Свежа аномалия в света на млади диригенти, които се опитват да напълнят биографиите си“. Така определи един американски критик младия български диригент Стилиян Киров, който тази вечер ще излезе на сцената в столичната зала „България“. Някога мечтал да работи със Софийска филхармония, днес Киров ще постигне този личен връх в музикалната си кариера. 

В програмата ще звучат Концерт за пиано и оркестър № 2 от Ференц Лист и Симфония № 4 от Йоханес Брамс, солист на пианото ще бъде друг интересен музикант – Петра Погади-Холендер.

Публиката ще присъства на събитие, което бележи началото на интересна биография.

Отскоро 34-годишният Киров е главен диригент на Илинойската филхармония, а едва преди 10 години завършва „Джулиард скул“ в Ню Йорк.

– Често ли се връщате в България, г-н Киров?

– Не толкова често, но винаги, когато се връщам, ми е особено приятно. Последно си бях в София за концерт – може би преди две години и половина, бяхме цялото семейство – със съпругата и детето ми, родителите, всички бяха тук.

– Освен за този концерт, ще Ви остане ли време да се отпуснете, да се почувствате у дома?

– Надявам се да се видя с някои приятели. Но осъзнах, че ще ми трябва повече време – за съжаление, трябва да се върна в Щатите, защото следващата седмица отново имам концерт. Всичко при мен тече на скорост, но такъв е животът на музиканта, не се оплаквам.

– Вълнуващо анонсирахте предстоящия Ви концерт – с мечтата Ви от дете да излезете на една сцена със Софийска филхармония.

– Дирижирал съм и преди в зала „България“, но с Нов симфоничен оркестър – сега за първи път ще дирижирам Софийската филхармония, затова този концерт е толкова специален за мен. Първото ми посещение като зрител в зала „България“ вероятно е било, когато съм бил 4-5-годишен. Родителите ми ме доведоха. Не си спомням програмата, но бях много въодушевен и заинтригуван от целия процес на концерта – от излизането на концертмайстора, от настройването, от свиренето заедно… Беше великолепно.

– Вашите родители вероятно се занимават с музика?

– Не, но много обичат музиката. Те ми осигуриха чудесно детство, заобиколен от класическата музика. Майка ми свиреше малко на пиано. Чух я да свири за удоволствие, когато бях на 4-5 години и от там у мен тръгна желанието да свиря. Възникна от самосебе си, като най-естественото нещо на света. Те просто ми дадоха възможност да се наслаждавам ни пианото, оставиха ме сам да откривам музиката. Имах и много добри частни учители, проф. Милена Куртева е една от тях, с нея започнах още в началото и това ме запали до голяма степен. Имаше един момент, в който трябваше да реша дали ще кандидатствам в Музикалното училище, или в Езикова гимназия и за мен решението беше: „Ако мога да съм музикант, това искам да бъда“.

– Стена ли беше за Вас в онзи момент музиката – която трябва да разбиете, или отворена врата?

– И двете. Ние, самите, винаги сме най-големите си критици. Като пианист аз никога не съм бил достатъчно доволен от себе си – все се намира нещо, което не звучи, както искам. Никога няма да се освободя от това чувство, но винаги присъства и моментът на удоволствието от свиренето на пиано. Трябва да намираш баланса между двете – да бъдеш взискателен към себе си, но също така и да се наслаждаваш.

– В Музикалното училище по история на музиката Ви е преподавала проф. Боянка Арнаудова, тя разказва, че сте били отличен ученик и изключително любознателен. Личната амбиция ли е пътят към успеха?

– Мисля, че да. Има един момент, в който трябва да се покаже красотата на знанието пред едно дете. Не става насила, а и не е здравословно. Трябва да опиташ и ако не ти харесва, може да не правиш това – но поне ще си опитал и ще знаеш какво е. За мен музиката е много важна част в развитието на всяко едно дете. Независимо както иска да стане – доктор или адвокат, ако е свирило на инструмент, ако има някакъв контакт с музиката или просто има музика в живота си, това дете ще е много по-добър професионалист във всяка сфера. Музиката ти дава извисеност, помага ти да видиш света от по-висока гледна точка. Има нюанси около теб, има енергии, има неща, които е трудно да се обяснят с думи и може би е трудно да се усетят. Но с музика и изкуство те се усещат, те даже не се казват. И мисля, че това е съществена част от развитието на едно дете – особено, когато е малко. Пластичността на човешкия мозък е най-развита в първите 5-6 години на човешкия живот, това е периодът, в който едно дете може да получи абсолютен слух, ако се работи правилно с него.

– Преди да стигнете в Америка, заминавате за Франция – как стана това?

– Спечелих един конкурс по пиано и така се запознах с професор Жак Дебриер. При него учих задочно, в Консерваторията продължих да следвам дирижиране и на всеки два месеца пътувах до Париж, за да работя с проф. Дебриер. Това беше доста интензивна подготовка. В Консерваторията вече бях две години, но кандидатствах и в „Екол нормал“ в Париж и бях приет с дирижиране, тогава изцяло се преместих във Франция.

– Как заминахте за Америка?

– Бях асистент в операта в Маси и беше много приятно – дирижирах няколко концерта, помагах на моя учител, главния диригент на оркестъра и след една година той ми каза: „Прекалено удобно започваш да се чувстваш, трябва мислиш каква да бъде следваща ти стъпка“. Тогава започнах да проучвам американските университети, как се подават документи, а това не е никак лесно, но не и невъзможно. Подготвих всички документи в Париж, при положение, че тогава, през 2006 г. беше много трудно да се направи DVD, каквото беше необходимо. Изпратих документите си в много училища, включително и в „Джулиард скул“ и бях приет – това беше друга една моя мечта. И наистина беше страхотно изживяване, учих две години дирижиране в „Джулиард“. Обучението беше много интензивно, ставах сутрин в 7 ч. и репетирах до 1 ч. през нощта – учене, репетиции, срещи, различни предмети… Но след като завършиш, това е – край. Дават ти дипломата.

– И се изстрелваш или нагоре, или надолу…

– Да, не е лесно, особено за един диригент – трябва ти оркестър, но в същото време си прекалено млад, за да ти се довери някой.

– Излизате от „Джулирад“ на 24 и какво прави в Америка един диригент от България на тази невръстна за тази професия възраст?

– Преподавал съм пиано, свирил съм на орган в църкви, писал съм „лъкове“ за колеги… След „Джулиард“ трябваше да подам документи за работа тук и там, тъй като Америка ти позволява да останеш една година след обучението да работиш и да специализираш. Но ако не получиш статут да останеш, трябва, естествено, да се прибереш там, откъдето си дошъл. През тази една година аз кандидатствах на няколко места и спечелих работа като помощник-диригент и главен диригент на Младежкия оркестър на Мемфис. Там натрупах опит. След две години ми се обадиха от оркестъра на Сиатъл, където бях подал документи по-рано. Тогава не спечелих конкурса, но си останах в контакт с оркестъра – пишех им, те любезно ми отговаряха. И когато се появи следващ конкурс, ме поканиха отново. Така спечелих позицията на асистент в Сиатъл, където оркестърът е много голям и с огромен бюджет. Бях там три години и дирижирах около 70 концерта.

– Какви точно са задълженията на помощник-диригента?

– Голяма част от длъжността му е да слуша, моите задължения включваха да присъствам и на записи в студио и да нанасям бележки, също така да дирижирам много образователни концерти извън града. Събираме се, прави се една програма и се обикалят различни места. Появи се момент, в който главният диригент Рафаел Фрюбек де Бургос се разболя и не можа да дойде, той почина след това. И аз трябваше да го заместя, дирижирах „Кармина Бурана“ тогава, което беше много голяма лъжица, но мисля, че добре мина.

– Кога станахте титуляр?

– Точно след Сиатъл. Тъкмо бях започнал отново да се чувствам удобно там, където съм, всичко беше чудесно, но реших, че три години са достатъчно в този оркестър. По принцип асистентските позиции трябва да са между три и пет години, не повече. Аз работих две години в Мемфис и реших, че е време. Обявих, че си тръгвам… без да имам никаква работа за следващия сезон, а детето ми току-що се беше родило. Рисковано беше, но трябва да се рискува от време на време… Спечелих две позиции – едната в Калифорния, другата в Ню Джърси и така общо взето започнаха нещата. Вече четвърти сезон съм с тези два оркестъра, после спечелих още една позиция в Илинойската филхармония.

– Това ли е най-големият, най-значимият оркестър, който сте дирижирали?

– Оркестърът, на който съм главен диригент, определено. Защото съм дирижирал Симфоничния оркестър на Омаха – великолепна зала, великолепен оркестър, много по-голям бюджет. Това лято дирижирах и концерт в Бразилия, после в Шътокуа, Ню Йорк, където музикален директор е Росен Миланов. В Шътокуа бях на един много престижен фестивал, провежда се всяко лято и оркестърът свири по два-три концерта на седмица с различни програми. Една репетиция и концерт, беше чудесно изживяване!

– Вие ли определяте програмата на Илинойския оркестър?

– Не само аз, но участвам с предложения. Има артистичен комитет.

 

 

– Как осъзнахте, че за Вас е по-вълнуващо да свирите „на“ оркестър, отколкото на пиано?

– Работата с оркестър ми харесва, защото е работа с хора, освен това палитрата на оркестъра е безкрайна по отношение на цветове, на звуци… Това ми беше мечта още от тийнейджър. Когато влязох в Музикалното училище, свирех на пиано и на обой, имах две специалности. Като свирих на обой, бях част от оркестър и тогава ме плени магията да създаваш нещо само с жест, без да произвеждаш звук.

– Има ли конкретна личност, вдъхновила Ви да пожелаете да стъпите на диригентския пулт?

– Много са. Силно бях впечатлен, още преди г-н Деян Павлов да дойде в Музикалното училище, от Милен Начев, който дирижира нещо с нас в училище. Впечатли ме с цялостния контрол над музикантите, със слуха си, с нещата, които поиска от нас. Това беше преди доста време, може би около 20 години, а от световните диригенти за мен най-вълнуващ винаги е бил Бернард Хайтинк.

– Сега, на път за България, сте се видели с него – какъв беше поводът?

– Аз му писах. Ние се познаваме от Тангълуд, учил съм с него и после му бях асистент в Чикагския симфоничен оркестър за една програма. Останахме във връзка и сега, понеже се връщах в Европа, а ми бяха казали, че са се преместили в Лондон с жена си, а имах някои срещи в Лондон, им писах дали случайно ще са там – и ме поканиха. Прекарахме може би повече от час в разговор за Четвърта симфония на Брамс, която той ще дирижира с „Концертгебау“ следващата седмица. Той е един от диригентите, които заместват Даниеле Гати, докато бъде избран титуляр на оркестъра. Но той има връзка с „Концертгебау“ от много време и за музикантите, предполагам, ще бъде голямо удоволствие да ги дирижира.

– Тези 10 години, след като завършвате „Джулиард“, са доста интензивни за Вас. Какво мечтаете да Ви се случи в следващите 10?

– Мечтая за големите оркестри, разбира се, но съща така мечтая да построя нещо значимо с оркестрите, които вече имам. Често, когато един диригент получава работа, насочва поглед към следващата стъпка, мисли как да се развие по-нататък. Смятам, че трябва да си дадем време да бъдем там, където сме. Когато си с един оркестър, трябва да мислиш за цялостното му развитие. Личният момент винаги го има – къде дирижирам като гост, с какви музиканти и солисти работя, но хората, които ти дават позицията „музикален директор“, ти гласуват доверие, което трябва да се изгради. Това е обещание, което трябва да се изпълни.

Но да, мечта са ми големите оркестри – Кливланд, Филаделфия, Чикагския симфоничен оркестър… От европейските – „Концертгебау“, Берлин и Софийската филхармония – това също е един европейски оркестър. Той е на изключително добро ниво и ще продължава да расте. В очите на музикантите във Филхармонията виждам желание да правят музика, това е най-важното.

"Площад Славейков"