Яд ме е, че за да отговоря на коментара „Абортът си е умишлено убийство“ на журналиста Борислав Зюмбюлев, трябваше да го прочета няколко пъти. Това препрочитане не ми донесе добри емоции - не само защото не съм съгласна и с една дума от него, но и защото текстът е написан в декларативен тон, който силно ми напомни този на комсомолските секретари от детството ми.

Заради тази назидателност в края му съвсем сериозно очаквах иззад екрана да се материализира една интелектуална, благонравна и перверзна във възпитателните си методи десница, която да ми перне един шамар или да ми издърпа ухото. Многократното четене на статията на г-н главния редактор на вестник „24 часа“ обаче си има и добрата страна. И тя е, че с всяко ново прочитане става кристално ясно колко семпла, противоречива и даже жалка в контекста на съвременното общество и неговата журналистика е тезата, представена в нея.

Да започна с утробите и чия собственост са те

Според категоричното мнение на Зюмбюлев, изразено още в самото начало на текста, утробите на жените не са техни. Не става ясно поради каква логика това следва да е така, но аз предлагам реципрочна теза, базирана на същата аргументация – след като утробите не са на жените, значи може да се каже, че семенната течност (а може би и тестисите, и направо половият член) не е на мъжете. Понеже авторът на статията не уточнява дали след като женските утроби не са женски, то те вероятно са мъжки, на собствен ход стигам до извода, че тези органи са някак общи, на човечеството.

Вероятно, защото те са мястото, където се създава и расте животът, преди да се роди. Е, в утробите няма да има нищо, ако няма сперматозоиди, които да оплодят яйцеклетките. Значи семенната течност е също толкова важна, колкото и утробата, така че и нея я пишем общочовешка собственост. В този смисъл да вземем правилно да се върнем към изконните християнски правила, че не може току-така да се изхвърля семенна течност, защото нейното предназначение е да продуцира човеци – и дружно да забраним мастурбацията!

Ма само си представете, ако един аборт убива един или два ембриона наведнъж, какъв геноцид се извършва ежеминутно от разни безотговорни мъже по света, които разхлабват напрежението си самостоятелно чрез мастурбация! Това са милиарди потенциални граждани и гражданки, бъдещи гении и божи човеци, които без никаква вина, просто заради безсмисленото удоволствие на някой недостатъчно християнизирал се мъж, безвъзвратно изтичат в канала на банята!

В текста си (всъщност като подзаглавие) г-н Зюмбюлев има едно много интересно сравнение, над което също ми се иска да поразсъждаваме. Той казва така:

„Защото той (разбирай аборта) е легален, но ако защитиш гаража си с оръжие в ръка, те съдят”.

Мхммм… не знам дали като носителка (не притежателка, боже опази!) на утроба, трябва да се обиждам или да се радвам, че тя е сравнена с гараж. Разбирам, че за автора явно гаражът е наистина съкровено място, чиято защита с оръжие в ръка е нещо като национално-освободителната борба за българския народ, така че вероятно е по-адекватно да се радвам. Има обаче нещо, дето не ми е съвсем ясно тук – значи гаража трябва да можем да го защитаваме с оръжие, защото той си е наш, личен. Ама какво и как да влиза в утробите ни не можем да решаваме лично, нищо, че те са… ъъъ… те, така да се каже, са гаражите на женските ни тела!

Всъщност сега стоплям – според Зюмбюлев утробите ни са си гаражи, ама обществени, не частни! Те са нещо като закрити паркинги, които ние, жените, безвъзмездно трябва да предоставим на обществото, за да си паркира там определено по божествен промисъл (на Светия дух, ако трябва да уточним терминологията според Зюмбюлев, който явно е по-наясно кой какво конкретно върши в божието триединство) количество ембриони.

Ние, утробопреносителките, сме длъжни още да продуцираме човеци, независимо дали искаме бременност, или сме готови да имаме дете. Както добре знаем, дори и утробите да са общи, родените след това деца никак не са, ама този аспект на родителството като цяло и на майчинството в частност нещо е убегнал от праведната философия на автора журналист.

За да обобщя накрая тази гаражна подтеза, свързана повече със служба „Паркинги и гаражи“, отколкото с правата на човека, тези на жената и позицията на Българската православна църква, трябва да направя следните изводи: първо, „ако ще махате посаденото в утробите, нека стреляме по нахлулите в гаражите ни!“, второ, „гаражът ми е по-важен от утробата ти“ и трето, „утробата е наша, гаражът си е мой!”. В следствие на тази мила, топла и неподозирана досега връзка между гаража и утробата, се чудя как ли г-н Зюмбюлев гледа изобщо на женското тяло. Може би и то във въображението му е свързано с архитектурната стилистика, знае ли човек?

Нали децата в училище казваха някога на женските гърди „балкони“, та авторът май не е напреднал с метафорите си кой знае колко от онази възраст. А пък и ако ще сравняваме утробата с гараж, с какво да сравним мъжкия полов член, който прониква (пардон, паркира) в нея?

Цистерна? Самосвал? ТИР?

А семенната течност, дето мисля също да я национализираме, как да я наричаме? Дизел ли да е, газ ли да е, бензин 95 или 98 да е… Ох, обърках се с тази анатомно-автомобилна терминология, да ви кажа – нали съм утробоносачка или феминистка (то е същото, само дето феминистката претендира, че утробата си е само нейна), не ги разбирам с женския си мозък тия работи! Хеле па като са оплетени и в християнски ценности, синодална принципност и православен морал!

А, тъкмо и за това да отворя дума! След като разбрахме, че главният редактор на ежедневника „24 часа“, като всеки средностатистически гражданин на тая земя притежава личен гараж и милиарди утроби, трябва да осъзнаем също така, че той не е „някакъв християнски фундаменталист“. Вярно е, не е „някакъв“ – съвсем конкретен и сигурен християнски фундаменталист е. Само такъв би могъл да произведе три взаимоблъскащи се изречения едно след друго, в подкрепа на това твърдение:

„Без да съм някакъв християнски фундаменталист – пише Зюмбюлев, – миcля, че така е редно (че „абортът е убийство и не може да бъде право на жената да се разпорежда с утробата си, защото тя не е нейна”, както се казва в текста преди това – бел. авт.) и се възхищавам на държави като Полша и Ирландия, които държат на това все още. …Така или иначе, това си е намеса в работите на Светия дух и много трябва да се обмисли.”

Спирам за малко тук, за да внеса две уточнения за автора не-християнски фундаменталист – първо, в Ирландия абортът вече е разрешен, защото там хората цивилизовано проведоха своя дебат и дадоха правото на жените да се разпореждат с телата си така, както могат да го правят мъжете. И второ, Полша в последно време не е пример за подражание по отношение нито на граждански права, нито на политически имидж, като имаме предвид силния националистически уклон там.

И нека не забравяме, че именно на Полша все още ѝ е трудно да изтрие мъчителния спомен от антисемитизма, демонстриран там в не толкова далечното минало, че и срамно надигащ глас и днес. Така че тези корелации са твърде слаби, за да могат да подкрепят тезата – все едно да пропагандирам правилността на женското обрязване и да се осланям на „челния опит“ и „пример“ на Йемен, Иракски Кюрдистан или Индонезия!

Връщам се на темата за християнския не-фундаментализъм на автора. Много ми се иска да му повярвам, защото съм убедена, че журналистиката по принцип изисква на първо място хуманизъм, устойчиви човешки ценности и пълна независимост и стремеж към обективност по отношение на учения, вярвания и всякакъв тип определености, в това число и крайната религиозност.

Ама как да си убеден в искреността на Зюмбюлев, който в текста си приписва създаването и износването на дете на Светия дух?! И който говори за „дългогодишна греховна практика“, за „шестата Божа заповед, разяснена от Василий Велики“, за „православно право“, „старозаветна норма“, „авраамически религии“, „сатанинска сянка“ (сатанински като прилагателно е употребено дори на два пъти в текста), „смъртен грях“. И нито един път не привежда доказателства за тезата си, основани на научна практика или обществен дебат.

В цялата тази морализаторска проповед, представена като журналистически материал, просто нямаше как да не бъде засегната и Истанбулската конвенция! Какъв чудесен повод, дами и господа, отново да се обобщи, че обществото не я било искало, та да не се били чудели адвокатите ѝ защо не срещали подкрепа! Да де, ама в същото изречение съвсем нелогично идва и обяснението, че това било така, защото „всъщност в българските семейства убийството на фетуси е разрешено – какво толкова, че някой набил жена си (ще ѝ мине) или мъжеложства – това са далеч по-невинни грехове, сравнени с убийството”.

Е сега аз не разбрах – българските семейства правилно не са подкрепили конвенцията, защото така или иначе им е разрешено да си трепят фетусите легално или логично не са я подкрепили пак по същата причина?! И какво правим с другите, определени като „по-невинни“ грехове, където в една линия са подредени домашното насилие и… хомосексуалната ориентация?! Хоп, още една изненада от мисловната палитра на Борислав Зюмбюлев – на битите жени щяло да им мине, затова този грях с побоя (все пак го определя като такъв!) е къде-къде по-приемлив от този с аборта! Ми така де – Тя ще си абортира, когато си пожелае, па Той няма да има правото да я пребие, когато си реши! Че то си е като с гаража!

И още нещо! Разбирам, че у толкова праведна личност, „нормално“ ориентиран хетеро мъж като господин автора и неговата православеща уста думата „хомосексуализъм“ не може да бъде поставена. Че току-виж с нейната заразна мощ вземе, та преобърне авторовото „хетеро“ в авторово „хомо“ и после иди обяснявай на Пресветата църква, че си православен християнин нефундаменталист! Затова и журналистът използва малко познатата на простолюдието, но църковно политически правилна дума „мъжеложство“. От нея, понеже я знаем аз и група съветски учени, няма как да се омърси християнската уста и душа на един правоверен журналист – тя е като „онзи, на когото не му се споменава името“, тя е като „оная работа“, дето никой не я знае коя е точно, ама всеки подозира първо една и съща конкретна работа.

От цялото словоблудство, наречено гръмко „Абортът си е умишлено убийство“ обаче трябва на всички ни да стане ясно, че за Зюмбюлев няма шест-пет – гей хората са престъпници, домашните биячи – само малко, а абортиращите по свое желание жени са съвременните вещици. А, да, и че главният редактор на именития ежедневник е: хетеросексуален хомофобски православен християнски не-фундаменталист, който одобрява политиката спрямо абортите на католическа Полша и иска да има власт над моята, твоята, нашите утроби така, както настоява да пази гаража си с оръжие.

И ако дотук вече сте в лек стрес от толкова противоречия, на ви и още едно: според автора т.нар. „евгенически аргументи“ (цитирам – „предпазване на семейството и обществото от олигофрени“) не можело изобщо да бъдат разглеждани като основания за абортиране, понеже днес хора със синдром на Даун били спортисти и модели, та незнайна била Божията промисъл!

Тук направо не ми се отваря дума за това в какви точно общества и с какво здравеопазване и образование развитите общества се грижат за хората с генетични и други проблеми, защото в този религиозен ракурс рискуваме отново всичко да ни бъде обяснено с желанието Божие или Висшия разум. За трудностите на семействата с деца с Даун, които ежедневно се борят за правото им на нормален живот у нас авторът явно не е чувал. Сигурно затова и няма да разбере защо при една такава диагноза много от родителите предпочитат да прекъснат бременността, вместо да подлагат себе си и бъдещото си дете на държавния геноцид след раждането на човек „извън нормата“.

А и още нещо да припомня на журналиста Зюмбюлев – че в над осемдесет процента от случаите, в които в едно българско семейство има болно дете, бащите напускат. Преди тях със свистене на гуми напускат държавните институции, които следва да помагат. И църквата я няма – тя даже няма да си е направила труда да утеши семейството, защото то не я интересува. Такава е системата и няма механизъм, който да я пребори – знаем го.

Затова и когато всички се разбягат, обикновено остава майката. С все утробата си, към която вече никой няма претенции да е обща. Утробата ѝ вече си е само нейна, както е нейно и несъвършеното ѝ дете. Прокламаторитe на подобни идеи, сред които е и Борислав Зюмбюлев, всъщност с всички сили крещят точно в този хор. И от обществено значимата позиция, на която са, дават основание на една огромна, мракобесна и ретроградна маса от немислещи да смята, че държи истината и има право да налага правилата си като единствен закон.

Това не е журналистика. Това е пошла проповед, която в Средновековието би горила хора на клади. А на мен все още не ми се иска да повярвам, че със запалена клечка в ръка до съчките стои мой колега журналист…

"Площад Славейков"