Новата книга "Накъде върви Европа" на бившия вицепремиер и министър на финансите в първия кабинет "Борисов" - Симеон Дянков - от 28 май вече е по книжарниците.

Официалната й премиера ще се състои на 11 юни в София, в Централния военен клуб. 

"Накъде върви Европа" е написана от Дянков в съавторство с Андерс Аслунд - шведски икономист, водещ експерт по икономиките в преход. Бил е съветник по структурните реформи на правителствата на Русия и Украйна. Автор е книги за прехода в Източна Европа. В момента е старши изследовател в Атлантическия съвет във Вашингтон. Самият Дянков в момента е директор на Групата за финансови пазари към Лондонското училище по икономика и политически науки и старши изследовател в Института за международна икономика „Питърсън”.

"Накъде върви Европа" е сред петте книги финалисти за наградата „Хайек”, най-престижното отличие за икономическа литература в света.

Книгата анализира заплахите пред европейската икономика и предлага шест реформи за ускоряване на растежа: намаляване на фискалната тежест за държавата, създаване на общ дигитален пазар и общ пазар на услуги, облекчаване на тежестите върху труда, по-добро образование и условия за иновации, пенсионна реформа, завършване на общия енергиен пазар.

„Забележителните постижения на ЕС като социалната държава, доброто образование и общите пазари са застрашени, ако не се направят промени. Желанието ни е да привлечем вниманието на политиците и гражданите върху нужните реформи за ускоряване на растежа“, казва самият Дянков.

"Накъде върви Европа" излезе в САЩ още през 2016 г., а във Великобритания излезе от печат през февруари 2017 г. Сред първите й рецензенти са бившият премиер на Швеция Карл Билд и вицепрезидентът на ЕК Валдис Домбровскис.

Предлагаме ви откъс от "Накъде върви Европа", посветен на една от най-актуалните теми за Европа в момента - енергийния пазар:

Европейският енергиен пазар днес

Производството на енергия в Европа спада постоянно, защото старите конвенционални източници на енергия са изчерпани, а много от новите енергийни технологии все още не се приемат. От 2003 до 2013 г. производството на първична енергия в ЕС намаля с 15 процента, но заради успешното пестене на енергия и бавния икономически растеж потреблението ѝ също се сви почти толкова – с 12 процента. Съществува несъответствие между видовете енергия, произвеждани в Европа, и тези, които тя консумира. От енергията, която ЕС произвежда, ядрената енергия възлиза на 29 процента, въглищата – на 20 процента, природният газ – на 17 процента, а биомасата и отпадъците – на 15 процента.

Суровият петрол представлява само 9 процента от производството, но 37 процента от потреблението на енергия в ЕС. Природният газ възлиза на 23 процента от потреблението, въглищата – на 17 процента, ядрената енергия – на 12 процента, хидроенергията – на 5 процента и възобновяемата енергия – на 7 процента.

Енергийният микс се различава значително в отделните страни. Някои страни зависят в голяма степен от ядрената енергия, която генерира по-голямата част от електроенергията във Франция, почти половината в Белгия и Швеция, около една трета в България и Чехия, докато много други страни изобщо нямат ядрена енергия.

За сравнение: Полша разчита предимно на въглища, от които се произвежда над половината от електроенергията ѝ, а електроенергията в Италия зависи 90 процента от природния газ. Дания е лидер в областта на възобновяемата енергия, като добива една пета от електроенергията си от вятъра.

През последните десетилетия вносът на петрол в Европа функционира гладко, докато вносът на природен газ е проблемен, защото до голяма степен се доставя само от четири страни (Русия, Норвегия, Алжир и Катар) и предимно чрез тръбопроводи. Руският „Газпром“ доставя 39 процента от вноса на природен газ в ЕС за 2013 г., докато норвежкият „Статойл“ остава втори – 30 процента. Втечненият природен газ (LNG) осигурява стабилен дял от около една десета от вноса на газ в Европа от 2010 г. насам, като Катар е основният доставчик. Преди вносът на втечнен природен газ да нарасне значително, Европа не разполагаше с реален пазар на природен газ, което водеше до голямо разминаване на цените в отделните европейски страни.

От 2014 г. европейските енергийни цени варират до голяма степен в зависимост от глобалните колебания на цените за енергия.

Сигурността на доставките е сериозен проблем, защото Европа нееднократно се е сблъсквала с прекъсвания на енергийния внос. През 1973 г. Организацията на арабските страни – износителки на петрол (ОПЕК), намали доставките на петрол за Великобритания и Холандия – основните преразпределителни центрове за петрол в Европа, и цените нарастват рязко. През януари 2006 и 2009 г. руският „Газпром“ ограничи транзита на газ през Украйна, което засегна 16 европейски страни. Няколко от тези държави – например България – не разполагаха с алтернативни доставки, запаси или други свръзки.

Друго притеснение за Европа е по-високата цена на енергията ѝ в сравнение с разходите в САЩ. Европейската комисия отбелязва:

„Цените на едро на електроенергията в Европа са с 3 процента по-високи, а цените на едро на газ над 100 процента по-високи, отколкото в САЩ.“

Природният газ в момента струва двойно по-скъпо в Европа спрямо САЩ. И все пак европейските цени на газа са паднали рязко заедно със световните цени. Тези сектори от европейската промишленост, които са силно зависими от газа, постепенно местят фабриките си към Северна Америка. Сред най-засегнатите са индустриите, произвеждащи стомана и химикали и използващи природен газ като суровина и източник на енергия.

Енергийният сектор се характеризира с дълги цикли, като един източник на гориво се разширява за сметка на друг. Днес възобновяемите източници на енергия, като слънчевата и вятърната енергия, бавно заменят въглеродните горива. Многократно – през 80-те, след Първата световна война, след Втората световна война и в края на 70-те години – хората са се страхували, че световният петрол ще свърши. Но след това обикновено са следвали едно или две десетилетия на ниски цени на енергийните източници, което е довеждало до нуждата от енергийна ефективност и иновации, често постигани най-успешно от малки, нови, частни предприятия.

Причината за неефективното производство и търговия с енергия в Европа е, че повечето европейски страни са национализирали сектора след Втората световна война. Консолидирайки своите фрагментирани енергийни компании, те са ги превърнали в почти пълен монополист върху даден вид енергия. Национализацията е родила British Coal и British Gas във Великобритания, Gas de France, Electricité de France и Total във Франция, ENEL за електричество и ENI за нефт и газ в Италия. Пазарът на петрол обаче продължава да бъде доминиран от „седемте сестри“ – големите частни петролни компании Exxon, Gulf Oil, Chevron, Mobile, Texaco, British Petroleum и Shell, които са успели да отблъснат повечето заплахи от национализация. Големите национални енергийни компании представляват мощна лобистка сила в сектора днес.

Електрическите мрежи и тръбопроводите се смятат за естествени монополи в Европа, а стандартната теория учи, че естествените монополи трябва да се регулират, за да не се допускат високи монополни цени. Като се имат предвид всеобхватните наредби, държавната собственост на електрическите компании изглежда като нещо нормално и дори желателно.

Както и в редица други сфери избирането на Маргарет Тачър за министър-председател на Великобритания през 1979 г. доведе до промяна. Тачър постави под въпрос държавните монополи и призова за тяхното разделяне и приватизиране. Тя определи Централния борд по генериране на електроенергия като основен център на неефективност и на скъпоструващи конфликти с неговите синдикати. Правителството на Тачър раздели производството на електроенергия в три различни конкуриращи се фирми и позволи на независими енергийни компании да се конкурират на свободния пазар.

Постепенно, една след друга, европейските страни възприеха елементи от новия британски модел. В Германия дерегулацията на пазара на електроенергия се проведе през 1998 година. Най-големите енергийни конгломерати в страната – RWE и E.ON, бяха принудени да се откажат от своите активи в бившата Германска демократична република, за да им се попречи да доминират германския пазар на енергия. В резултат на това други компании излязоха на пазара на енергия, например шведската Vattenfall, която в момента произвежда 13 процента от електроенергията на Германия.

В една или друга степен повечето страни са извършили приватизация в енергийния сектор, но обикновено само на миноритарни дялове от своите национални компании. В много европейски страни продължава да доминира един-единствен национален първенец, по-конкретно във Франция и Италия, а в Германия и Скандинавия се състезават няколко големи компании. Източна Европа въодушевено възприе британския пример и в много страни разпределителната мрежа е изцяло частна, а добивът също е най-вече в частни ръце.

Енергийната революция от последното десетилетие

През последното десетилетие американската енергийна индустрия премина през бързи промени, а няколко нови технологии излязоха на преден план. След години на спад в периода 2008–2014 г. производството на петрол в САЩ нарасна със 72 процента, което отново превърна САЩ в най-големия производител на течни горива в света, надминавайки Саудитска Арабия и Русия както в областта на производството, така и на запасите.

Успоредно с това производството на природен газ в САЩ нарасна с 28 процента, вследствие на което страната започна изцяло да задоволява нуждите си от природен газ.

Изобилието от природен газ доведе до понижаване на вътрешните цени в САЩ, които станаха само малка част от предишното си ниво. Новите технологии в енергетиката дойдоха вследствие на новите информационни технологии. Бързата обработка на огромни количества данни засили възможностите за успешни геофизични изследвания. Хоризонталното сондиране разшири добива в резервите на съществуващите находища. Хидравличното разбиване (фракинг) отвори големи обеми от нетрадиционен нефт и газ. Сондирането може да се извършва по-дълбоко, отколкото преди, не на последно място и в морето. Изведнъж потенциалните глобални запаси от природен газ се увеличиха от три до пет пъти.

В същото време започнаха да се разработват възобновяемите енергийни източници, а техните производствени разходи паднаха бързо, което направи слънчевата и вятърната енергия конкурентоспособни. Малки и средни нови компании станаха двигател на новите технологии. Те прекроиха енергийния сектор, което доведе до появата на различни търговски и обслужващи дружества. Малки стартиращи компании в Калифорния и Китай застанаха на предните линии в преработването на слънчева енергия.

Малки американски компании станаха пионери в хидравличното разбиване. Датската компания Vestas стана световен лидер в използването на вятърна енергия. Катар в Персийския залив застана начело на производството на втечнен природен газ. Европа, за разлика от тези тенденции, не е променила кой знае колко енергийната си политика след еврокризата. До 2016 г. в нито една европейска страна не беше започнало производството на шистов газ, а няколко страни като Франция, България и Чехия забраниха производството му на тяхна територия, позовавайки се на грижата за околната среда.

Преди световната финансова криза Германия и Испания бяха световни лидери в преработването на слънчева енергия поради силно субсидираните „зелени тарифи“, но кризата направи тези субсидии непосилни. Вместо това САЩ и Китай се издигнаха като новите лидери в преработването на слънчева енергия. През първото десетилетие на XX в. Дания с нейната звездна компания Vestas беше световен лидер в преработването на вятърна енергия, но в продължение на няколко години този тип производство като цяло остана назад и не можа да стане конкурентно – Vestas почти фалира, макар че после се възстанови.

Изглеждаше сигурно, че като чиста технология производството на ядрената енергия отново ще се разшири в Европа, но през март 2011 г. се случи голямата авария в атомната електроцентрала „Фукушима“ в Япония. Два месеца по-късно германският канцлер Ангела Меркел заяви, че до 2022 г. Германия ще затвори всичките си ядрени централи. Поемайки разходи от десетки милиарди евро, комуналните услуги в Германия се оказаха с намаляла наполовина пазарна капитализация и оттогава трябваше да се лишат от други генериращи мощности, за да изплатят дълговете си.

Само революцията с втечнения газ (LNG) имаше голямо и положително въздействие и върху Европа, осигурявайки изгоден алтернативен източник на природен газ. LNG превърна природния газ в стока и направи Европа по-малко зависима от газопроводите на „Газпром“. Доставките на втечнен природен газ, най-вече от Катар, нарастваха бързо, достигайки приблизително една десета от вноса на природен газ в Европа, но след това се стабилизираха. И все пак LNG направи пазара по-конкурентен, а цените на LNG поставят таван за цените на газопроводните системи в Европа. Дори и така обаче тези цени остават три пъти по-високи от американските поради високите разходи за втечняване, транспорт и регазификация на природния газ.

Третият енергиен пакет на ЕС от 2009 г.: опит за създаване на пазар

Развитието на европейския енергиен пазар е продължителна битка. Големите компании за електроенергия и газ формират консервативен съюз, защитавайки своята вертикална интеграция и своите национални или регионални монополи. Техните опоненти са потребителите и европейските институции, които търсят отворени конкурентни пазари в полза на икономическата ефективност. Позициите на европейските правителства варират, но големите енергийни компании като цяло имат по-големи шансове да спечелят подкрепата на своите правителства.

Европейската комисия води битката за формиране на общ енергиен пазар в Европа. От 1996 до 2009 г. ЕС прие три различни „енергийни пакета“ за развитие на пазарите на газ и електроенергия. Идеята беше монополните мрежи да се трансформират в отворени пазари. Очакваше се вертикално интегрираните компании, които произвеждат, транспортират, съхраняват и разпределят газ или електричество, да бъдат принудени да разделят тези дейности.

Първият енергиен пакет на ЕС от 1996 г. положи основите на един конкурентен вътрешен енергиен пазар. Ценообразуването трябваше да стане обективно, прозрачно и недискриминиращо, но все още да е предмет на регулация на национално ниво. През 2003 г. бе приет вторият подобен енергиен пакет.

Той отиде по-далеч, като определи срокове за либерализацията на пазарите на електроенергия и газ: до юли 2004 г. за промишлените клиенти и до юли 2007 г. за домакинствата. Той също така възложи да се създадат независими регулаторни органи и настоя за недискриминиращ достъп на трети страни до преносната и разпределителната мрежа. За съжаление обаче нито един от тези два пакета не постигна значителен ефект.

През 2007 г. Европейската комисия реагира, като предложи трети енергиен пакет, който беше много по-мащабен в своите искания за разделяне на енергийните компании и отваряне на пазарите. През юли 2009 г. Европейският парламент и Съветът на ЕС приеха този пакет, който трябваше да се реализира от януари 2015 година. Приемането му бе продиктувано от орязаните доставки на газ от страна на Русия за шестнайсет европейски страни в продължение на две седмици през януари 2009 година.

Третият енергиен пакет направи задължително разделянето на доставката и производството, от една страна, и преносните мрежи, от друга, като предложи три алтернативни модела, от които страните членки на ЕС да могат да избират. Първият и най-строг модел призова за пълно отделяне на собствеността: разделяне на производството и преноса между фирми с различни собственици. Вторият модел позволи на енергийните дружества да запазят собствеността върху преносните мрежи, но трябваше да прехвърлят изпълнението на независим системен оператор. Третият модел предложи среден път, позволяващ енергийните дружества да запазят собствеността върху своите мрежи за пренос, но тези независими оператори да бъдат правно независими акционерни дружества. Тези правила щяха да се прилагат и за чуждестранните компании, опериращи в страни от ЕС, по-специално за „Газпром“ – големия доставчик на газ, който е собственик на газопроводите в няколко европейски страни.

За да бъде гарантиран един добре функциониращ вътрешен енергиен пазар с ефективна регулаторна рамка, ЕС създаде Агенция за сътрудничество между енергийните регулатори, която да наблюдава и да координира регулирането на енергията на вътрешния енергиен пазар. Енергията трябваше да тече свободно, без териториални ограничения. Регулаторите обаче останаха национални.

Третият енергиен пакет насърчи изграждането на съоръжения за втечнен природен газ, множество междусистемни газопроводи, както и големи складови съоръжения. За някои правителства в ЕС обаче, като се започне от България и се стигне до Франция, все още предстои да приложат третия енергиен пакет.

Третият енергиен пакет имаше реален положителен ефект. Недостатъкът му обаче е, че той избягва въпроса за отношението държавна срещу частната собственост на енергийните компании, което всъщност е израз на съпротивата на големите държавни компании. Собствеността на подземните активи и правото на ползване на природните ресурси са оставени на националното законодателство. Иновациите и техническото развитие също се игнорират.