Кой губи от голямото замеряне между президент и премиер

Война, конфронтация, сблъсък, разрив и дори напрежение между президент и премиер/управляващи няма. Това обясняват периодично от двете страни на „Дондуков“. Без никаква доза убедителност или минимално старание да звучат достоверно. Защото опровержението винаги се прави, за да се подчертае всъщност непримиримото различие между участниците.

В мелодрамата има три основни действащи лица – всъщност две основни плюс една активна поддържаща роля.

Президентът Румен Радев, напълно вживял се в ролята си на дежурен коментатор (по всички въпроси) – критик на властта. И основен неин дразнител.

Лидерът на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов – лидер на герберската атака, който не пести и не се опитва да изглежда дори любезен, когото атакува Радев. Опорните точки са няколко:

• Президентът е човек на Корнелия Нинова и на Москва, антиевропейски настроен и поставен в пълна международна изолация;
• Президентът просто си дрънка, защото е лесно човек, от когото нищо не зависи, да си говори и да критикува, но реалното управление на държавата е другаде и там се решават тежките проблеми;
• Президентът освен това обича да говори за корупция и злоупотреби, но и неговите сметки и намерения не са особено чисти – не възникват ли очевидни съмнения за лобизъм около неговата настоятелност за купуването на изтребители от определен производител…;
• Президентът има много претенции, когато говори за морал, но какви са семейните му ценности (този мотив вече е поизоставен) и роднините му (например историята с баща му).

В ролята на снизходителното помирително (псевдопомирително обикновено) добро ченге е премиерът Бойко Борисов. Той обяснява как не воюва с държавния глава и винаги е готов да му подаде ръка. Но и да го посъветва – като си направи партия, да си решава… Например.

Има по-епизодични роли като включванията на помощник-остриетата на Цветан Цветанов, които влизат по-грубо, като Антон Тодоров и Тома Биков, и по-редки и по-умерени словесни изяви на министри.

Характерното за основните участници в тези сценки е, че са висш военен, висши полицаи. Генерал vs генерал. Бивши – повече на хартия. Т.е. става дума за силови участници – при които политическото е вторично.

Последното, което би могло да се каже за премиера и лидер на управляващата ГЕРБ, е, че е политически необигран. Под вторичност на политическото обаче трябва да се разбира възприемането му като набор от чисто практически и единствено материално измерими действия – с магистрали, саниране и т.н., водещи към постигането на конкретна цел. Тук то не е схванато като система от ценности, убеждения, идеи.

При Радев политическата неопитност и тромавост за отиграване на класически интриги се комбинира с неговата идейна размитост и упоритото му намерение да изглежда справедлив.

Тази силовост на участниците, лишени от голяма доза политическа просветеност, в голяма степен предопределя и семплостта на разигравания междуинституционален конфронтационен сценарий, който е вкаран в определен алгоритъм.

И въпреки претенцията и от двете страни, че сблъсъкът е за принципни въпроси, поведението, реакциите и репликите влизат в рамката на доста долнопробна дрязга, малко в духа на междусъседски отношения в панелен блок, в които добрият скандал обикновено няма нужда от причина, той непрекъснато тлее.

Принципът „Всичко е лично“

Той е фундаментален принцип въобще в българската нагласа към света – на несправедливостта се реагира обикновено ако си лично засегнат. Прилага се широкомащабно и в политиката.

Един от последните сюжети около отношенията президент–премиер/управляващи добре илюстрира схемата на „Всичко е лично“.

Правителството реши на тазгодишната сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк да отиде премиерът (вместо както е по наложила се традиция президентът). Което беше изтълкувано като директен удар за ограничаване на външнополитическите изяви на Радев. (Под линия остава вероятно и дребнавото, но нелишено от основания обяснение той да не се снима до Тръмп – протоколна снимка, каквато всеки щатски президент предлага, докато тече сбирката на ООН, но която може да бъде размахвана след това като доказателство, че българският президент е приет от Белия дом – примерно. Докато премиерът няма такава снимка. Е, тази несправедливост беше поправена. Борисов се увековечи в такъв кадър редом до семейство Тръмп, а снимката беше подложена на детайлен анализ в социалните мрежи и от тролове доколко е достоверна.)

Радев – лично обиден – реагира, като започна да бави подписването на указа за освобождаването на Младен Маринов като главен секретар на МВР, необходимо да може след това Младенов да бъде избран за министър. Бавенето беше обяснено с принципни съображения, които не убедиха никого – защото не била спазена законовата процедура. След което подписа, като напоително обясни колко неподходящ е Маринов за новия си пост. А Борисов му отговори да си пази мнението, когато сам си направи партия, и т. н.

Ето и част от репликите в тази неколкоактна драма:

• 15 септември, Румен Радев: Проблемът изобщо не е дали ще ходи президентът или премиерът, проблемът е дали се спазва законът, как се вземат решенията, дали се спазва духът на Конституцията.
• 17 септември, Румен Радев: След всички проблеми и провали в МВР премиерът преценява дали това е най-удачният избор за министър. Негово е решението, негова е отговорността. Моят ангажимент е единствено към освобождаването на главния секретар на МВР от неговия пост. Затова искам да се спазва законът. Оттук нататък всичко решава правителството.

• 20 септември, Бойко Борисов: Аз не воювам. Той всеки ден излиза и казва нещо срещу нас. Айде в крайна сметка най-накрая да си направи партия, да оглави БСП, каквото иска, да си подреди министри, да излезе на избори и да го докаже. Другото са голи приказки от страна на президента и на БСП. Един държавен глава не би ли трябвало да е баща на всички партии, обединител на всички партии. Разбира се, има си право на своето мнение. Ако аз започна да говоря за Пламен Узунов и за неговите съветници, това добре ли ще е, помага ли на институциите. Нима при него няма един с хитлеристки поздрав. В президентството е човек с хитлеристки поздрав, за същото аз махнах зам.-министър. Ние така сме преценили, тези хора сме предложили, аз смятам, че те се справят добре. Всеки ден сме подлагани на критика, а не чухме нищо за БСП, за ролс-ройсите, нищо.

Мимоходом президентът прехвърли раздразнението си и на по-широк фронт – за позицията на правителството спрямо Унгария, която била двойствена. Борисов му отговори...

И т.н.

Общото усещане, което се наложи от това проточило се търсене на взаимни обяснения в стил „кой започна първи“, беше за вулгаризация на нравите и на най-висше държавническо ниво, взаимно подкопаване на основите на двете институции, равно на задълбочаване на всеобщата криза на доверие.

Стъпканият политически бонтон

Румен Радев е петият демократично избран президент на България. За този период от над четвърт век подобно постоянно нагнетено напрежение между президент и премиер/управляващи, със загуба на добри маниери, елементарна вежливост, пълно загрубяване на тона и липса на елементарно уважение при общуването в междуинституционалните отношения – публично и целенасочено демонстрирани, трудно може да бъде открито в годините назад.

Да, в началните години на прехода покойният президент Желю Желев атакува открито, без да пести острите квалификации, съпартийците си на т.нар. Боянски ливади. И така се превърна в една от най-недолюбваните в собствената си партия фигури. Но аргументите на бившия дисидент бяха принципни много повече, отколкото лични. В едни от най-напрегнатите ситуации на масови улични протести срещу правителството на Жан Виденов, в ситуация, в която огромното недоволство беше на ръба да премине в насилие, новоизбраният син президент Петър Стоянов и представители на БСП успяха да овладеят ситуацията с демонстрация на политическа култура.

В следващите години имаше различни конфигурации на президент–премиер/управляващи – Петър Стоянов с „Иване, кажи си, те ще те разберат“ или тлеещото неодобрение за поведението на Росен Плевнелиев в ГЕРБ като на „ястреб“ спрямо Русия по думите на Бойко Борисов, или доста комфортните отношения между Георги Първанов и Симеон Сакскобургготски, по-малко комфортните между бащата на Тройната коалиция и неговия партиен наследник Сергей Станишев, нелошото разбирателство между Първанов и Борисов, но с проблясващи нервности около посланически назначения или квотни постове в комисии и силови структури, или кой – президент или премиер, по кое трасе и с колко сини лампи да минава от „Бояна“ и кой прави задръстванията по бул. „България“.

Въпреки тлеещите напрежения поне на ниво протокол и на повърхността се пазеше добрият институционален тон.

Изборът на Румен Радев за президент обаче някак промени конфигурацията на тези отношения. Той се оказа един до голяма степен несистемен играч, при това доста объркан, който иска да постъпва правилно (макар невинаги да е напълно наясно кое е правилно). При това гарниран с необходимата творческа биография със съответните героични елементи, с излъчване на неизиграна нормалност заради липсата на втори план в поведението и оттам често и първосигналост на реакциите. И с висок рейтинг, широка база харесващи го (вкл. и от симпатизанти на ГЕРБ) и опасност от създаването на друг независим и трудно контролиран от ГЕРБ властови център (опасност, която  към момента е по-скоро преувеличена).

Оказа се нещо непознато, на което от ГЕРБ търсят цаката – в комбинация от игнориране и атакуване.

Към момента с демонстрацията на пълно неуважение от страна на управляващите спрямо президента – държавните приеми, както и посещенията на държавния глава в чужбина минават без присъствието, каквато е обичайната практика, на представители на изпълнителната власт или на депутати от парламентарното мнозинство.

Какво си мерят

Вероятно всичко, защото… всичко е лично, нали?

Кой е по-мъжествен, кой е по-харесван, чий публичен образ е по-общоприемлив…

Най-очевидният отговор сякаш са рейтингите въпреки относителната стойност на подобни проучвания (и въпреки многократното повтаряне от страна на Борисов, че той не обръща внимание на класацията на най-одобряваните политици). По този доста условен показател Радев е в по-изгодни позиции – макар че след последните надцаквания между президент и премиер/управляващи социолозите отчетоха загуба на проценти и за двете страни. Според септемврийското национално представително проучване на „Алфа рисърч“ доверието в Борисов спада от 37 на 33 на сто и се връща на нивата от март. Положителното отношение към Румен Радев намалява от 54 на 52%, а отрицателното нараства от 11 на 17%. Най-силна е промяната сред избирателите на ГЕРБ. Ако през юни около 45% от тях са имали доверие на президента, сега делът им намалява до 35 на сто. Сред останалите социални групи президентът се ползва с преобладаваща подкрепа.

В изследването има и пряк въпрос:

„Кой носи вината за конфликтите и напреженията между правителство и президент?“

Според 66% вината е основно на правителството, според 34% – на президента.

За разлика от мнението на избирателите на ГЕРБ, които в мнозинството си са лоялни към правителствената позиция, реакциите на симпатизантите на „Обединени патриоти“ са по-близо до средното за страната и демонстрират по-слабо одобрение за поведението на коалиционния партньор, обясняват още от социологическата агенция.

Така Радев – въпреки дейното му участие в междуинституционалните скандали, част от които и инициира, изглежда в по-голяма степен като онеправданата страна.

Към момента поне в очите на общественото мнение опитите Радев да бъде неутрализиран и обезличен сякаш не дават резултат. Така въпреки изолацията, въпреки  целенасочената стратегия на управляващите той да бъде изкаран от играта, президентът (това, което имаме като президент, ако перефразираме Цветан Цветанов) е привиждан поне засега като положителен герой, придадена му е някаква символна функция на борец срещу статуквото (нещо, което не отговаря особено на реалността). И той стои като някакъв алтернативен властови център (без все още да е ясно дали този център ще се засилва, или ще се спихне).

Радев е алтернативен източник на общуване и с Русия (с етикета „човек на Москва“), и със САЩ (и формално може би биографично по-приемлив във Вашингтон от Борисов).

Радев го играе традиционалист, защитник на БГ добродетели и съответно противник на Истанбулската конвенция, леко евроскептичен, малко нещо русофил, но и възторгващ се от американската военна мощ, нещо като борец срещу корупцията и зависимостите между бизнес и политика – поне на думи, като някой, който може да спомене Пеевски редом до Борисов, да наложи вето...

Той не е приятен за управляващите и леко разклаща добре подредената система на ГЕРБ умело да се справя с политическите си опоненти, а и коалиционни партньори. 

Като цяло Радев леко (и не толкова леко изнервя ГЕРБ). Нервността идва от това доколко и по какъв начин той ще реализира витаещото очакване/подозрение, че ще прави/застане зад партия.

Радев и загубата на невинността

Всъщност засега президентът уплътнява позицията си основно чрез влизането си в ролята на силно критически настроен коментатор на актуалните събития в страната и най-вече на действията на управляващите. Рефрените му са популярни, но ако продължи да ги повтаря, без да надгражда, той най-вероятно ще постигне основно досада у публиката си и ще се превърне в недооценен проповедник морализатор.

Т.е. заявените от него намерения са винаги много общи, не стигат до същността и се сблъскват с реални спънки.

Въпреки опитите си да играе нравствен стожер обаче Радев направи поредица от кадрови избори на хора с, да го кажем, противоречиви биографии.

Сред последните кадрови решения на президента беше номинирането на Атанас Семов за член на Конституционния съд. Биографията на университетския преподавател далеч не е безспорна – и заради политическата му кариера като съратник на Яне Янев и депутат от РЗС, но и заради отхвърленото предложение от Европа той да стане генерален адвокат в Съда на Европейския съюз. Но ако не друго, противниците на Истанбулската конвенция в КС (ако там има други) ще се увеличат с още един в лицето на Атанас Семов.

Клонящият напоследък към новоизлюпените консерватори бивш царски човек Борислав Цеков е съветник на президента. Радев изпрати от своята квота в Комисията за защита от дискриминацията Петър Кичашки, друг виден представител на Института за модерна политика и свързан с доста спорни практики при разпределянето на т.нар. медийни пакети по време на предишни избори.

Това са само няколко примера, но недотам безобидни.

Има ли все пак Радев идея за партия?

Доста смътна.

На 28 септември за 100-годишнината от Владайското въстание той внезапно и необявено се появи в официално обръщение по телевизията, за да говори за… единението.

Радев обясни, че „наследените обществени разломи трябва да се преодоляват, а не да бъдат употребявани за злободневен политически бизнес“. Както и че „процесът ще е дълъг, ще срещне съпротивата на сили, които се хранят от разделението“.

И между другото изтъкна: „Група общественици се обърнаха към мен с инициатива за национално единение.“

Като очевидно имаше предвид структурата, водена от историка Георги Марков, зад която мнозина видяха опит за оформяне на нещо като президентска партия.

Но прозвуча като скрита заплаха

Седмици по-късно в лекция пред студенти от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ на въпроса дали ще прави партия той отговори:

„Ще подкрепя всяко политическо движение, което работи за възстановяването на демократическите принципи и модернизацията на България. Партия може да създавате вие, защото вие трябва да решавате вашето бъдеще. Днес то е в ръцете на партиите, за които вие трябва да прецените дали чуват вашите въпроси.“

И продължи с любимата на всеки български държавен глава тема „президентската република“:

Дали е дошло времето ще проличи от това дали сегашната политическа класа, в рамките на сегашната конституция, решава проблемите на България;

Ако тя е неспособна, отговорите може да се търсят и в конституционна промяна. Тя може да придобие различни форми, но те ще зависят от гражданите, т.е. от вас.

Борисов не пропусна веднага да отговори на мотива за единението – в неподражаемия му маниер да имитира доброжелателност, докато явно дълбае под краката на противника си.

• Ще козирувам на президента, ако е искрен в призива си за единение;
• Не може президентът Радев всеки ден да използва фразите всички от ГЕРБ ще ометем, да напада най-голямата партия и коалиционните ѝ партньори и в един момент излиза и казва единение, продължи той, като както обикновено подчерта, че нито веднъж не е казал срещу президентската институция обидна дума.
• После веднага се заяви като истински обединител и посочи същинския разеденител:
• Аз съм ги молил в парламента поне по важни теми да има единение. Излиза, че той го иска в момента, в който направи най-голямото разединение. Какво да коментирам. Нима многократно не съм казал, че два коня по-добре теглят каруцата;
• Дайте ми едно негово изказване, в което той яростно да не ни атакува, призова Борисов и определи поведението на Радев като „популизъм и лицемерие“.

А след това обясни, че не знае кои са интелектуалците, които предлагат на президента да е начело на такова единение, и изрази хипотезата, че сред тях е Нешка Робева, която винаги се включвала.

С две ръце подкрепям желанието му за единение, но дайте пример, господин Радев. Не с обръщения и декларации. Аз съм с две ръце за единение и ако действително е искрен президентът и готов на всякакви разговори, компромиси, срещи по тази тема. Ще му козирувам като трети във властта, ако е искрен, заключи Борисов.

Прозвуча като безпокойство, маскирано като безгрижие

След декларациите и призивите за единение Радев на няколко пъти нападна властта по различни поводи, а по случая „Валери Симеонов обижда майки на деца с увреждания“ лансира и хитова фраза „Безконтролната власт ражда цинизъм“. От ГЕРБ няколко пъти му отговаряха подобаващо.

И т.н.

Накрая в речта си пред студентите Радев реши да говори и за опростачването.

„Както виждате, днес ние имаме проблем не просто с опростачването на политическия живот. Това не само ни връща назад в икономическото и социалното развитие, но то покварява нашия обществен морал и ни отдалечава от цивилизования свят и всякакви надежди да изградим едно просветено, съпричастно и достойно общество“, каза президентът.

Как ли се отразяват на този процес на опростачване изострените отношения между президент и премиер, в които доминират завоалирани или преки обиди, взаимните обвинения в лъжа, популизъм, лобизъм или корумпираност и неискреност в комплект с махленско мерене на силите и семпли нападки?

-----

Този текст е публикуван в сп. "Клуб Z" през ноември 2018 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.