стабилна банка на родна земя се срина така скоропостижно, неясно е и кой доколко е облагодетелстван от нейната гибел. Ясно е само едно: кой е ощетеният. Това сме всички ние, редовите български граждани.

За да сме изправени пред толкова неясноти обаче и за да не бъдат те една по една демаскирани и превърнати в ясноти, значи някой има интерес от това. И този някой ловец на риба в мътна вода едва ли ще да е обикновен гражданин – замитането на големите истини е от компетентността само на големи хора. Вече става видимо участието на олигархичния капитал в конспирацията. А доколкото на родна земя този капитал е органично свързан с държавните структури, не по-малко видимо става и участието на майката държава.

В случая това не сме, както би трябвало да бъде в наистина прозрачните и правови общества, ние, гражданите – това са държавните номенклатурчици от най-високите етажи. Воглаве, разбира се, с прокуратурата и главния й прокурор. Които, за разлика от нас, също са държавата – баш държавата са. Когато мандат след мандат лидерите на тази покварена до мозъка на костите държава дърпаха кой как може от капиталите на КТБ за собствена изгода, те не й създаваха проблеми. Когато обаче някой се е опитал да посвие този грабеж свише, държавата мобилизира цялата си власт и всичките си подвластни олигарси (на които между впрочем и тя е подвластна – зависимостта е реципрочна), за да погуби банката. Един фалит, който бе осъществен, както споменах, в ущърб не толкова на Цветан Василев и цветановци, колкото на обществото.

Когато в изявления пред медиите Василев посегна да разкрие някои неразкрити обстоятелства, той го направи, разбира се, като акт на себезащита. По стечение на обстоятелствата себезащитата му обаче закономерно се превърна в защита на обществения интерес. Който по дефиниция би трябвало да бъде бранен от прокуратурата – не от противоречиви банкери. На практика обаче ние, гражданството, се браним от една прокуратура, чиито олигархични интереси стават все по-несъвместими с нашите, обществените.

Вместо да обърне подобаващо внимание на многото дадени и от Цветан Василев, и от малкото независими родни медии сигнали, главният ни прокурор нехае с едно нехайство, което все по-определено заприличва на преднамерено. Преди време министърът на вътрешните работи пък открито заяви, че няма да се занимава с декларациите на един престъпник. При подобно държавническо отношение как може да се разкрие истината за КТБ?!

Работата на едно Министерство на вътрешните работи е да разследва, да проучва, да сравнява и проверява всеки сигнал, а не да селектира и цензурира информацията в ущърб на следствието. Особено когато става дума за грабеж от такива чудовищни за икономически немощната ни държавица размери, пасивността на институциите е престъпление. Следствие и прокуратура трябва да установят вината (респективно невинността) както на държавата, така и на отделните олигархични групировки и олигарси, така и на БНБ, така и на Цветан Василев.

Аз дори не очаквам държавният апарат да ми сервира истината на тепсия – достатъчно е само да не я възпрепятства, да не барикадира със съдействието на неведоми олигархични кръгово пътя й към обществената сцена. Останалото ще направя аз сам. Най-лесно се манипулира неинформираното гражданство,  държано в неведение от неговите явни и тайни експлоататори. Те се боят панически от истината. Докато ние, експлоатираните, от лъжата се боим. Сама по себе си истината, както пише Шилер, не страда от това, че някой не я признава. Страдат обаче, макар и по различен начин, всички онези високопоставени и подвластни, които отказват да я признаят.

Всички размисли, които споделих, са, както споменах, не констатации, а въпроси; не уверености, а съмнения. Аз се съмнявам в цялостната вина на Цветан Василев – съмнявам се и в неговата невинност. Единствено едно обективно и честно разследване може да ме освободи от тези тровещи съмнения. Подобно разследване в условията на комунистическия тоталитаризъм беше невъзможно – дано не се окаже невъзможно и в демократични условия. А докато виновността не бъде доказана, всяко правово общество изхожда от презумпцията за невинност. Неправовото вече заклейми личността на Цветан Василев, без да познава казуса "Василев" – то предпочита да съди и отсъжда, без да иска да знае. Ето критерият, който ще ни подскаже към кой от двата модела принадлежим ние…
 

*Димитър Бочев е български писател, политически емигрант в Германия и дългогодишен сътрудник на Радио Свободна Европа. Автор е на току-що публикуваната „Несъгласни думи“ и други книги. Подзаглавието е на редакцията.