Алфата и омегата на управлението на Борисов е "балансирането" - между интереси, между партии, между опасности и рискове, между сила и зависимости. Той се опита да договори "мир" по време на европредседателството, за да си свърши работата и да натрупа точки, които да му помогнат да увеличи рязко дистанцията от другите партийни лидери и на практика да предреши въпроса за властта през следващите четири-пет години. Има всички предпоставки за това - бюджет, в който като в брашнян чувал винаги има по няколко десетки, дори стотици милиони, които да купят спокойствие и да погасят поредния пожар.

На практика няма опозиция, поне системна. Опитите на БСП да се представи като алтернатива винаги се разбиват заради плахостта на лидерката й  към основния съюзник на Борисов - тандема Цацаров - Пеевски.

Борисов формулира стабилността като основно постижение и цел, но се оказа, че това е не само нереалистично, но и измамно. Системният дефицит на реформи на практика прави "балансирането" на дефицити несъстоятелна задача, тъй като балансираните елементи са растящо неефективни, непредсказуеми като поведение, дори опасни за социалните и политическите баланси.

Формално има повече средства, които се наливат в нереформираните сектори, но проблемите растат експоненциално. Заедно с това недоволните, на фона на свиващата се егоистична група на "печелившите" от КОЙ, се радикализират и търсят други несистемни решения. Системата се оказва запушена, което прави еволюционната й промяна невъзможна. И тогава идват крайностите.

Истаблишментът кипи и ври като вулкан. Политиците изчерпват търпението си, защото електоралният авторитаризъм не дава шанс за смяна на властта. Днес никой не може да смени ГЕРБ. Бизнесът негодува, защото егоизмът на КОЙ и тоталното му доминиране над управлението постоянно увеличават административните рискове и разходи. Скоро разбрах, че бизнесмен е бил принуден да плати огромна сума на посредник, за да може министър да реши негов проблем. От една страна, ти създават проблем с бездействието си, от друга - появяват се посредници, за да те рекетират. Но котелът кипи и налягането се качва.

Вместо информационен покой новинарските ленти бълват стрес след шок - убийство след убийство. Западната преса де факто срина имиджа на България в навечерието на старта на европредседателството. Борисов може да вини за това "местните" предатели колкото си иска, но не може да не си дава ясна сметка, че страните от ЕС и Европейската комисия (ЕК) имат много повече източници на информация, отколкото "недоволните" от това правителство. И това е обяснимо, защото в последна сметка става въпрос за обща сигурност, за споделени рискове и заплахи между страните членки на ЕС.

При подобна информационна и медийна база на старта на българското европредседателство, каквито и новини да произведе българският премиер, съмнението, скепсисът и недоверието ще си останат главен белег в реакцията на Запада. София ще си остане евростолица на бедността, на корупцията, на убийствата, въпреки че има достатъчно дълъг списък от теми, с които да се гордее.

Дори да приемем, че всичко това е част от злонамерена кампания към България и лично към премиера, към правителството и партията му, обективната основа за подобни унищожителни критики съществува и не е трудна за откриване и доказване.

Съгласен съм, че през дългите години на управление ГЕРБ и Борисов си "спечелиха" значителна група от външни и вътрешни недоброжелатели. Но важното е, че заради "балансирането" за сметка на отказа от реформи изчерпаха търпението и загубиха симпатизиращи му в началото групи.

Борисов така и не разбра, че колкото и успешно да се договаря с противниците си, винаги ще има достатъчно устойчива група от посветени и радикални опоненти, които да го атакуват. Всяка отстъпка и компромис води до нов проблем, не до решение, особено когато общият знаменател е корупцията. Даваш поръчка, договор, лицензия, концесия, пост, на всекиго по нещо, плащаш си един вид данък спокойствие, всеки да бъде доволен от собствената си корупция и те оставят на мира. Но се оказа, че хора в неговата партия просто узурпират тези права и не дават кислород на другите партии и икономически групировки.

Споровете у нас никога не са били чисто политически или партийни. В повечето случаи доминира сблъсъкът на икономическите интереси, защото зад всяка партия или политици има бизнес, който от своя страна е свързан с един или друг вид организирана престъпност. Това беше генетично заложен код от архитектите на прехода - те създадоха и официалната опозиция, утвърдиха и статута на БКП в прехода, както и контролирани от тях суинг партии - ДПС, националистически и патриотични формации, включително си запазиха "резервните" лостове за контрол през организирана престъпност.

Политиците не стрелят, но те винаги могат да ангажират или да активират подземния свят, който понякога дори не е подземен. Политическият мир е мираж, защото методите за натрупване и преразпределение на публично и частно богатство най-често са извън закона. През последните години имаше относителна, но бременна с напрежение и непримиримост тишина, особено след разрушенията на тайфуна Цацаров и Пеевски в кризата КТБ, в която пострадаха мнозина "силни" и "силови" играчи. Но беше ясно, че рано или късно ще се започне да се стреля.

Създавайки стабилност, базирана на корупция, Борисов успяваше дълго време да осигури постоянно високо равнище на корупционните разходи, които да подсигурят стабилността. А нещата взеха друга посока - капиталовите разходи в бюджета, особено по усвояване на евросредствата, буксуват, а това означава, че по веригата има все повече "гладни" - при това не такива, които са свикнали да се сражават за място под слънцето с пазарни методи. И когато "баницата" става по-малко, а кандидатите повече - се получава късо съединение и някой посяга към пушката, защото се чувства лишен от келепир.

Пеевски и Борисов сметнаха, че с Цацаров може да се "репресира" всеки проблем и всеки противник. Пропуснаха да забележат, че моделът #КОЙ отслаби държавните механизми за разкриване и възмездие, т.е. подкопаха основите на своята власт. От толкова много "целесъобразност" правоохранителните и правосъдните органи загубиха способността да разкриват тежки престъпления, да влияят и да държат под контрол организираната и неорганизираната престъпност. Не само защото не могат, но и защото не искат, тъй като егоизмът на #КОЙ предполагаше ясно разграничение между "обслужвани" и "обслужващи". Цацаров може да се репчи пред медиите и в парламента, но на практика е кръгла нула, ако трябва да защити подопечните политици срещу организирани местни и международни кримимрежи, често действащи в тандем или под опеката на чуждестранни специални служби.

Маргините и Митьо Очите вече дори не се крият, когато наемат на концесия плажовете по морето. Брендо купува хотел в центъра на София и никой не пита за произход на средства, особено "специализираната" КОНПИ. Направиха си антикорупционен орган, който разпредели ролите - едните, близки до #КОЙ, се позиционираха като обвинители, а всички други получиха ролята на потенциални обвиняеми. И крехките баланси, зад които се прикриваше Борисов, изведнъж се сгромолясаха. Тук никакъв Цацаров не може да помогне. Да не говорим МВР, жандармерия или армията с нейните танкове и хеликоптери.

Цацаров може да бъде полезен на #КОЙ само срещу политици, и то само на къси разстояния и за кратко време. Но прокуратурата, полицията, следствените органи демонстрират безсилие срещу организираната престъпност най-вече защото отдавна са инфилтрирани от агенти на престъпния и корумпирания свят. За да бъдат ефективни, трябва да имат независимост спрямо разследваните субекти и гаранции за ненамеса на политици и най-вече да се ползват с доверието на широката общественост. Видяхте какво стана с репутацията на тези органи при разследването на Горския човек.

Няма никакво съмнение, че поредицата от убийства в началото на европредседателската година не са нито изолирано, още по-малко случайно явление.

Сега Борисов може да осъзнае тоталната несъстоялност на своята политика на балансиране и договорки за сметка на действителни реформи. Моделът #КОЙ е егоистичен и спрямо ползващите го - не може да гарантира нито личната сигурност, нито тази на натрупаните богатства. Ако бяха проведени нужните реформи, сега държавните органи щяха да имат ресурса и респекта на обществеността, и най-вече на онези, които поискат да прекрачат закона. А Борисов избра да играе по правилата на задкулисието и неизбежно загуби. НСО вероятно може да осигури неговата, на Пеевски, на Цацаров и Доган, и на други ключови фигури сигурност, но няма гаранции. Снайперисти има много.

Когато съдебната система не работи, и справедливост няма, когато Пеевски и Цацаров блокират естествените процеси на уравновесяване на интереси въз основата на правила и закони, тогава на дневен ред идват джунглата и оцеляването.

Скептик съм, че Борисов, ГЕРБ и посоката на движение на сегашния политически истаблишмънт може да се промени, доказано не се учат от грешките си. Дори под тежестта на убийства и атентати. Агонията ще продължи.

Силите, които издигнаха Борисов, ще го свалят от власт - прекалено много власт акумулира.

Като не могат да го смъкнат с избори, ще го сторят през насилие от криминалния свят, дестабилизирайки България.

Моделът #КОЙ не може да гарантира нито сигурност, нито стабилност, особено спрямо сили, на които е подчинен.

Промяната, включително властова, безкомпромисната борба с корупцията и радикалните реформи са единственият път за постигане на динамично равновесие между многото интереси, често противоположни.