Настъплението на 40-годишните лидери

Белите или поне посивели коси, достолепният вид, бръчките като свидетелство за богат жизнен опит, улегналост и мъдрост – всички тези външни белези на политическите лидери изглеждат все по-демоде. Нова вълна водачи завладява Европа. Все по-млади...

Средната възраст на националните лидери вече е паднала под 50 години и това се случва за първи път, изчисляват от „Политико“. През 2014 г. за премиер тя е била 52 г., за депутат – 55 г., а за член на ЕК – 57 г. Вероятно, освен че традицията повелява политиците да не се издигат прибързано на управленски постове, средна възраст, надхвърляща половин век, би трябвало да е оправдана и логична от гледна точка на демографската картина на Стария континент, според която към 2025 г. над една пета от европейците ще са над 65 години.

Традициите за пореден път обаче не са това, което са.

Възрастта не е порок

Възрастта все по-рядко се приема за порок (ако не обръщаме внимание на Конституцията на Република България, където например има възрастов праг за избор на президент от 40 г.). Доминира надеждата за свежа политическа кръв, различен подход към решаването на задълбочаващите се проблеми на Европа и тежките противоречия в света.

Честото обръщане към нови и основно млади лица е поредният израз на политическа криза, на загуба на доверието в традиционните партии, което в по-лек вариант се оформя в желание за смяна на лидерите, а в по-краен – в смяна на модела, в залитане към антисистемни формации. 

Така възрастовите предразсъдъци изглежда започват да се изоставят, а партиите, особено в държавите от ЕС, припряно се обръщат към 40-годишните в опит да бъдат избегнати по-големи трусове, които да засегнат цялата политическа система.

Един от последните примери за подобен подход е изборът на нов партиен лидер на Испанската народна партия, консервативната сила, която доскоро управляваше страната. 63-годишният Мариано Рахой, чийто кабинет падна от власт на 1 юни след корупционен скандал, беше заместен от 37-годишния депутат Пабло Касадо. В момента премиер на Испания е 46-годишният университетски преподавател и лидер на Социалистическата партия Педро Санчес.

Друга от ключовите фигури в испанската политика – лидерът на „Сиудаданос“ Алберт Ривера е 38-годишен.

Новото лице на испанския консерватизъм, както вече нарекоха Касадо, дойде със заявките за хардлайнерски курс надясно, твърда политика спрямо Каталуня и по социалните въпроси, а амбициите му са да превърне Педро Санчес в най-кратко управлявалия страната ляв премиер.

Испанската политика се подмладява, но преди нея Италия също тръгна да търси изход от политическия застой и финансовата криза с нови лица с по-скорошни години на раждане.

През 2014 г. страната си избра най-младия министър-председател, който някога е имала  – 39-годишния Матео Ренци от левоцентристката Демократическа партия (на фона на Силвио Берлускони например възрастовата промяна си е драстична). По това време Ренци беше на по-малко от половината от възрастта на 88-годишния тогавашен президент Джорджо Наполитано.

Въпреки големите първоначални надежди Ренци не успя да влее свеж полъх в италианската политика. Много бяха и въпросителните дали ще може да се справи с тежката икономическа криза. В края на 2016 г. той подаде оставка, след като предложенията му за конституционни промени в страната бяха отхвърлени на референдум. Това сложи началото на криза, която завърши с идването на власт на коалиция от „5 звезди“ и Лигата – популистки, антиевропейски и антиимигрантски формирования. Сегашният 53-годишен премиер Джузепе Конте леко завишава възрастта в управлението, но е с около десет години по-млад от предшественика си Паоло Джентилони.

Политикът, който реално задава тона в управлението днес – вътрешният министър и водач на Лигата Матео Савини е на 45 г. Неговият коалиционен партньор Луиджи ди Майо обаче е много по-млад – на 31 г.

Така че опитите за намаляване на средната възраст в италианската политика, макар и досега не съвсем успешни, продължават неуморно.

През 2018 г. тенденциите в Европа изглеждат така – националните лидери са преобладаващо мъже, които са все по-млади и все по-често начело на антисистемни партии, отчитат от „Политико“.

Млади, но не новаци

Един от първите, който олицетвори тази промяна, беше 40-годишният през 2015 г. силно ляв Алексис Ципрас, който дойде на власт начело на „Сириза“ в разгара на тежката финансова криза на Гърция.

Ципрас обаче не беше новак. Политическото му битие води началото си още от 1989 година. Тогава е още ученик и на фона на срива на режимите в т.нар. социалистически строй той решава да влезе в младежката организация на гръцката Комунистическа партия. Кариерата си започва като съорганизатор на поредица от училищни блокади в Атина.

(Едва ли възрастта може да бъде изведена като определящ фактор за крайния резултат, но е факт, че след десетилетия на неспирни ожесточени спорове споразумение за името на Македония беше постигнато при двамата 43-годишни премиери на сблъскващите се държави. Друг е въпросът какво ще се случи след проваления референдум. Случайно или не обаче, македонският премиер Зоран Заев е връстник на Ципрас, а поколенческата близост със сигурност не пречи.)

40-годишните идват

За настъпление на 40-годишните в Европа по-осезателно се заговори през 2017 г. с влизането в управлението на Лио Варадкар (днес на 39 г.), министър-председател на Ирландия, и на президента на Франция Еманюел Макрон (вече на 40 г.). В Ирландия изборът на Варадкар, хомосексуален лекар от индийски произход, който наследи 66-годишния Енда Кени, представляваше рязка смяна и на поколения, и на социален статус.

(За все по-силно духащия вятър на промяната свидетелства и друг избор за министър-председател, макар и на държава извън ЕС. 42-годишната сега Ана Бърнабич през 2017 г. стана първата жена, и то хомосексуална, при това от хърватски произход, която оглави кабинета в Сърбия.)

С избора на Макрон, който стана най-младият лидер на Франция след Наполеон, също има смяна на поколенията – неговият предшественик Франсоа Оланд напусна Елисейския дворец на 62 г. Освен това обаче има и различен стил на управление.

Ново е и замъгляването на идеологическата определеност – след социалиста Оланд Макрон дойде начело на собствено движение, определяно като центристко (с цялата неяснота на подобна квалификация). Макрон и формацията му бяха предпочетени от французите в търсенето на алтернатива на традиционните партии, но нищо екстремно. (Марин льо Пен и партията ѝ могат да си играят на антилиберализъм, антисистемност, популизъм, но не и да управляват, решиха все пак френските избиратели.)

Детето чудо на европейската политика

В Австрия бяха доста по-крайни. На фона на новия им премиер Себастиан Курц френският президент изглежда вече недотам млад. Детето чудо на австрийската политика стана министър-председател на 31 г., а още на 27 г. беше външен министър. В ЕС той държи неоспоримото първо място за най-скромна възраст на национален лидер. Като председател на Австрийската народна партия обеща да ѝ вдъхне нов живот и популярност.

Курц дойде на власт с реторика, с която завзе немалка част от нишата на Партията на свободата и саморекламирайки се като борец срещу статуквото, от което на практика винаги е бил част. Австрийският премиер е енергичен, елегантен, решителен, харизматичен и най-вече млад, така че всичко останало засега за избирателите му са подробности. Той въпреки вида си на популярен тийнейджър явно успява да внушава доверие.

В Германия и Великобритания промените са в проект

Поколенческата промяна настъпва доста по-трудно в Германия, една от най-влиятелните държави в света. Там дори и сред лидерите на партии, които се обявяват срещу политическия истаблишмънт, има доста възрастни – например Александър Гауланд, който е един от водачите на „Алтернатива за Германия“ и който предизвика един от скорошните скандали около крайнодясната партия с опита си за омаловажаване на нацизма като „курешка“ на фона на хилядолетната история на Германия, е на 77 години. 

След като в Германия успяха изключително трудно да направят коалиция след месеци преговори, е все по-ясно, че основните политически партии никога не са били така непопулярни и ако не се опитат концептуално да се променят, едва ли при нови избори ще могат да сформират кабинет.

„Макар и не единствена, Германия е нагледен пример за кризата, която изпитват много демокрации, в които политическата система изглежда стара и изморена. В целия Запад е свръхналожителна промяната на поколенията“, пише Леонид Бершидски в „Блумбърг“.

През 2006 г. 47 на сто от членовете на ХДС на Ангела Меркел и 45 на сто от членовете на тогавашния ѝ партньор СДП са над 60-годишни. Десет години по-късно 51,5 на сто от членовете на ХДС и 54,3 на сто от тези на СДП са на зрялата възраст 60 плюс.

Това на фона на 61-годишния лидер на Социалдемократическата партия Мартин Шулц и на 63-годишната канцлерка Ангела Меркел. Меркел, която многократно е повтаряла намеренията си да изкара пълен четиригодишен мандат, а след създаването на новия кабинет обеща да активизира процес на генерационни промени в партията, за да се даде път на млади хора с идеи и възможности.

Анализатори смятат, че ако Меркел не осъществи тази промяна, по-малките партии ще имат своя шанс на изборите през 2021 г. Крайнодясната „Алтернатива за Германия“ вече даде заявки, като остана трета, при това с минимална разлика от социалдемократите.

На сивите коси продължават да държат и в бастиона на традициите – Великобритания. 61-годишната премиерка Тереза Мей трябва да се справя с осъществяването на „Брекзит“ и с напрежението вътре в Консервативната партия. 

Пазителите на раздирания от кризи Европейски съюз, тримата главни – председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер (на 63 г.), на Европейския съвет Доналд Туск (61 г.) и на Европейския парламент Антонио Таяни (64 г.) – също са в групата на стара Европа. Бъдещето на ЕС като здрав и единен съюз минава и по-безкомпромисно през персонални промени в посока скъсяване на възрастта без компромиси с доверието и компетентността. Скорошен проблем на Юнкер с неговия публично известен „ишиас“ потвърди тази нужда.

Инерцията от времената на соцлагера

Освен до ръководството на ЕС процесът на политическо подмладяване рядко стига и до държавите от Източна и Централна Европа (с изключение на балтийските страни и най-вече на Естония, където често си избират лидери под 40-те, явно на принципа млада държава – млади ръководители). Резервите към младите остават (може и да е като реакция на факта, че почти половин век начело страните от т.нар. соцлагер са имали много, много възрастни управници, често на преклонна възраст, някои даже повити в памперси).

Добър пример в това отношение е 59-годишният премиер на България Бойко Борисов, който е начело на трето правителство, но не изглежда като човек, склонен да даде „път на младостта“. След 1989 г. в България е имало трима премиери под 40-годишна възраст. През 1991 г. „с малко, но завинаги“ (въпреки че се оказва за много кратко) министър-председател става 36-годишният Филип Димитров. През 1995 г. премиер от БСП става 35-годишният Жан Виденов,  който остава в историята със спомените за  Виденовата зима, масовите протести, хиперинфлацията, атаката на парламента...

Десет години по-късно през 2005 г. лидерът на БСП Сергей Станишев, тогава на 39 г., прави правителство на Тройната коалиция с разпределение на „порциите във властта“ (при това разделени на три).  

В отбора на ветераните автократи

Европейските автократи също не са засегнати от „подмладяването“. Премиерът на Унгария Виктор Орбан е по-млад от много свои колеги в ЕС, но със своите 55 години е твърдо в графа 50+ и над средната възраст за съюза.

Кардиналът в сиво на политиката в Полша и лидер на управляващата партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински също е в отбора на ветераните със своите 69 години и със съмненията около него, че силно ограничените му публични появи се дължат на сериозно заболяване.

Президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган е 64-годишен, но няма планове да се оттегли. Наскоро той циментира властта си с нови избори и конституционни промени,  които направиха властта му още по-еднолично концентрирана и почти безконтролна.

Близък до Ердоган и по възраст е господарят на Кремъл.

65-годишният Владимир Путин властва над Русия от началото на новото хилядолетие, без да се съобразява с конституционни или възрастови ограничения. Въпросът за политическото подмладяване на управлението в страната стои единствено под формата на козметични усилия върху физиономията на Путин и върху образни внушения за неговата сила и мощ, като периодично се появяват снимки, на които той е гол до кръста – язди или се мята в ледени води поне. По медиите често се обсъжда кой може да е евентуалният наследник на Путин, но самият той изглежда напълно решен да векува и не дава вид, че подготвя свое протеже за властта.

Сред най-младите в света

В класацията на най-младите лидери в света попада и вождът на Северна Корея Ким Чен Ун. Той е на 35 години, а е начело на един от най-затворените и мрачни режими от 2011 г., т. е. от 28-годишен. Разбира се, в неговия случай става въпрос за наследяване на династията в иначе „социалистическата” държава, „флагман на борбата с империализма”, където обаче властта е центрирана около една фамилия. Смята се, че поне 100 000 души са в лагери и затвори.

В страната има масово недохранване. Маниерът за разправа с противниците на властта също е „впечатляващ“ – за да укрепи властта си, Ким заповяда екзекуцията на чичо си, както и смъртта на своя полубрат. (Което не попречи на Тръмп да го възхвали след срещата им: Ким е много умен, корав, обича народа си.)

В династическите режими обаче е нормално – на престола спокойно може да се качи и 13-годишен. И рядко става дума за гениалност, свръхнадареност, особени лидерски качества.

В списъка на най-младите е и 38-годишният държавен глава на Катар - шейх Тамим бин Хамид ал Тани, който пое управлението на петролната монархия през 2013 г. на 33 години и който трябва да се справя с тежки проблеми като враждебността на редица арабски държави, предвождани от Саудитска Арабия.

В съседство и в изострени отношения с Катар Саудитска Арабия прави опити за модернизация под диктовката на престолонаследника Мохамед бин Салман, който в края на август 2018 г. стана на 33 години.

Изглежда, че престарелият крал Салман е оставил повечето важни решения в ръцете на сина си, когото често наричат „авторитарния реформатор”. Сред някои от модернизационните му решения са правото на жените в Саудитска Арабия да шофират, освен това те бяха пуснати на стадионите, а даже и на кино. „Ние мислим различно от нашите родители, нашите мечти са различни”, твърди принцът, макар че е много рано да се каже дали той е визионер и реформатор, или близкоизточен деспот и войнолюбец, склонен да поддържа напрежение и с Катар, и с Йемен.

Много слаб, но все пак има някакъв повей на промени в един от бастионите на потъпкването на човешки права, надяват се оптимистите. Поне има подмладяване.

Жена, че и млада

В топ 10 на най-младите е и премиерката на Нова Зеландия – 38-годишната Джасинда Ардърн.

Тя е и единствената жена, която намира място в тази класация. Новозеландската правителствена лидерка разчупва стереотипите – не само млада, но и представителка на „слабия” пол във висшата политическа лига. При това тя наскоро преодоля и още една бариера – стана майка, докато е действащ премиер, в това отношение е едва втората след някогашната пакистанска премиерка Беназир Бхуто. Това обаче едва ли е изненада в страна като Нова Зеландия, която традиционно е на челни позиции като положителен пример в равенството между половете, спазването на човешки права, просперитет.

Ето и още няколко примера за млади национални лидери – от края на юни премиер на Грузия е 36-годишният Мамука Бахтадзе. Когато пое правителството на Белгия през 2014 г., Шарл Мишел беше на 38 г. От 2016 г. премиер на Естония е Юри Ратас, сега 40-годишен.

Ксавие Бетел застава начело на кабинета на Люксембург на 40 години, през 2013 г. На последните срещи на върха на НАТО той е сред най-обсъжданите заради присъствието – вече втора година поред сред жените на лидерите на другите държави и на неговия съпруг Готие Дестини.

При изброяването на новата вълна политици (което няма и минимални претенции за изчерпателност) не може да се мине и без харизматичния и медийно харесван лидер на Канада Джъстин Трюдо, който стана премиер на 43 г. 

Политическите елити по света са в криза – изглеждат изчерпани, откъснати, незаинтересовани или даже враждебни към обществата на ръководените от тях държави, вкопани в статуквото и привилегиите си и нежелаещи новости. Опасността от задълбочаването на кризата, инстинктът към самосъхранение и нуждата от реформи в механизмите на рекрутирането им води и този малък бум на млади лидери, които са атрактивни, внушават доверие и се опитват да звучат и да действат по-разчупено. И да предлагат нов подход и нови идеи – доколкото ги имат.

Подмладяването е важно, но да се разчита само на него за промяната не може да донесе дългосрочен успех или поне спиране на изостряне на кризата. Но е най-лесноосъществимо.

И докато демокрациите по света, най-вече либералните демокрации, вървят към подмладяване на националните си лидери, в САЩ тенденцията – поне с избора на Доналд Тръмп, е различна. При това той се готви за нов мандат. Това, че си боядисва косата, обаче дали е достатъчно, за да мине за млад?

----

* Този материал е публикуван в списание "Клуб Z" през август 2018 г. Още текстове от същата авторка можете да прочетете тук.