Тази седмица ЦИК ще направи демонстрация на електронно гласуване в рамките на проекта, който преди малко повече от година заложихме в пътната карта за електронно управление. На „дистанционно електронно гласуване“, ако трябва да сме коректни – терминологията не е унифицирана, и често само „електронно гласуване“ може да значи и „машинно“. Та във връзка с раздвижването по темата, по медиите канят знайни и незнайни хора (сред които и уважавани експерти) да коментират. Случват се и разни събития/кръгли маси/конференции по темата, на някои от които присъствам.

Това, което чувам са доста неинформирани мнения и разпространяване и преповтаряне на митове. Затова реших да си избера пет мита, които говорещите против електронното гласуване разпространяват. Винаги дяволът е в детайлите, а с една подхвърлена полуистина в ефира се създават настроения в обществото.

„Много държави го забраниха или се отказаха“ – тук посланието е „всички се отказват от него, ние къде сме тръгнали“. Разбира се, това е невярно. Половината от държавите, които се изреждат, не са и опитвали дистанционно електронно гласуване, а само машинно. И поради машини „черни кутии“ (със затворен код) и висока цена, наистина се отказват от тях. Но когато говорим за дистанционно електронно гласуване, картинката е по-различна.

Експертимент, след който не е пристъпено към реално гласуване, е имало в Норвегия. Причината за да не се пристъпи нататък? В официалния доклад техническият проблем е тривиален – функцията за генериране на случайни числа не е била добра. Но по-важният фактор е, че на власт е дошла опозицията (социалистическата партия) и тя е спряла проекта на предишното правителство.

Германският Конституционен съд пък е взел решение – експерименти е нямало, та докато нашия Конституционен съд не вземе такова решение за действащия изборен кодекс, нямаме такъв проблем (има решения за предишни текстове в кодекса, но това е по вина на текстовете – новите адресират мотивите на съда).

Холандия е забранила машини, не дистанционно електронно, и то по много специфични за конкретната машина съображения, така че не е по темата с дистанционно електронно. „Франция го забрани/се отказа“ също не е вярно.

Франция позволява дистанционно електронно гласуване от 2012-та, но конкретно на тазгодишните избори реши да не позволява този канал за гласуване, заради потенциалната руска намеса. Това не значи, че на следващите избори няма да имат електронно гласуване, нито, че решението е било мотивирано с нещо различно от страх. В нашия изборен кодекс тази опция е предвидена – ЦИК може да вземе решение да не прилага дистанционно електронно гласуване, ако мотивира това с технически доклад за неизбежни и непосредствени рискове. Това обаче не е „винаги“.

Та, като някой тръгне да ви изрежда държави, които го били „забранили“…не приемайте това като чиста истина.

„Само Естония гласува електронно“ – на национални избори – Естония и Франция (за живеещите извън Франция), но няколко швейцарски кантона гласуват електронно, един австралийски щат (Нови Южен Уелс, в който е Сидни), Аляска и общини на различни места по света, в т.ч. Мексико Сити.

Това, разбира се, не е аргумент сам по себе си – другите държави имат много различен дневен ред и изборна ситуация. Структурата на нашето население е специфична – немалка част от него е в чужбина, а това не може да се каже за много други европейски държави. Според доклад на ООН 14% от българите живеят в чужбина. Другите държави са нямали референдум за електронно гласуване, нямат и такъв проблем с купен и контролиран вот, имат по-висока избирателна активност и т.н. Много други държави обаче позволяват гласуване по пощата, което е аналоговото решение на сходен проблем. На нашите пощи обаче не може да се разчита, нито на процеса, в който се отварят пликовете.

„Естонското беше хакнато“ – това е съвсем невярно. Базира се на един доклад на Алекс Халдерман, който критикува някои аспекти на оперативната сигурност (т.е. практиките на длъжностните лица при провеждане на изборите). Отговорът на естонската агенция за електронно управление е доста ясен – нямало е манипулации, а оперативните практики се подобряват постоянно. И имайки предвид, че Русия организира сериозна кибератака срещу Естония преди десетина години (във връзка с премахване на паметник), липсата на проблеми след над 10 години електронно гласуване е показателна.

Освен докладът на Халдерман, тази година стана ясно, че производителят на чипа в естонските лични карти е допуснал грешка, заради която те не са толкова сигурни, колкото сме си мислели. Това не засяга всички естонски лични карти, а засегнатите се подменят. Ако в момента на гласуване се открие проблем, то просто ще бъде спряно и хората ще бъдат уведомени да отидат да гласуват на хартия, както позволява естонският изборен кодекс, и съответно нашият (в който сме заимствали от естонския). Т.е. не, естонското не е хакнато, а при установяване на нерешим проблем, избирателната комисия има правото да го спре и да прати хората да гласуват на хартия (защото електронното е няколко дни преди изборния ден). Има важно уточнение – естонските власти не са взели мерки навреме, за да подменят ключовете на картите, и сс мълчали докато минат изборите. Това е грешно политическо решение, а не технологично незаобиколим проблем.

„Ще улесни купуването на гласове“ – не, няма. По много причини, някои технологични, други – пазарни. Кодексът предвижда предварителна регистрация за електронно гласуване, предвижда и двустепенна оторизация (т.е. използване на мобилен телефон освен електронната личната карта), предвижда технически мерки за ограничаване на много последователни гласувания от един компютър. И докато всички тези неща са заобиколими със стройна организация и технически умения на купуващите, това ще бъде много по-трудно, отколкото просто да купиш гласовете и да пратиш хората да гласуват на хартия в секция.

Да сравним правенето на списък и чакането пред секция на неквалифициран персонал (най-често цигански тартор), със зачистване на регистри/смяна на мак адреси, събиране на лични карти И телефони, и то за период от няколко дни, за да не може купеният да си промени гласа след това. И отгоре на всичко, в ЦИК и МВР ще има карта на регистрираните за електронно гласуване, така че ако в рискови райони има концентрация, да бъде направена проверка. Т.е. бариерите пред купуването (а и контролирането) на гласове при електронното гласуване са много повече от тези при хартиеното. Сценарият „ще им събере личните карти и ще напуска гласове“ звучи възможен само ако човек не познава подробностите.

„Трябва да има първо електронно управление и чак тогава електронно гласуване“ – бившият председател на естонската комисия за електронно гласуване ми разказа интересна история. Преди първото електронно гласуване (2005-та) броят активно използвани електронни лични карти е бил около пет хиляди. Да, Естония ги въвежда 2001-ва, но докато хората ги получат, докато започнат да ползват услуги, докато се появяват услуги, минават няколко години. На първото електронно гласуване онлайн гласуват 9300 души, т.е. почти два пъти повече.

Електронното гласуване е катализатор на електронното управление и няма причина да чакаме да си вържем всички регистри, за да имаме електронно гласуване. Единствената предпоставка е електронната идентификация (електронна лична карта или друго средство). За съжаление, там правителството доста изостава от планираните срокове (това лято отложи електронната лична карта с още една година).

Почти всичко това съм го разказал в детайли в лекцията си от преди две години. Но детайлите са скучни и затормозяващи и затова пръскането на митове в ефира е по-ефективно и по-въздействащо.

Аз също съм против прибързаното въвеждане на технология в толкова важен процес като изборите, и съм го казвал неведнъж. Но референдумът беше 2015-та, а първите обвързващи електронни избори трябва да са 2019-та. Три години и половина не е „прибързване“. Затова има пътна карта, има проект, има изборен кодекс, има предвидени симулации и експерименти.

Но линията, която в момента започва все по-отчетливо да се появява е „абе, то не е сигурно, дай да го отложим за неопределено време“. Иска ми се да я отдам на неиформираност, а не на конспирация. И когато януари 2019-та стигнем до момента на вземане на решение „спазваме или изборния кодекс или не“, силно се надявам решението да бъде доста по-информирано от простото цитиране на горните митове.