Фразата „Икономиката, глупако“, която Джеймс Карвил съчини за кампанията на Бил Клинтън през 1992 година, има щастлива съдба. Глупакът, разбира се, трябваше да бъде Буш. Да си събереш цялата предизборна програма и отношението към конкурента в две думи, е голямо майсторство. Толкова ненадминато до този момент, че няма нужда да се стараем да измисляме по-добро. Само че при нас икономиката вече няма как да бъде задвижена само с призиви. Нещо по-същностно за общността ни, нещо базисно, нещо, от което зависи всичко останало, включително и икономиката, не е наред. Доверието? Това ли е разрушено, когато никой на никого не вярва и всеки на всекиго е готов да скочи и за най-малкото? И как се лекува такава болест? Ако се съди по настървението, с което хората реагират на неприличието, може би лекарството е приличието?

В последните дни най-одумваната личност в социалната мрежа беше съпругата на президента. Не първата дама, първа дама у нас не съществува като институция. Точно заради това дали съпругата на президента ще се излага (в прекия и в преносния смисъл на тази дума) публично, зависи от самата нея и от съпруга й. За разлика от предишния мандат, сега имаме президентска съпруга, която е решила да е пред очите на всички като афиш, на който на всичкото отгоре името й фигурира в умалителен вариант като име на любима на народа певица. Въпрос на избор, срещу който няма нито един легитимен аргумент – и е демократично, и е честно, и пасва на балканските ни нрави.

Но най вече – рисково е. Оттук нататък и пръст да покаже на публиката съпругата на президента, трябваше да е наясно, че ще й бъдат вързани сто кусура. Камо ли този пръст да е изправен срещу юбиляря Сакскобургготски на приема му, а стопанката на пръста да е облечена в лекомислена дреха на цена колкото три минимални заплати. Ако пък това е на фона на едни декларирани скромни притежания и спестявания, поднесени на публиката предния ден, реакциите наистина стават неудържими. Каквито впрочем бяха и няколко дни преди това, когато съпругата на президента се вживя неуспешно в ролята на публицистка и публикува непроходимо по смисъл есе, написано по най-невярната формула за този жанр, която гласи, че есето е като прасето, яде всичко. Каквото и да е прасето, тоест ние, читателите, няма как да преглътнем забърканите в една копанка котка, спин, парад, загинал пилот. Да не говорим, че в пояснителните бележки беше намесена и теорията Дахомей, която е наистина теория, а не е дума, означаваща, да речем, вейхайвей, както май си мисли госпожа Радева.

Само че – това ли ни е най-големият проблем? Не. Ще се оправят ли българските неуредици, ако съпругата на президента започне да се облича подходящо и според оповестените доходи на съпруга си, ако не ни занимава с котката си, ако прочете внимателно Ришард Капушчински и се запознае с теорията Дахомей? Не, няма да се оправят. Българските неуредици ще си останат същите. Тогава защо така се настървихме срещу съпругата на президента, защо я сложихме под микроскопа на общественото внимание, за да разгледаме бод по бод шева и кройката на коктейлната й премяна?

Защото е видима, затова. Защото всичко нередно, което стои зад неуредения ни живот, е скрито-покрито и от поне няколко институции закрито. Няма да разберем какво се е случило около КТБ. Ако можеше да се разбере от стенограмата на разговора в президентството, нямаше да я публикуват. Истината за КТБ е препъхната през толкова места и хора, че докъдето и да стигне представата ни, винаги ще има още много път надолу в българските политико-криминални подземия. Можем само да се възмущаваме, само че няма конкретно от какво. Възмущението ей така, на общо основание и по принцип, не е достатъчно удовлетворяващо. КТБ може да ни е струвала цели 4 милиарда лева, а роклята на съпругата на президента да е само три минимални заплати, но тя е конкретна, видима, спорна. И ако я разкъсахме с несъразмерно настървение, то е защото това е начинът ни да кажем: Приличието, глупаци, спазвайте приличие, защото нещата са дошли до ръба и вече дори тази дребна капка прелива от чашата на търпението.

И ето ни отдадени на дребни отмъщения, жалки компенсации за това, че сме лишени от правото да знаем какво се случва там горе, което така затруднява битието ни тук долу. Не знаем какви ги върши премиерът, но поне можем да му се подиграваме за спортните му премени, както и за това, че за разлика от обичайните два менискуса на всяко коляно, той явно има повече и те устройващо го се късат в подходящи моменти. Това е нашата горчива наслада, с която настояваме за повече приличие.

Ще се оправят ли българските бъркотии, ако Бойко Борисов не излиза да играе футбол, пременен като чеченски бабаит? Не. Ще заживеем ли по-добре, ако разберем, че суетата му е изчезнала и вече е в състояние да играе тенис не като малък глезльо, който тропа с краче, че е единственият възможен победител?  Едва ли.

Има само един начин да променим нещата и той не се налага да бъде измислян. Измислили са го стабилните демокрации: работеща съдебна система в съчетание с независими медии и активно гражданско общество. Колкото и сложна конструкция да е демокрацията, тя се крепи основно на два видими стълба и най-лесният начин да разбереш дали я има или я няма, е да провериш достатъчно стабилни ли са тези стълбове. Първият е – независими и обективни медии. Кучета-пазачи на обществото. Разследващи, упражняващи натиск върху тези, които получават заплата от данъците, от името на онези, които плащат данъци. Даващи глас на безгласните. Посредници (това означава медии) между властимащите и властползващите. Тук е нужно малко пояснение: при демокрацията властимащият е демосът, народът. Онези, на които демосът я дава временно, са властползващи.

Вторият стълб е независима и работеща съдебна система. Кучето-пазач на закона. Пред което всички са равни. Съдебната система, раздаваща справедливост. Само така тя създава условия за доверие в обществото, това пък й осигурява правото да работи в условия на общоприет авторитет.

Какво от тези неща имаме? Тук-там някакви медийни островчета, толкова самотни в усилията си да бъдат обективни и независими, че повече подчертават липсата на медии, отколкото да я запълват. И тук-там някакви съдии и прокурори с остатъчна почтеност, които не могат да преборят никаква вятърна мелница, защото всички останали ги убеждават, че мелницата просто я няма.

В такъв случай – след като в чинията няма нито пиле, нито ориз, – защо си мислим, че са ни сервирали пиле с ориз? За дереджето ни демокрацията  наистина е виновна – но не защото я има, а защото я няма.

Впрочем в онази дискусия за парада съпругата на президента беше написала „В случая евроценностите слабо ме вълнуват“. Скучно изречение. Далеч по-скучно от котарака Чарли. Затова и не получи достатъчно внимание. Не знам каква ценност са лекомислените дрешки, може би ориенталска. За правосъдието съм убедена, че е демократична ценност.

Всичко това е доста по-сложно, по-трудоемко и по-скучно от един гащеризон на Макс Мара. Не че не си струва да крещим „Приличието, глупаци“, винаги е важно да се спазва приличие. Само че основният въпрос тук е: ако не степенуваме крещенето за неподходяща дрешка и за неработеща съдебна система, кои са всъщност глупаците?

Текстът е публикуван в Редута.