Преди две три-седмици група роми пак недоволстваха публично. Били си живели живота добре, когато не спазвали закона и сега им се накривил калпакът, като има вероятност този безгрижен период да приключи. Искат да им се узаконяват незаконни къщи, даже да им се строят нови и законни, защото старите били бутнати или пък не им харесвали. Въпреки че изглежда прост в зависимост от пристрастията на човек, този казус, всъщност, въплъщава в себе си доста сложни проблем, чието разглеждане не е толкова политически популярно и традиционно остава в страната. Просто е по-лесно разни псевдо националисти да викат „циганите на сапун“ или „стройте къщи на децата – деца са“. Честно казано, това и се викаше на момента, когато емоциите взеха връх. Затова и изчаках чувствата да се уталожат и да можем да погледнем по-разумно, и по-спокойно на проблема. А той е сериозен.

Частната собственост
     Що е то частна собственост, как се опазва и какво се прави с нея остава до голяма степен мистерия в постсоциалистическа България.

Това е шокиращ парадокс, тъй като през Следосвобожденския период, пък дори и по време на османското владичество (или турското робство, да не обидя и двата лагера) българите сме имали изключително развито чувство на уважение към частната собственост. Днес, много от българите смятат, че само тяхната собственост е неприкосновена и не трябва да бъде нарушавана по никакъв начин, докато чуждата частна собственост може, а даже, според някои, и трябва, да бъде подчинена на „обществения интерес“. Общественият интерес, разбира се, винаги се мери „на око“ и съвпада обикновено с този на говорещия. Или по-кратко казано – „моето си е мое, чуждото е общо“. Моята фирма си е моя, ама фирмата на съседа може и да бъде национализирана. Моят парцел си е мой, но този на съседа трябва да бъде контролиран от политиците и да не му позволят да строи нещо, ако на мен не ми харесва. Моята заплата си е цялата моя, но заплатата на съседа не е лошо да се обложи с 50% данък.

    Гореспоменатото чувство и разбиране е особено остро сред ромския етнос в България. Дори не съм сигурен, че много от тях дори разбират какво е чужда частна собственост и дори какво е собственост, и как тя се институционализира в България. Например, един от големите проблеми на компаниите за публични услуги (ток и вода) е, че дори ромите, чиито фамилии имат собственост, не са я уредили при онаследяване и прехвърляне. Тоест, за тях е достатъчно старият ром да тропне по масата и да каже – този мой парцел вече е на младата булка и младоженец. И последните почват да строят къща. Да, но пред българското законодателство, тропването по масата не върши работа и дори булката и младоженецът после да искат да си отворят партиди за вода и ток, ЕСП-то и водоснабдителят няма как да го направят.

Разбира се, критична маса роми изобщо не искат да си отварят партиди, да не говорим, че и семействата им не са имали законна собственост. Те живеят типично по номадски – каквото си превзема и където се установя, става автоматично мое, а всичко останало е само потенциално мое. Тези роми смятат, че заровеният кабел на ЧЕЗ или EVN, заровената тръба на "Софийска вода" или "Топлофикация"- София са ничия собственост, и стига да се преборят за нея (тоест, да ги изкопаят и натоварят без да умрат или да ги хванат), то те стават техни. Съответно, пусканият ток, вода или топлинна енергия също са потенциално техни, стига да успеят да си ги „завземат“.

    За жалост, последното става почти винаги с любезната помощ на политиците. Публична тайна сред хората в Софийска община е, че в някои ромски махали се подава вода до няколко кухи търговски дружества с партиди на входа на махалата, а от тях цялата махала си тегли вода незаконно. Когато от "Софийска вода" се опитат да спрат главния кран, политиците веднага се задействат и започват да плашат с отнемане на лиценз и национализация в името на народа (под народа, разбирай ромската махала).

   Гореописаните „схеми“ са били и продължават да бъдат особено обострени, където доставящите услугата дружества са публична (държавна или общинска) собственост и са практически директно под контрола на политиците. Например, след приватизацията, EVN повишава събираемостта в ромските махали до 4-5 пъти, като чрез дистанционното отчитане дори достига до 99% на места (в Столипиново е 95%). Разбира се, политическата ръка, все още е фактор. От съборените 55 ромски къщи в Стара Загора, едва 15 са имали партиди. Не е необосновано да предположим, обаче, че всички са имали ток. Подобно е и положението с водоснабдяването – в провинцията, където ВиК дружествата са публични, на ромите се правят далеч по-щедри толеранси, отколкото в София. В столицата стимулите на частните управители са да правят всичко възможно, за да осигурят плащането на сметки, тъй като това се отразява директно на печалбата, а и на инвестициите. 

Разбира се, не само и изключително ромите се ползват от такива „услуги“, които „омилостивяват“ електората. Например, софийската топлофикация има събираемост , малко над 50%, докато частната варненска има над 95%. Защото политиците имат естествен стимул да използват държавната и общинска собственост за политически цели, осигурявайки на едни хора възможност да паразитират върху собствеността и труда на други хора. 
За жалост, българското общество, дори и работещата средна класа, показва подчертано ниска непримиримост към тези явления.

Децата
    Аргументите, които използват ромите, за да си осигурят безплатни „благини“ на гърба на работещата част от обществото, рано или късно опират до децата.

Какво ще правят десетките им деца, когато останат без къща, без помощи, без безплатна вода, ток и парно? Чували сме го стотици пъти, продължаваме да го чуваме и днес. За съжаление, лесен отговор няма. Не само в България, а и в целия развит свят, политиците от няколко десетилетия си „отглеждат“ огромни маси избиратели, които са напълно зависими от държавните помощи, лесно контролируеми като електорат и бързо възпроизвеждащи се с високата си раждаемост. Афроамериканци в Южна Франция, мексиканци в САЩ, араби в Швеция... В която и богата държава да погледнем, ще открием една и съща картинка – огромни маси хора от няколко етноса с висока раждаемост, напъхани в общински и държавни панелни жилища, живеят на социални помощи и гласуват дисциплинирано по „правилния“ начин. Преди година видяхме и репортаж как великобританка с 11 деца получава над 42 000 паунда (около) 100 000 лева годишна държавна помощ и живее приличен живот.

    Този процес води до израждане на демокрацията, тъй като тези, които гласуват, за да живеят, постепенно стават политически по-важни, отколкото тези, които работят, за да живеят. Защо един политик да се мъчи да ви убеждава да гласувате за него чрез анализи и факти, когато може просто да осигури безплатен ток, вода, къща и 100 лева по изборите на едно 10-членно ромско семейство?

    Въпреки тежката съдба, която очаква децата при развалянето на един незаконен дом, това, всъщност, е дори за тяхно добро в дългосрочен план. Макар и по трудния начин, тези деца имат шанс да научат какво е частна собственост, какво е труд и как е честно и почтено да се издържа едно семейство, така че когато порастнат, да се превърнат в равностойни и ползотворни членове на българското общество. Това не е и някакво мое либертарианско заклинание. Много икономически проучвания вече доказват, че най-полезната инвестиция на международните организации в бедните държави е борбата с инфекциозни болести, а след нея е свободната търговия и образованието, целящо придобиване на разбиране на основни икономически и социални принципи. Осигуряването на безплатни услуги пък е с минимална, а често дори отрицателна, възвращаемост за съответното общество.

    С други думи, ако родителите на тези деца не искат да минат по лесния път, възползвайки се от многобройните възможности, които им предоставяме, за да ги образоват и превърнат в продуктивни членове на обществото, то наша отговорност към самите ромски деца е да ги научим по трудния път. И то преди да е станало късно, както за тях, така и за нас.

Законът
    Също толкова неразумно и безотговорно е да стоварваме и цялата вина върху самите роми. Законите и органите, контролиращи узаконяването на собственост, са се превърнали в извори и гнезда на корупция. Наистина ли е нужно човек да хвърли хиляди левове и да прекара месеци в изваждане на разрешителни, за да си устрои водопровод в собствения имот? Или за да започне строеж на къща, която по никакъв начин не застрашава чуждата собственост? Както е казал някога китайският мъдрец Лао Дзъ – колкото повече закони и регулации, толкова повече крадци и бандити.

Изводите
    На ромите бе даден достатъчен толеранс от четвърт век и щом не желаят да се интегрират доброволно, то е редно да пристъпим към отнемането на всички незаконни, а и много законни, привилегии, които те ползват – незаконно строителство, безплатни публични услуги, злоупотреби със социални системи, и други. Но е от изключителна важност и да разберем, че проблемът сред ромите е просто крайната проява на проблем, който има почти цялото българско общество.

Манталитетът „моето си е мое, а чуждото - общо“ няма да позволи на тази държава да достигне средноевропейски равнища, тъй като защитената и уважавана частна собственост е в основата на всяка устойчиво забогатяла държава за вече над 5000 години човешка цивилизация.

А 5000 години са достатъчно дълъг статистически период, за да можем да си извадим категоричен и необорим извод, без значение дали той ни харесва или не в дадена ситуация.

*Този текст е написан специално за Клуб Z. Авторът Владимир Каролев е икономист, инвестиционен консултант и бивш общински съветник в София. Завършил е Международни икономически отношения във ВИИ "Карл Маркс", MBA от Колежа по бизнес на Университета на Алберта (Канада) и Магистър от Университета на Рединг (Англия).