Предлагаме ви текста на последната глава - "Влиянието на Русия - какво е то всъщност?" от книгата на Димитър Бечев "Русия се завръща на Балканите". Откъсът е предоставен от сдружение "Граждански съвет". Книгата беше представена снощи в София.

Руското влияние на Балканите е реално и лесно може да се наблюдава. Както преди, така и след украинската криза то по много начини се отрази на региона. Нарастващата военна мощ на Москва има сериозни последици за политиките на НАТО в сигурността и за членките му в района на Черно море. Руските петролни и газови компании "Газпром", "Газпром нефт" и "Лукойл" все още играят изключително важна роля на местните енергийни пазари въпреки предизвикателствата, с които се сблъскват, и промененото законодателство в ЕС, което цели да насърчи конкуренцията и да диверсифицира доставките. Култът към Владимир Путин и отбелязването на възраждащата се на световната сцена Русия редовно е водеща новина.

Придобила нова смелост, Русия не се свени да използва тежестта си, оказвайки натиск върху Европа и Америка, гарантите на сигурността в региона. Съперничеството е интензивно и обхваща както страни, така и политики. Въпреки надеждите за възпиране или дори голяма сделка с Русия - която мнозина предлагат и от двете страни на Атлантическия океан - не се вижда краят на сегашната надпревара.

Независимо от това е важно да се помисли, да се постави руското предизвикателство в контекст, да се признаят ограниченията му и да се обясни какво не представлява.

Преди всичко това не е завръщане към студената война. Няма блокове или съюзи, изправени един срещу друг в Югоизточна Европа - значима промяна в сравнение с миналото. Русия освен това няма постоянни съюзници, нито цялостна идеология, която да изнася и поддържа. Не е и в положение да изгражда организации за икономическа интеграция, например като разшири появилия се Евразийски икономически съюз с Балканите, приемайки като членове Сърбия, Република Сръбска, Македония или други. И най-добрите приятели на Москва в региона гравитират около ЕС икономически и продължават да се стремят към положителни отношения с НАТО и САЩ. От своя страна Русия усъвършенства подривните си умения, без непременно да се опитва да установи хегемония. Всяка по-амбициозна стъпка би била скъпо начинание и със сигурност не би си заслужавала за Кремъл откъм възвръщаемост на инвестицията.

Второ, макар да има определени прилики, не сме свидетели на сценарий тип "завръщане в бъдещето" - на един вид завръщане към "Голямата игра" на геополитиката. През XIX и в началото на ХХ век Русия има много по-голямо влияние върху балканските въпроси от това, с което разполага днес, заради честите си военни интервенции и самата структура и начина, по който действа Европейският концерт. В нито един момент обаче Русия не е важен икономически фактор. Тези дни, напротив, руски енергийни фирми и различни финансови инвестиции в региона са много по-ефикасно средство. Дали чрез газопровода "Южен поток" или чрез санкциите срещу Турция от 2015 г., икономиката има водеща роля в отношенията на Русия с Югоизточна Европа. Особено важен е по-широкият контекст: безпрецедентната степен на взаимна зависимост и пропускливост на границите в Европа след 1989 г. По-тесните връзки между обществата, финансовите институции, бизнесът, правителствените агенции, медиите и т. н. заедно с интернет улесниха Русия в способността ѝ да оказва влияние на събитията и са жизненоважни в действието на меката ѝ сила такава, каквато е. Действително глобализацията може и да не е съвсем съвременно явление и има предшественици през XIX век. Но ако можеше Александър Втори или Николай Първи да бъдат събудени днес чрез чудо, дали биха могли да познаят света, в който живеем?

На Балканите Русия не се опитва нито да установи нов политически ред, нито да създаде империя, била тя формална или неформална. Целта ѝ е да подкопае и разстрои съществуващите институции и правила, създадени от Запада. Важно е да се подчертае и фактът, че Русия не действа сама. Винаги е имало желаещи съдружници и спътници. Те сътрудничат с Русия, за да прокарват собствените си политически и икономически интереси винаги в търсене на външни поддръжници. Забележително е, че някои от съдружниците и партньорите на Русия минаваха за прозападни в нетолкова далечното минало. Няколко примера: Милорад Додик в Република Сръбска, турският президент Реджеп Тайип Ердоган, Никола Груевски в Македония. Други направиха обратния ход, изоставяйки Русия, за да търсят по-силен съюз със Запада - такъв е случаят на Мило Джуканович в Черна гора. Руската политика може да е опортюнистична, но е факт, че има безброй политически опортюнисти от другата страна. Това, разбира се, улеснява работата на Москва да оказва влияние.

Дейността на Русия в Югоизточна Европа, която се разшири драматично през първото десетилетие на 2000 г., стана по-ясно видима едва наскоро заради конфронтационния обрат в отношенията между Москва и Запада. Много фактори доведоха до този обрат: мисията на режима на Путин за вътрешна легитимност на фона на стагнираща икономика и намаляващо обществено доверие към "системата", желанието да се заявят руските интереси във все по-многополюсен, но и несигурен свят, антиинтервенционистките настроения в САЩ, хроничните проблеми на ЕС. Дали заради механиката на силовите политики, както твърдят реалистите сред изследователите, или заради логиката на вътрешнополитическите фактори, както биха казали либералите, Русия е готова да предизвика Америка и съюзниците ѝ. Иска да оформя, а не да приема международния дневен ред. Страховете от западни сценарии за подхранване на "цветна революция" и "майдани" в Русия оформят външнополитическото мислене на Путин и близкото му обкръжение.

Разбира, се "близката чужбина" - или за да използваме брюкселския жаргон, страните от Източното партньорство - е мястото, където отпорът на Русия е най-силен. Москва обаче се върна и в други региони и политически арени. Военната интервенция в Сирия разшири неимоверно отпечатъка ѝ в Близкия изток. Дори в самите Съединени щати въпросът за предполагаемата руска намеса и кибершпионаж бяха акцент в президентските избори през 2016 г. Администрацията на Обама може и да определи Русия като регионална сила в упадък, но в действителност обсегът на Русия далеч надхвърля постсъветска Евразия.

Посткомунистическа Централна и Източна Европа, включително бивша Югославия, е очевидната цел. Както и Турция: Москва има средствата, за да влияе на Анкара, докато има проблеми в отношенията ѝ със САЩ и ЕС. Западните санкции и драматичният спад в цените на петрола поставят Кремъл в неудобна ситуация, но Москва разбира от играта на влияние и знае как да използва слабостите и възможностите в многобройните периферии на Европа.

Въпреки това човек не бива да приема, че Кремъл дърпа всички конци в тази игра. Навсякъде из Европа политически лидери и лица на гражданското общество, правителства и бизнес интереси са не просто доброволни съучастници, използвайки подкрепата на Русия, за да си издействат всякакви цели - баланс срещу външни заплахи, максимизирани печалби, отстъпки от страна на Запада, надиграване на съперници у дома и заглушаване на критиците. Този тип поведение не е присъщ единствено на Югоизточна Европа, където историческите връзки с Русия все пак имат своята роля. То несъмнено има последователи и в други части на континента като Унгария, Чехия, Италия, Австрия. Независимо от ситуацията винаги ще има играчи, които да желаят влияние или бизнес с Русия.

Дали съперничещата сила, в която се е превърнала Русия, е в позиция да подрине ЕС отвътре, започвайки от най-уязвимите югоизточноевропейски държави? Вероятно не. В крайна сметка независимо от широко разпространеното вярване Кремъл, изглежда, няма цялостен модел, който да може да изнесе отвъд постсъветското пространство. Нито "направляваната демокрация" или "суверенната демокрация" на първите два мандата на Путин, нито по-скорошните хвалебствия за консервативните ценности и религията в по-широк смисъл, нито пък приемането на Русия като уникална цивилизация, противопоставена на глобалния либерализъм, вършат такава работа независимо от факта, че тези идеи имат много подгласници в ЕС. От Белград до Анкара, от София до Будапеща неработещи демокрации, държавата в плен и връщането към авторитарни политики са като цяло проблеми, създали се в самите държави не като резултат от злокобен заговор на Москва. Колкото и "путинизацията" да представлява заплаха, струва си да си помислим отново кои са истинските путинизатори. И което е още по-важно, Русия, изглежда, няма нито икономическите ресурси за скъпи идеологически кръстоносни походи, нито волята да издържа приятелски настроени режими. Ситуацията на Балканите е доказателство. ЕС може да е в лошо състояние и да се изправя пред поредица екзистенциални кризи, но продължава да изглежда привлекателен заради пазара си, значимите финансови трансфери и в по-малка степен силата на наратива, заложен в основите му.

Така остава само съперничеството между опортюнист, който си е поставил ясен набор от цели, но му липсват средствата да ги постигне, и терминално дезориентирания Запад, който притежава средствата, но не е единодушен как да ги използва. Това се отнася както за ЕС, чиито членове винаги са се затруднявали в това да "говорят с един глас" за Русия, така и за САЩ, където балансът между сдържане и ангажиране продължава да е тема на горещи дебати. Междувременно Югоизточна Европа си проправя път в мътните води на това ново състезание. В повечето случаи държавите от региона ще се качат на влака на Запада, но ще се застраховат и ще оставят отворени вратички. Глупаво би било от страна на Путин просто да стои, без да се възползва. Както обаче гласи поговорката, за танго трябват двама.