Политическото говорене (и писане, особено в социалните мрежи) предполага опростяване. Често истината става негова жертва.

Пример за това е коментарът на Радан Кънев за речта на френския президент Еманюел Макрон в Атина на 7 септември.

Според мене авторът му, стъпвайки на верни факти, стига до неверни изводи. 

В Атина Макрон изложи вижданията си за бъдещето на Европа и лансира няколко конкретни идеи: бюджет, финансов министър и парламент на еврозоната; по-интегрирана еврозона с хармонизирана данъчна и социална политика; събрания на гражданите по места, където те да обсъждат какъв ЕС искат; промяна на директивата за командированите работници, която притеснява страни като Франция и Белгия с т.нар. социален дъмпинг.

Според Кънев обявената в Атина "пътна карта", която Макрон каза, че ще представи на колегите си в Европейския съвет, би разцепила ЕС на "същинска Европа и някакви периферии" и би довела до фалит на държавите в Централна и Източна Европа. Освен това той критикува френския президент, че в речта си не казал и дума за амбициите на бившата югославска република Македония да влезе в ЕС и в НАТО.

"Днешната европейска политика на Макрон... е откровено враждебна на нашия национален интерес, а заявката му в Гърция свидетелства за тежък провал на българската дипломация в Евксиноград", пише Кънев, припомняйки, че преди Гърция френският държавен глава посети България, където разговаря с министър-председателя Бойко Борисов. 

Защо не споделям драматизма на този анализ?

Призивът на г-н Кънев "да бъде укротен и вкаран в релси" френският президент ми се струва необоснован и прекален. Не вярвам авторът му да оспори, че Макрон беше далеч по-добрата за Европа и за нашата страна алтернатива на втория тур на изборите във Франция, защото той, както над 70 на сто от българите, беше проевропейският кандидат, противопоставен на антиевропейска претендентка, финансирана от Русия.

Не е по силите на България да "укротява и вкарва в релси" главата на втората икономика в еврозоната, една от двете ядрени сили и постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН в Европа. С такъв опит можем само да си създадем ненужен и ненужно силен опонент точно когато страната ни се нуждае от подкрепа за цели като влизането в еврозоната и в Шенген. Това, че не сме съгласни с Макрон, не означава да се конфронтираме с него. Вместо това можем заедно с други държави, които споделят нашите интереси, да ги отстояваме.

Дори най-големите в ЕС не са всесилни и търсят подкрепа. Това германската канцлерка Ангела Меркел призна публично, когато обяви, че ще търси подкрепата на другите държави членки за окончателно прекратяване на преговорите на Турция за членство в ЕС. Макрон тръгна на източноевропейска обиколка именно за да търси подкрепа за своите идеи за реформа на ЕС. Героични евроскептични пози ала Орбан и Качински в България нямат дори върешнополитически смисъл, защото им липсва публика - три четвърти от българите са проевропейци и гледат на Брюксел като на закрилник от последна инстанция.

Идеята за бюджет и финансов министър на еврозоната и за нейно парламентарно представителство не е нова. Тя съществува поне от две години в Доклада на петимата председатели (на Европейската комисия - Жан-Клод Юнкер, на Европейския съвет - Доналд Туск, на Еврогрупата - Йерун Дейселблум, на Европейската централна банка - Марио Драги, и на Европейския парламент (тогава) - Мартин Шулц).

Тази идея следва от кризата на еврото и от урока, който еврозоната научи от нея - не може да имаш една валута и 19 различни икономически и финасови политики.

Начините и формите за претворяването й в дела обаче са различни и още не са на масата. Ако бъдещият "финансов министър на еврото" има власт колкото сегашния външен "министър" на ЕС, няма защо да се страхуваме, че би разцепил ЕС на истински и периферен.

Върховната представителка на ЕС по външната политика и сигурността Федерика Могерини представлява пред света нещо, което не всички са уверени, че съществува, и което не може да прави сама - общата външна политика на ЕС. Тя ръководи заседанията на външните министри на 28-те, които вземат решенията (когато успеят да постигнат общо съгласие).

За да се промени ЕС институционално, т.е. да се маргинализира Европейският парламент (както предрича г-н Кънев), трябва да се промени съюзният договор, за което е необходимо одобрението на всички държави членки, в част от тях - взето с референдум. В настоящия исторически момент това изглежда малко вероятно, още повече че след 23 юни 2016 г. управляващите елити се страхуват от думата "референдум", тя е в устата главно на антиевропейските опозиции.

Наистина в Атина Макрон говори (доста мъгляво) за "европейски суверенитет" в данъчната и социалната област, които сега са от национална компетентност. Т.е. държавите членки на ЕС сами определят данъците и социалните си политики. На французите, които имат хронично нисък растеж и висок дълг, дефицит и безработица далече отпреди Макрон, им се иска всички в Европа да имат високи данъци като техните - плод на традиционната им привързаност към държавнатна меса, преразпределянето на богатството и неприязън към свободния пазар.

За да отнеме суверенитета на държавите членки да определят данъците, осигурителните и здравните вноски, пенсиите, обезщетенията и пр. обаче, ЕС отново трябва промени договора си, защото се създава ново поле на европейска компетентност. Стигаме до същия казус както с финансовия министър и с парламента на еврозоната.

В речта си Макрон изрично посочи, че говори за преобразувания, които биха отнели 10-15 години, т.е. най-малко два пъти колкото неговия петгодишен мандат. Дотогава я камилата, я камиларят. В края на август, само три месеца след като встъпи в длъжност, Макрон видя рейтинга си на одобрение рязко да спада - с близо 14 процентни пункта.

Въпреки че той убедително се наложи над крайнодясната Марин льо Пен на балотажа през май, да не забравяме някои особености на тази победа - той я постигна при рекордно ниска избирателна активност и висок протестен вот, които говореха повече за разделена нация, отколкото за обединена от новия си президент.

Макрон изплува на върха благодарение на дълбоките кризи на традиционните левица и десница, които го направиха единствена разумна алтернатива на Льо Пен извън крайния левичар Жан-Люк Меланшон. В Европа френският президент клони към либералното политическо семейство, което в никакъв случай не е доминиращото, т.е. няма да има главна роля в определянето на бъдещето на ЕС.

Това личи особено ясно в идеята му за европейски вместо национален суверенитет, която не се радва на радушен прием в другите политически групи вляво и вдясно, особено сред консерваторите или сред християндемократите като германската канцлерка Ангела Меркел.

Единствената от цитираните Макронови идеи, която може да види бял свят скоро, е за ревизията на евродирективата за командированите работници. Той иска да откаже българските, румънските, полските и пр. централноевропейски фирми да изпращат свои работници във Франция и Западна Европа, като ги задължи да им осигуряват заплащане, осигуряване и условия на труд по местните стандарти, т.е като направят този бизнес нерентабилен.

С други думи, новият господар на Елисейския дворец по типично френски, дирижистки начин иска да ограничи конкуренцията на трудовия пазар на ЕС, като централизирано диктува цената на стоката "работна сила". Обаче 11 централно- и източноевропейски страни, включително България, още преди повече от година блокираха опита на Комисията да прокара ревизия на въпросната директива, тъй като тя би ограничила свободата на движение на работната сила и конкуренцията в ЕС.

Ограничаването на социалния дъмпинг, т.е. на конкуренцията на по-евтината работна сила от Изток, беше сред основните предизборни обещания на Макрон. Той обеща на избирателите си "Европа, която защитава". От кого? От източната си част. От нейните често по-висока квалификация, по-силна мотивация, по-малки изисквания, т.е. от нейната конкурентоспособност.

Когато става дума за конкуренция изобщо, Източна Европа е дребно предизвикателство в сравнение с нововъзникващи икономически гиганти като Китай и Индия. Не само Макрон, но и предшествениците му не успяха да накарат французите да разберат, че в променящия се свят не могат да продължат да живеят, както са свикнали. Самият нов президент още в началото на мандата си се оплака, че нацията му е нереформируема, защото инстинктивно се съпротивлява на всяка промяна. По тази причина той трябваше да напусне правителството на предшественика си Франсоа Оланд, където беше министър на икономиката.

Мотивация на обещанието за "Европа, която защитава", е строго вътрешнополитическа и има общо с бъдещето на ЕС само дотолкова, доколкото той до разширяването си не е нарушавал комфорта, който френският труд и капитал са имали в безвъзвратно отминалите добри времена. С него президентът си осигурява неизбежния носталгичен електорален контингент, за да не попадне той изцяло в ръцете на популисти като Льо Пен.

Серията кризи, през които ЕС мина, и най-вече "Брекзит", правят реформата му неизбежна и естествено възгледите за нея отразяват интереси на съответните управляващи елити. Всеки обещава на избирателите си такава Европа, каквато най би им харесала.

Всичко това не дава основание човек да обяви Макрон за "враждебен на нашия (българския - б.а.) национален интерес". Той е президент на Франция и естествено отстоява нейния интерес, което не означава автоматично, че ни е враг. ЕС е построен и продължава да се гради върху компромиси и в този процес България не е сама - нейни естествени съюзници са държавите от последните три разширявания, т.е. още 12 на брой освен нашата.

Ключов ход в източноевропейската обиколка на Макрон беше, че той се опита да раздели сравнително по-новите страни - в Залцбург се срещна с лидерите на Словакия и Чехия, но игнорира колегите им от другите две страни от Вишеградската четворка - Полша и Унгария, които, меко казано, не споделят почти федералистките му възгледи за Европа. След това посети Румъния и България, които са по-проевропейски от вишеградци.

Не знам дали някой от лидерите по пътя на Макрон е събрал куража да му каже, че той представлява Франция, а Европа я представляват институциите, избрани от всички държави членки и техните граждани и гласуваното от тях законодателство. Затова опитът му да говори от името на Европа и да дели държавите й на нейни привърженици и противници не почива на нищо друго освен на фолклора за немско-френския "мотор" на ЕС. Това понятие не съществува в съюзния договор.

Не съм изненадан, че френският президент не отваря дума за Македония при първото си посещение като държавен глава в Гърция. По-скоро би ме изненадало обратното, ако беше отворил. Защото това е най-сигурният начин  да настроиш срещу себе си гърците, били те управляващи, опозиция или широки народни маси. Макрон отиде да ги ухажва, включително и с инвестиционен дневен ред. Защо му е било да дразни този горд с историята си балкански народ?

Да се приписва съдържанието на речта му на хълма Пникс в Атина на предшестващия разговор в Евксиноград ми се струва преувеличено. Ако бях на власт, такава връзка щеше да ме поласкае, дори да беше укор, че не съм успял да повлияя на тази реч. Според мене тя отразява само възгледите на Макрон за френския интерес в Европа. 

Самите идеи и речи на Макрон не са "враждебни" само защото са различни от нашите. Истинското предизвикателство е, че ЕС е принуден да се променя и след "Брекзит" не е по силата на никоя негова членка да спре този процес, който ще е свързан с исторически избор на път.

Опасни за България могат да бъдат не идеите на президента на друга европейска страна, а липсата на собствени идеи - знаем ли какво искаме от Европа (освен пари)? Как смятаме да го постигнем, освен с изпитания метод на снишаването, изразяващ се в това да бъдем неутрални в големите спорове. Макиавели съветва владетеля от от XVI в. да избягва неутралитета, защото той е сигурният начин "рано или късно да попадне в ръцете на победителя". Каква линия на поведение е избрала в случая България - не знам. Но не съм чул и някой да е питал.

Кънев твърди, че в България тази тема е "политическо табу". Ако е такава, то е, защото тя е обществено табу, за което не могат да бъдат обвинявани само политиците като отсъстващи лидери на мнение.

В навечерието на българското председателство, през което не е изключено някои от намеренията на Макрон да се появят на масата на Съвета на ЕС и на Европейския съвет, българската общественост е информирана за всички битови подробности - от хотелите и менютата до сувенирните шалчета, но изключително рядко става дума за реалната европейска проблематика, която ще е предмет на председателството.

Тук г-н Кънев е прав. Това е истински проблем. Но не съм сигурен, че точното му име е "табу". Защото табу означава забрана, а не ми е известно някой на някого у нас да е забраняввал да се интересува от Европа.