Няколко дни след боя в Асеновград разбрахме ли каква всъщност беше случката? Не. Как е започнал конфликтът, с какво едните ядосали другите, кой пръв е посегнал – всичко това беше удавено в море от знамена, хоругви, бръмчене на мотори и патриотични скандирания. И това не е странно – поводите все повече няма да имат значение. Те ще са все по-незначителни, все по-неясни, а където изобщо липсват, нищо не пречи да бъдат инсценирани. Има ли причина, повод ще се намери. А причина има – огромно напрежение между българи и цигани, като всяка страна подозира другата в това, че е обект на специално, привилегировано отношение от страна на държавата. Когато причината е толкова голяма, поводът е без значение. И винаги ще се намери някой, който след Асеновград, Гърмен, Катуница, Раднево и т.н. ще сметне за нужно да припомни, че в Косово нещата са започнали от една сватба. Макар да е нямало такава сватба в Косово.

Прословутата кървава сватба излезе от устата на бившия югославски президент Милошевич в ролята му на главен обвиняем на третия ден от процеса срещу него в Хага. Тогава той каза: „Сърбите никога не са започвали война, никога не са предизвиквали конфликт. Войната в Босна /1992-1995/ започна с убийството на бащата на младоженката на една сватба в Сараево.“ Толкова за сватбата.

Виж, в Косово стана малко по-различно. Там етническото напрежение през 2004 година закипя, когато сърби обвиниха мюсюлмани, че са нападнали и ранили сръбско момче. Това се случи в Чаглавица, по-късно пламна и Косовска Митровица, след като в ледените води на река Ибар бяха намерени телата на три албански деца. Етническите албанци твърдяха, че момчетата са се удавили, защото са се мъчили да избягат от група разгневени сърби, които търсели отмъщение за ранения по-рано сръбски младеж.

Не е толкова важно дали нещата са започнали на сватба, край река или край басейн. Когато те са подготвени да станат, може да се случи колкото на годеж, толкова и на погребение. Разказвам косовската  версия по две причини.

Първо: тя е класика. Много етнически конфликти са се взривявали точно от смърт на млад човек или дете. Детето е символът на бъдещето на рода, племето, народа. Ако някой го убие, този някой застрашава бъдещето на цялото племе. По силата на същото това мислене, кодирано в кръвта, племето е длъжно да се противопостави на убийците на бъдещето му. Тази формула е ползвана многократно през вековете по всички ширини – къде с истински убийства, къде с инсценирани. Най-често е прилагана, когато е трябвало да се оправдаят гонения на евреи. Там подстрекателите на гоненията са били улеснявани от злостната конспирация, наречена Кървавата клевета. Според тази фалшификация евреите крадат християнски момчета, източват кръвта им, за да си замесят ритуален хляб. Следователно, ако някое християнско момче е изчезнало или намерено убито, това е сигнал за погром в еврейското гето. „Хайде слушай-яж-спри да плачеш-заспивай, защото ще те открадне циганката с торбата!“

Втората причина е, че всички приятели роми, които попитах дали може да се сбием, ми отговориха с различни думи едно и също: „Не си го представяй като битка на две армии. Българите, строени от една страна, циганите - от друга, някой дава сигнал и тръгваме. Да, можем да се сбием, но не така. Ще стане, когато има убито момче от едната страна, а още по-лесно ще стане, ако има по едно от двете страни. И когато мен ме заболи за нашето, а теб за вашето.“

Може да не ви харесва този отговор, но той е честен и компетентен. Загрижен, предупредителен. Казват го хора, които не просто поназнайват нещата, а знаят нещата. Включително знаят, че когато хиляди са готови да тръгнат към гетото, то гетото не стои със скръстени ръце, а с брадва зад вратата и това далеч не е най-опасното налично оръжие.

Нито младите българи, нито младите цигани са такива, каквито бяха преди двайсетина години. Трябва да сме наясно, защото в момента сблъсъците са между тях – между представителите на черното и представителите на бялото гето.

Черното гето е смислен хаос. То е парцелирано като кръстословица. Ако объркаш ход хоризонтално, няма да ти излезе сметката вертикално.  Разпределено е – между партии, барони, лихвари, сводници, протестантски пастори, полицейски покровители, неправителствени организации, кланове, занаяти. То има свои правила и табута.

Онези цигани, които познавахме отпреди двайсет години, вече не определят правилата. Те бяха образовани, работеха, пращаха децата си на училище. Сега или са на гурбет в Испания, Италия, Гърция, за да издържат младото семейство тук, или гледат внуци и правнуци. Сега младите хора в гетото са първото поколение, което заряза училището, не може да чете и да пише. И няма никакво намерение да наследи традиционната ромска страхливост. Вместо това е решено да се отнася с другите така, както те се отнасят с него. Родителите им са учили, работили, били са част от българското общество – и каква им е била ползата? Младите в черното гето са решени да опитат нови формули за справяне с живота, които нямат нищо общо с правила и закони. И защо да не го правят, щом никой не се е загрижил чак толкова за законите, че да ги прилага. Защо да не ги нарушават, щом последствия няма да има. Те имат номадския ген да оцеляват в гънките на релефа – всеки релеф, както географски, така и политически.

Щом партиите плащат за гласове, ще вземат парите. Щом плащат за преместване в друго населено място – да. Щом децата са източник на някакви средства – разбира се. Щом кражбите по селата са ненаказуеми – естествено. Щом по пунктовете се изкупува мед… Щом полицаите могат да бъдат купени, щом може в Бърза помощ без здравни осигуровки… Щом се наложи да се поразбърка политическата обстановка… Щом етническият мир ви е толкова скъп – колко давате да ви го разклатим, колко да го закрепим?

От своя страна бялото гето е хаотичен смисъл. Човек не знае в какво да вярва, с какво да се захване. Нищо не е сигурно. Изтормозени, обедняващи родители, които нямат право гък да кажат на децата си как да живеят, защото самите те са се провалили. Не всеки може да учи, да замине в чужбина, да се устрои на добра работа тук. Млади хора, за които всеки ден е изпитание за самочувствието. Себе си ли да мразят, или онези, които олицетворяват тяхното окаяно положение на неуспяващи, излишни хора?

Човешката природа е самощадяща, тя е измислила, вместо да мразиш себе си заради недостатъците си, да мразиш онези, в които ги виждаш. Които най-много ти напомнят за твоите пороци, които ти олицетворяват провала – циганите! Колкото повече расте циганинът в теб, толкова повече се налага компенсаторно да мразиш циганите отвън. Да набиеш просяка в теб е трудно, обаче оня там просяк на улицата… Да ровиш за лев в джоба си е унизително, изкарай си го на ровещия в контейнера.

Ти си зле, но не си виновен – намери си виновен. Ако циганите не живееха на твой гръб, ти щеше да си добре. Ти заслужаваш, ти си наследник на  ханове, ти си ювиги. Може да нямаш нищо друго, но имаш славна история. Искат да ти я отнемат, да те претопят в някаква перфидна Европа, да те изправят пред ужаса да се състезаваш с тях. Не им се давай, ти си имаш земя като една човешка длан, покажи, че е твоя… – така разсъждава бялото гето. То може да е малко по-грамотно от черното, но е също толкова настръхнало, готово.

И този път показахме, че сме спецове по екстремните ситуации – можем да си ги предизвикваме, можем и да ги потушаваме. След което забравяме. До следващия бой, да следващия протест, до следващата дестинация на рокерския взвод. До следващото разминаване? Ами ако не се размине?!

Статията препечатваме от Редута.bg