Държавният регулатор вдигна от 1 юли цената на тока (с 1-2%) и парното (за някои топлофикации с 3-8%). Очаква се да има и някакво увеличение на регулираната цена на водата в някои населени места. И по телевизионните студия отново чуваме как срещу аргумента „реалната цена на тока е по-висока, в момента тока за населението е в пъти по-евтин от държавите в ЕС“, се издига тезата „да вдигнат заплатите, тогава нямаме против да плащаме и повече за ток“.

Но как се определя една цена, без значение дали тя е на енергия (ток, гориво), продукт (телефон, кола), услуга (пренос на вода), труд (заплата) или пари (лихви)?

В постсоциалистическия свят прекалено много хора смятат, че цените се определят от всевластната държавна власт. Тоест, нивата на заплати, ток, вода и горива зависят от благоразположението и морала на политиците – ако си изберем добри политици, те ще ни вдигнат заплатите и намалят цените, ако си изберем лоши – обратното.

Да се върнем в първи клас

Всъщност, това е поредната социалистическа басня, която възпитава гражданите от деца да вярват в почти всевишната държавна власт на политиците над всички останали. Истинският начин, по който се определят цените, е според закона за търсенето и предлагането, известен ни от ранния 18-ти век.

Например, ако в България има търсене за 20 000 зъболекаря, а на пазара има 12 000, то заплатата им ще е много по-висока от т.н. равновесна пазарна цена до момента, в който предлагането не се изравни с търсенето. Това може да стане или като се обучат допълнително зъболекари, или като се „внесат“ зъболекари.

Същият пример може да се приложи за всяко нещо – домати, краставици, вода, електричество, дори кредити и депозити. В различните сектори върху търсенето и предлагането въздействат различни фактори – образование, производителност, свободно (или несвободно) движение на стоки, хора и капитали, мобилност, пък дори и корупция.

Фиксирането от държавата на минимална, максимална или и двете, на една цена просто „отрязва“ от търсенето или от предлагането, създавайки дефицит или излишък. Фиксирането на цената не променя закона за търсене и предлагане, а просто се явява като фактор, който му въздейства и то винаги вредно.

Какво могат "да ни направят"

Да се върнем на конкретната тема за заплатите и цената на тока, водата и т.н. Много българи казват, че цените на тока и водата могат да растат, когато „ни направят“ и заплатите високи. Това предполага освен съществуването на всесилни политици, които фиксират всякакви цени, също и че цените на труда, тока, водата, парното и т.н. са в директна взаимовръзка. А те не са.

Цената на труда в България се определя от търсенето и предлагането на работни места и от производителността. Тоест, заплатите се вдигат, когато повече работодатели търсят повече служители работници, и когато един служител/работник произвежда повече продукция за единица време. И покачването на заплатите се случва с около 9% на година средно за последните 10 години, но очевидно по-бавно от окачванията на повечето хора. А дали въобще има ръст на заплатите, който би задоволил един служител/работник?

Цената на тока, водата и парното и т.н. също се определя от закона за търсенето и предлагането, но при съществено изкривяване от държавата – например, държавата чрез регулатора задължава НЕК да поеме ангажимента да изкупува целия предложен ток от една централа при фиксирана цена, като след това го продава на потребителите на по-ниска субсидирана цена, генерирайки загуби за НЕК. Задължава и ЕРП-тата да купуват на фиксирана цена тока от НЕК и от производителите на зелена енергия и след това да го продават на цена, която създава дефицити в самите ЕРП-та. Но тъй като НЕК и ЕРП-тата не разполагат с други приходи освен от продажбата на ток, те постепенно се декапитализират до момента, в който държавата трябва да увеличи цените шоково, за да не се стигне до фалит.

Добри или лоши кукловоди

Българите трябва да се разделим с вкорененото от социализма мислене, че сме кукли на конци, а кукловодите ни са политиците и за да живеем добре, трябва просто да изберем добри кукловоди. Напротив, докато има кукловодство и политици фиксират цени, винаги ще има някакъв вид дефицити. Пътят към по-високи заплати не преминава през увеличаването им от политиците, а през по-добра среда за правене на бизнес, по-малко бюрокрация и корупция, които ограничават отварянето на работни места, през повече и по-производителна работа, и по-добро образование.

А стоките и услугите ще са устойчиво достъпни, когато цената им се формира свободно чрез механизма на търсенето и предлагането, а не чрез политически решения и административни мерки, които винаги водят до дефицити, ако не днес, то със сигурност утре.

*Този текст е написан специално за Клуб Z. Авторът Владимир Каролев е икономист, инвестиционен консултант и бивш общински съветник в София. Завършил е Международни икономически отношения във ВИИ "Карл Маркс", MBA от Колежа по бизнес на Университета на Алберта (Канада) и Магистър от Университета на Рединг (Англия).

Вътрешните заглавия са на редакцията.