Представи си, че няма господства -
чудя се дали си способен.
Че няма глад и алчност,
а едно човешко братство.
Представи си, че всички хора
си споделят целия свят.

Може би мислиш, че съм мечтател,
но не съм единственият.
Надявам се някой ден
и ти да станеш един от нас -
тогава светът
ще заживее като едно цяло.

Това е от Джон Ленън. От песента Imagine. Джон е голям и си представя големи неща.

Ние сме по-малки. До такава степен са ни смалили, че вече ни е трудно даже да си представим една по-добра България. Без глад и алчност, без подлост и подлизурство, без лъжи и корупция. Една нормална България, в която думите "чест" и "достойнство" не са празни от съдържание. В която работиш ли - печелиш. В която печелиш, когато много мислиш и работиш, а не когато много лъжеш и крадеш. България, в която откраднеш ли - влизаш в затвора, а не те пускат най-официално да отлетиш за топлите страни с откраднатото. България, която не се срамува от себе си.

Стигнали сме дотам да смятаме ненормалното за нормално. Казват го на всеослушание банкери, политици, икономисти. И какво от това? Нищо. 

Извинявайте за емоционалния тон, но... Толкова ли сме се задръстили? Оня ден колега ми подхвърли, че има годишнина от разстрела на поета Никола Вапцаров. Замислих се как да опиша събитието по така - да не е стандартното, ежегодното. Да не е клише. И единственото, което ми хрумна е следното заглавие: 

Разстрел, и след разстрела – Пеевски.

Ужасих се от собственото си хрумване, макар че много бързо ми дойдоха думите, с които да продължа текста. Сто процента щеше да възбуди интерес и да се подмята из мрежата. Но се отказах. Отвратително е да смесваш великото с нищожното в подобен текст, колкото и да е комерсиално от друга страна.

И в този момент се появи едно 22-годишно момиче на име Росица. Което, без никакви излишни скрупули, се сбори със Системата в почти буквалния смисъл. Вярно, не с голямата Система, претакаща милиарди, а една по-малка, чак привидно незначителна - финансирането на българско кино. Система наистина по-малка, но не по-малко прогнила и нечестна от голямата. Росица тропна с танцьорското си краче и, за ужас на оялите се с грес бурмички от машината, отказа да приеме отвратителните ѝ правила. Машината прогъгна, изскърца, забуксува и... спря. Представете си сега как болтовете и гайките ѝ се блъскат една друга в недоумение как да реагират, за да не станат вкупом излишни...

От реакциите на текста за Росица обаче веднага стана ясно, че на много, много хора отдавна им се е искало да се появи едно такова същество - младо, красиво, честно и неподдаващо се на манипулация. И много, много хора взеха да си представят, че нещата могат да се променят. Не само в българското кино, нали се сещате... 

Скъпи нормални хора! Подкрепяйте Росица! От нея може да тръгне нещо наистина голямо, вероятно сте го усетили!

Накрая само ще ви напомня, че Росица никога не е чувала и няма да чуе песента на Джон Ленън. Знаете защо.

Но пък умее да си представя.