БСП е в процес на реформиране след тежък и провален управленски мандат. Основният проблем на левицата е вътрешно-политически: необходим е анализ на свързаността на партията с определени бизнес интереси, както и липсата на гръбнак в отношенията с тях и бившите коалиционни партньори. Новият лидер ще има безспорно тежко наследство в това направление. Не по-малко важна, обаче, е и външно-политическата ориентация на левицата, защото през последната година БСП зави много сериозно в „про-русофилска“ посока. Този завой имаше не само риторически измерения, като поздравленията от национален ефир за „победата в третата кримска война“, (поднесени от депутат от левицата), но и реални действия по енергийните проекти, изпращане на знакови лица в Крим като наблюдатели на организиран от Москва референдум и пр., и пр.

Тъй като България е член на ЕС, подобна „лоялност“ на ключова българска партия към Русия е най-малкото парадоксална. Нещо повече, БСП така е провела своята политика, че руските власти и общественост имат ясно съзнание за въпросното състояние на нещата и съответните очаквания за неговото продължаване: при подаването на оставка на правителството на г-н Орешарски, ключов руски всекидневник заключи, че „лоялното към Русия“ правителство е паднало от власт, което ще доведе до поне временни проблеми в реализацията на редица руски проекти. Коментарът тук е излишен: ясно е, че ако нещата са стигнали дотам, нещо много дълбоко е сбъркано в отношенията на левицата с Русия.

Бележките по-долу са опит да се анализират политическите аспекти на „новото русофилство“ от последната година. Безспорен факт е, че между България и Русия има голяма историческа, културна, езикова и религиозна близост. Но тази близост започва да се използва, за да се оправдаят следните конкретни позиции:

  • - България трябва да развива приоритетно връзки с Русия, дори когато това я поставя в конфликт с ЕС;

  • - България трябва да развива приоритетни отношения с Русия, независимо от това дали руският режим е демократичен или авторитарен;

  • - България трябва да развива приоритетни отношения с Русия, дори когато тя нарушава принципите на международното право и по този начин създава сериозна нестабилност в нашия регион;

  • - България трябва да лобира за Европа на нациите, за двустранни договаряния между държави членки на ЕС и Русия, и да бъде против общи европейски политики, особено в ключови области като енергетиката.

И четирите „кита“ на "новото русофилство" са политически незащитими, ако приемем, че България иска да бъде член на евроатлантическата общност, на ЕС и НАТО. В този смисъл, Волен Сидеров е единственият, който логически е извел следствията от подобен тип русофилство и пледира открито за приобщаването на България към Евразийския съюз.

Може ли България да бъде политически „русофилска“ и все пак да остане в ЕС и НАТО?

Възможна ли е някаква прагматична версия, при която извличаме максимални икономически ползи, без да ставаме част от геополитическата сфера на влияние на Москва? Изглежда има мнозина в левицата, които вярват в такава възможност.Един вариант, който се изпробва, е системното двуличие: говорене по един начин в Брюксел, а по друг пред избирателите и в Москва. Този вариант е краткосрочен: идват моменти на избор и нито Русия, нито ЕС могат да бъдат заблуждавани по такъв елементарен начин. Втори вариант е да се жертват националните интереси, за да бъдат удоволетворени и Брюксел, и Москва: например, спира се "Южен поток", но се поемат ангажименти да се плаща неустойка на Русия по валидни двустранни договорености. И от двата варианта се вижда, че в подобен „прагматизъм“ няма всъщност нищо прагматично.

В крайна сметка, дълбокият проблем на „новото русофилство“ е, че то се опитва да скрие и омаловажи политическата същност и на ЕС, и на Русия. За него двете са едно и също – международни фактори, между които България се разполага географски – тъй като с Русия имаме историческа близост, затова трябва да клоним повече към нея. Този политически наивизъм прикрива поне три огромни разлики между ЕС и Русия, които имат ключово значение за отношенията между тях и позицията на България.

На първо място става дума за два противоположни по своя характер проекта от гледна точка на международните отношения.

ЕС е наднационална формация, един много сериозен експеримент и в политическата теория, и в политическата практика. Става дума за суверенни държави, които прехвърлят част от суверенните си права на наднационални институции. Можем много да говорим за дефектите на този проект. Ако трябва съвсем просто да се опише ситуацията, имаме трансфер на суверенни правомощия в области като валутна политика, съдебна власт – от гледна точка на съдебната власт ЕС е почти федерализиран, общ пазар, политика за конкуренция. Сега виждаме подобни стъпки и в банковата сфера. От друга страна класически суверенни правомощия като външната политика, отбраната и най-вече фискалните отношения са запазени за националните държави.

Този проект е много различен от онова, което се опитва да прави в Русия Путин. В момента в Русия тече обратният процес на създаване на суверенистка държавност, концентрация на правомощията в един център, липса на разделение на властите по хоризонтала и по вертикала (отношенита център-субекти на федерацията). Номинално Русия е федерация, но всъщност тя е една силно, силно централизирана федерация. Нещо повече, в последните години Путин и неговото управление изведоха този суверенизъм в държавна идеология. Те се опитват да го наложат и като алтернатива на това, което става в Европа. В този смисъл имаме силна идеологическа конкуренция между двата режима, която трябва се отчита, когато говорим за отношенията между ЕС и Русия. Русия се опитва да договаря много неща директно с националните правителства, като заобикаля Брюксел. Виждаме и в нашите отношения опит да бъде наложен точно този подход. Част от напреженията и конфликтите, които възникват, са точно поради този опит на руската страна да акцентира върху суверенните правителства вътре в рамките на ЕС и да достига до сепаративни договорености по редица въпроси с тях.

Вторият аспект е, че като политически проекти ЕС и Русия са много различни по отношение на начина на управление, който имат.

ЕС е сложна наднационална структура с разделение на властите на много нива, с демократична форма на управление, която е заложена на всички нива на властта. Политическата наука търси понятия, за да опише режима в Русия – очевидно това е някакъв хибрид между демократична и авторитарна форма на управление. Важно е да отбележим, че особено през последните години демократичните аспекти в управлението на Руската федерация системно намаляват. Там има много силен натиск срещу политическата опозиция и срещу гражданското общество. С украинската криза виждаме, че този вътрешен натиск срещу инакомислието се засилва. Няма как това различие, което е дълбоко политическо, идеологическо различие, да не води до определени напрежения в отношенията между ЕС и Русия.

Разбира се, някой може да твърди, че от гледна точка на международните отношения няма никакво значение какви са режимите и какви ценности вътрешно те отстояват. Но тази гледна точка е незащитима, защото тези въпроси също имат значение в множество ситуации, особено когато става дума за опитите за износ на определен режим в други пространства. Например, цветните революции и събитията в Грузия демонстрираха уплахата на руския режим от определени събития в съседни държави, но също така трябва да кажем, че Русия не е пасивен наблюдател на това, което се случва в държавите около нея. Напротив, тя активно се опитва да изнася и да заздравява определен тип управление. Можем да мислим Евразийския съюз точно като такъв проект на износ на определен тип политическа организация или поне като опит да се запази определен тип режими в контролираното от Москва пост-съветско пространство. В този смисъл няма как да не възникнат определени напрежения между Русия и ЕС.

Третият аспект е свързан с начина, по който Русия и ЕС разказват политическото.

Европа е до голяма степен плуралистична, няма единен европейски разказ за политиката. Европа е и Европа на отделните нации, и федералистка Европа, и наднационална Европа. Това, което характеризира европейския дебат, е неговата вътрешна плуралистичност. Няма единен разказ.

За Русия важи обратното, особено през последните години. Интересно е, че като методология в Русия използват модерни, дори бихме казали постмодерни технологии на колажа, хибрида неочакваната и дори нелогична комбинация – да речем синтез между царизъм и комунизъм. Опитът обаче е да бъде възпроизведен единен голям разказ за ролята на Русия, за нейната политическа същност, за приемствеността в руската политика от царско време до наши дни. Тази разлика, на пръв поглед абстрактна и не толкова важна, има своите последици и ние ги наблюдаваме. Покрай събитията около Украйна наблюдаваме интересно сближаване между Русия и крайно десни популистки формации в Европа. Това, което ги сближава, е точно този единен разказ, който се опитват да наложат – единен разказ на суверенни държави в схватка и битка на интереси на международната сцена. В отношенията между ЕС и Русия този аспект ще има значение, защото очевидно и в рамките на европейските държави този тип говорене, което са налага в момента в Русия, има някакъв резонанс и Русия се опитва да го използва за свои цели.

Ако трябва да се обобщи, имаме напрежения по линията национално-суверенистко, демокрация-авторитаризъм и по отношение на политическия дискурс или пропагандата и търсенето на партньори в определени европейски държави. Разбира се, това са демаркационни, барикадни линии, които могат да бъдат преодолени в бъдеще. Силно се надявам, че те ще бъдат преодолени, но да си затваряме очите и да се държим така сякаш ги няма, не би било отговорно. Нещо повече, България не може да си позволи „лоялност“ и към двата проекта – избор трябва да се направи. Българите като цяло ясно са избрали про-европейската ориентация. Време е и БСП да ги последва.

Проблемът за БСП е, че лидерската надпревара, при която левицата ще избере нов председател едва ли ще се превърне във форум за сериозно обсъждане на тези проблеми. Лошият вариант ще бъде, ако конгресът безвъпросно приеме легитимността на „новото русофилство“ и окаже натиск на всички кандидати да вървят в такава посока. Интересно е също така, че нито един от кандидатите за най-високия пост не се афишира като „про-европейски“ – факт, който също говори, за това, че „новото русофилство“ започва да се превръща в условен рефлекс на левицата. Със затягането на санкциите срещу Москва от ЕС, обаче, БСП рискува да се самомаргинализира. Ако използваме една аналогия с експериментите на руския учен Павлов,“новите русофили“ може да бъдат принудени да продължат слюнкоотделят, без да е възможна доставката на желания материален дразнител.