Властта ни разказва, че знае кой организира протестите. И сигурно наистина знае. Как обаче за всичките тези години всичките тези власти не се научиха, че важното на един протест не е кой точно го организира, а дали има ниша, дали обществото споделя исканията му, дали има ропот, който да е довел до този протест. Ако има обществено настроение, ще се намери и кой да го организира. Или най-малкото ще се намери искра, която да запали протест и без да е особено организиран.

Самоуспокоението на всяка една власт през последните години, че знае кой организира протестите, е направо трогателно. Но има ли значение кой точно, след като всеки би могъл?

Напоследък има една поредица клипове, които показват, че думичките демокрация и бедност не са най-големият проблем за нас, българите - проблемът бил думичката „дано“. Винаги съм мислил, че основният проблем, от който тръгват всички други, е бедността. А не някаква игра на думи. Но ако ще играем на думи, нека да кажа, че нашият проблем е в думичката „кой“. Да, проблемът се крие точно във въпроса, който дълго време се смяташе едва ли не за еталон на будната гражданска мисъл.

За вредата от въпроса "кой"

Не спираме да питаме „кой“, когато всъщност трябва да питаме „какво“ (да се прави), „защо“ (така ни се случва) и „как“ (се прави). Кой предложи това или онова, кой организира протестите, кой ще ни оправи, кой да дойде на тяхно място, кой им плаща, кой е виновен - познати ли са Ви тези фрази?

Именно това е голямата самозаблуда в последните десетилетия. Вместо да питаме какви политики са важни и какво ни доведе дотук, ние се питахме кой е крив и кой може да оправи нещата. И сега по протестите виждаме плакати от типа „Личности, а не партии“, говори се за мажоритарна система или президентска република. Тоест, пак системи, в които ще питаме кой, а не какво.

И така, презирайки лошите партии и обожавайки добрите личности, продължаваме с удивително настървение и упоритост да избираме личност след личност, наместо план след план. Станахме ли по-щастливи и доволни? Не мисля. Всеки четири години търсим нова личност, която да смени старата, тъй като в нашите очи тя вече не изглежда добра. И сега мнозина търсят ново лице.

Ще кажете: навсякъде в Западния свят е така. Но в това сизифовско избиране на все нов и нов Ивайло ние определено сме пионери. Това е дори може би единственото нещо, в което по изключение сме първопроходци, а не опашкари.

С цялото това питане „кой“ започнахме да мислим за политиката като за някаква непрестанна конспирация. Политическият анализ взе да става разговор за разузнавачи, а не за анализатори. Започна да се превръща в надмогване с информираност, а не с прозорливост. Кой какво свършил, кой с кого се договорил, кой зад кого седял, кой на кого какво казал. И, разбира се, кой има рейтинг. Колко бързо забравихме, че в политиката рейтинг се губи най-лесно, когато работиш. Когато вършиш черната работа.

Когато се плъзгаш по вълната на популизма, рейтинг не се губи. Губи се, когато казваш каквото мислиш, а не каквото би събрало лайкове. Губи се, когато правиш реформа, а не раздаваш обществени бонуси в името на собственото си оцеляване.

Политиката на лайковете е навярно новото нормално. Само че живеем във времена, когато май отново ще са необходими политици, които не обещават лайкове, а пот и сълзи (дано без кръв). Утре някой с някого може да се сбие. Утре Европа може да не е същата. А не виждам да сме готови.

През това време поредните популисти ще ни говорят за „системата“, „модела“, „кой". Дори в малкото случаи, когато питаме не „кой“, а „какво“ и „защо“, мнозина от нас пак стигат до тия прелестни отговори: системата, модела... Как пък никой не каза: икономиката, неравенствата, липсата на реформи, които да намалят неефективните разходи. Как пък никой не се сеща, че консуматорското общество притъпява гражданските ни инстинкти. Не, ние си знаем: моделът е лош, системата ни убива, депутатите са много... Хубаво поне, че в протестите си не пропускаме да назовем корупцията.

Най-смисленият отговор на въпроса "кой"

Покрай това непрестанно койване започнахме да си създаваме нелепи кумири. Пристрастяването към хора е мода в социалните медии. Станаха важни всякакви „инфлуенсъри“. И така от наивност стигаме до Спас или проф. Сашка Ганева. В собствените си балони лайкваме не неща, а хора. Това е може би вградено в социалната ни природа, но технологиите още повече го обострят, защото допълнително размиват границата между политическо и лично. Всичко вече е лично и политическо едновременно. От снимката пред магнолиите до една тежко неуместна фраза за майките на деца с увреждания.

Не сме виновни, че бъркаме акцентите. Вероятно всичко това е плод на логичното ни разочарование. Но ни пречи да видим най-смисления отговор на въпроса „кой“. Ами ние, кой друг. Аз самият. Ти. Преди да понечим да „сменяме системата“, да променим себе си. Да си плащаме данъците, да стоим отдясно на ескалатора, да работим така, че да не ни е срам, да протестираме, когато трябва. И да не търсим вината винаги другаде.

Дойче веле.