Доколкото може да се съди от съобщенията в медиите, документът на Министерството на отбраната Визия 2020 е обсъден и приет в стилистично редактиран вариант при съхраняване на общото съдържание от Съвета по национална сигурност при премиера. Доколко публичното неразбирателство отпреди няколко дни между основни политически фигури по повод на документа е допринесло за последвалия го консенсус на Съвета е въпрос, чийто отговор могат да дадат само участниците в него.

За българския национален интерес по-важно е друго.

Намираме се в ситуация на рязко нарастване на международното напрежение, свързана преди всичко с конфликта между Москва и Киев от една страна, и с драматичната дестабилизация на Средния изток, вследствие поредната експанзия на войнстващия ислямизъм, от друга. България е страна, която търпи и ще търпи последствията и на двете огнища на напрежение поради своето географско и геостратегическо разположение.

В продължение на четвърт век след 1989 г. политическият елит и обществеността в България си позволяваха лукса да са традиционно разделени в своите вътрешно и външно политически ориентации по „фило-фобска“ линия. Това разделение произведе днешния парадоксален статут на българската държава в европейски и международен контекст. От една страна България успя да се присъедини към институциите на развития демократичен свят – НАТО и ЕС, от друга страна Русия успя да запази и да разшири своето всеобхватно влияние и контрол върху българската енергетика, върху наследниците на специалните служби от комунистическата епоха, успя да превърне новата българска олигархия в пряко продължение на руския стопански и стратегически интерес.

В условия на относително мирно съжителство между Европа и Русия, между Запада и Русия, тази всеобхватна зависимост на България от Москва се изразяваше преди всичко в драматичната експанзия на корупцията и импотентността на институциите на европейска България, функционираща под корпоративно-олигархичен руско-български диктат. На думи Брюксел отказваше да толерира това статукво, но на практика след приемането на София в ЕС механизмите за промяна в посока еманципация на българската държава и общество от тази корупционна хегемония на Москва бяха по-скоро номинални.

Така стигнахме до днешните измерения на деградация на държавните институции, на открита гангстерска злоупотреба с обществения интерес от страна на саморазголилото се и качилото се на сцената корпоративно-търговско задкулисие. Днес си даваме сметка за необходимостта да прекратим този механизъм на олигархична монополизация на българския национален живот чрез пореден цикъл от реформи. Това е необходимо, но за съжаление вече не е достатъчно.

Днес между Европа и Русия, между Запада и Москва има не просто нарастващо напрежение – ситуацията ескалира до един нов цикъл на студена война по повод на Украйна и най-вероятното развитие в обозримо бъдеще е към по-нататъшна ескалация и дестабилизация. Напрежението между Изтока и Запада преминава през българското общество, през българската държава и заплашва да парализира и малкото останал национален ресурс за отговорно институционално поведение в условията на динамична международна криза.

България попада в периферията и на другото огнище на напрежение – това в Средния изток – където фашизоидните ислямистки радикали на „Ислямска държава“ доунищожават държавността на Сирия и Ирак, заплашват Ливан и практически всички страни в региона. Съседна Турция никак не е безразлична към случващото се там, но за съжаление интерпретацията на турския национален интерес от управляващата АКП все по-драматично се различава от дългосрочните интереси на България и на Европа. Заобиколена от тези две конфликтни зони България няма право да реагира на събитията през призмата на своите традиционни фило-фобски разделения.

Не съм фантазьор и не очаквам политическите партии и публичните фигури, ангажирани с чужд национален интерес от дълги десетилетия, изведнъж да се стреснат и да заемат национално отговорна позиция. Това, което е възможно, е да се опитаме да изградим максимално широка гражданска и политическа база за отговорно национално поведение, която да дава възможност на едно – дай Боже – реформистко правителство да действа отговорно и да може да взема трудни и непопулярни решения.

Необходимо е да се започне с открит обществен дебат и паралелен експертен дебат за приоритетите на българската национална политика в настоящата ситуация. Ако България продължи да изпраща вътрешно конфликтни послания към своето обкръжение, единственият възможен резултат ще бъде стремежът на най-различни международни фактори да се разтоварят от своите проблеми и дилеми за сметка на безпомощния български национален интерес.

За българския граждански и политически елит е от жизнено значение да дефинира границите и инструментите на своето отговорно поведение, за да не допусне подобни злоупотреби на външни с националния ни интерес да продължават и да нарасват. Нещо повече – от българската държава и от информираното обществено мнение се очаква да произвеждат активни позиции в защита на българския национален интерес, които трябва да бъдат прокарвани с максимален ангажимент на форумите на партньорските институции – НАТО, ЕС. Необходима е активна държавна политика за изграждане на гъвкави партньорства със съседите на България на Балканите, в Централна Европа и в Черноморския регион.

Всяка криза има своите нарастващи тежести и естествен стремеж на всяка държава или съюз от държави е да прехвърлят максимална тежест върху тези партньори, които не могат да се защитят, които не могат да отстояват интересите си. Много по-опасни са – разбира се – тежестите, които ще бъдат прехвърляни върху България от не-партньорски и не-съюзнически фактори на международната среда. Целенасочено се изразявам не-конкретно, за да избегна първосигнални реакции на обвинения в собствената ми пристрастност… Но ще трябва да дам поне два примера.

Един от основните инструменти на НАТО за защита на страните членки в условията на текущата руска инвазия в Украйна е изнасянето на бази и ресурси в непосредствената периферия между Алианса и полето на конфликта – в Прибалтика, Полша, Румъния и … Турция. Ролята и значението на тези страни за общата политика на НАТО ще нараства. Какви биха били последствията за България и каква е най-адекватната политика на българската държава за формиране на максимално ефективен баланс на национална политика в този променящ се регионален контекст?

Нарастващата заплаха от радикалния ислямизъм на ИДИЛ в Ирак и Сирия неизбежно ще се разлее по посока на Европа и особено – на южна Европа. Нови миграционни вълни, разрастващи се клетки на ислямистки тероризъм, между-конфесионално и между-етническо напрежение в уязвими региони от типа на Западните Балкани и т.н. На кого разчита България и с какви инструменти се готви – готви ли се – да защити своя национален интерес срещу мощните вълни на дестабилизация?

В настоящата политическа ситуация в страната има само една добра новина и тя е, че най-изявените партии и корпоративни групи – проводници на чужди интереси в България, се намират в състояние на криза и упадък след провала на последната тройна коалиция и корпоративно-търговските й ментори на власт. Тази добра новина обаче е само една възможност. От нас като гражданска общност зависи дали ще превърнем тази възможност в ефективна политическа и институционална действителност на едно максимално широко споразумение между национално отговорни общности и политически фактори за реформиране на българската държава и за едно ефективно реформистко управление на българския национален интерес.

Текстът е публикуван в блога на Огнян Минчев. Заглавието е на Клуб Z