Article_top

Добромир Банев е юрист, поет и писател. Автор на множество стихосбирки, а само преди ден излезе последното му томче със стихове – „Любов до синьо“.

Г-н Банев, защо любовта е до синьо?

За да е по-различно, защото небето е синьо, морето е дълбоко като сини очи и затова през моя поглед любовта е синя. Ако трябва да бъдем и по-сериозни – защото любовта причинява и болка. И когато от любов стиснеш някого толкова силно, че му оставиш синка на ръката, на другия ден тя остава като белег, но и този, които я е направил, си взема поука. Така любов без болка няма, но и тя е тази, която ни кара да продължаваме напред, черпейки опит от грешките, които правим спрямо другия. 

Може ли любовта да се вземе назаем?

В буквалния смисъл няма как това да стане, но парадоксално в живота се случва. Защото, ако направиш някакво кривване встрани или изневяра - да, това е любов назаем. Много хора по време на такива забежки казват дори на другия „обичам те“. 

Натрупва ли се самотата у хората?

Ставаме все по-самотни. Моето обяснение за това е, че хората много оскотяха. Аз съм човек, който ползва много градски транспорт, независимо че имам и кола. Така мога да наблюдавам хората по спирките и в трамвая. И ги виждам с тези погледи, забити в телефоните, колко са тъжни и обезверени. Това ме подсеща и за реакцията на повечето потребители в социалните мрежи, когато се възпротивяват на някоя новина или станало събитие. Всеки крещи и вика от клавиатурата, никой не излиза на улицата, на никого вече не му се влага енергия в обществени дела, всеки гледа да оцелее и как да свърже двата края. 

Откъде идва всичко това – от средата или от нас самите?

И от двете. До голяма степен чувствата се самовъзпитават, хората трябва да внимават какво четат, нямам предвид само книгите. Но и какво гледат в театъра, където е пълно с халтура, малко са сериозните постановки, които си струва човек да посети, за да научи от тях. Издателствата, които издават спорни автори като качество. Това важи в пълна степен за всички видове изкуства в България. Има някаква подмяна, която тече за мен много странно. Нямам обяснение, но се вижда подмяна на ценности, на вкус, отношение. Дори и националните телевизии вече не излъчват нови филми, те до болка повтарят едно и също, което е влудяващо. Всичко това влудява, влудява. 

Къде се намира самовъзпроизвеждащата се посредственост в този сюжет?

Простотията започна да се възпроизвежда по съвсем естествен начин. Колкото повече се опросточаваш, толкова по-лесно ставаш контролируем и така по-лесно се управлява масата. Не сме го измислили ние. 

Не са малко хора, които вярват, че са първоизточници на истината. В едно ваше стихотворение казвате: „най-истинската истина е моята“. Защо?

Това в никакъв случай не бива да се приема буквално. В реалността не мисля по този начин, но използвам метафората, защото мнозина крещят своите истини, смятат себе си като единствено обективни. Истината е истинска, когато причинява истинска болка, радост, възторг, сълзи, смях. А не правиш някакви каламбури с думите и да излезеш на трибуната, за да обясняваш на множеството как стоят нещата в живота. И това е много трагично, защото наблюдавам, че истината има милиони лица в социалните мрежи, в този вид подвижни медии, в които сам по себе си човек вече е медия, където всеки си присвоява истината като своя. Това е ужасно. 

Защо социалните мрежи се превърнаха в такава бездна, в която потънахме и станахме зависими от нея?

Хората намират една измамна сигурност в социалните медии. Не е честа практика някой директно да те обиди и наплюе. По-често се споделят снимки на котенца, малки деца, цвета, пожелания за празници. Това кара другия да не проявява агресия към теб самия, защото очаква, когато той направи същото, да получи същото одобрение. Така обаче се получава бездната, защото губиш реалната граница между интерактивното и реалното в живота. И много хора грешат в това, като възприемат сами себе си, вярвайки, че това, което си в социалната мрежа, си и в реалния живот. Не, това не е така. Аз познавам дори хора, които са толкова различни в двете пространства. Не знам докъде ще се развие всичко това, но не мисля, че нещата отиват на добре. 

Става ли любовта по-различна чрез този живот през социалните мрежи, какво се променя?

Става. Хората сега са по-прагматични. Ето една интересна тенденция: има профили на млади момчета. Те бият момичетата във всяко отношение по публикуваните снимки, по начина, по който се представят пред скъпия хотел, по часовника, който деликатно се подава, по маратонките, колата. Вижда се, че това са момчета, които търсят лесен начин на живот и това да стават любовници на по-богати и по-големи от тях жени. Това е труднообратима тенденция. И е страшно, защото не възпитава у младите усърдието да си търсят работа, да видят колко трудно се изкарва хлябът. Някак си на това поколение не му се работи, то иска всичко на готово. Ако може да станат веднага известни с цената на всичко, дори и на реклама, която в друга държава би ги ударила о земята. 

Защо най-мъчно се понася чуждото щастие, г-н Банев?

Защото на нас, хората, никога не ни стига това, което имаме. Даже ми е интересно, когато ми задават въпроса: „Какви са вашите мечти?“ Аз съм мъж на 50 години и смятам, че ми е късно за мечти. Имам някакви желания, но мечти трябва да имат децата и младите хора. Повече ми се иска хората да бъдат здраво стъпили на земята, да започнат да работят, да дават от себе си повече за тази хубава земя, която ние сами превръщаме в мащеха. 

 

Добромир Банев е юрист, поет и писател. Автор на множество стихосбирки, а само преди ден излезе последното му томче със стихове – „Любов до синьо“.

Г-н Банев, защо любовта е до синьо?

За да е по-различно, защото небето е синьо, морето е дълбоко като сини очи и затова през моя поглед любовта е синя. Ако трябва да бъдем и по-сериозни – защото любовта причинява и болка. И когато от любов стиснеш някого толкова силно, че му оставиш синка на ръката, на другия ден тя остава като белег, но и този, които я е направил, си взема поука. Така любов без болка няма, но и тя е тази, която ни кара да продължаваме напред, черпейки опит от грешките, които правим спрямо другия. 

Може ли любовта да се вземе назаем?

В буквалния смисъл няма как това да стане, но парадоксално в живота се случва. Защото, ако направиш някакво кривване встрани или изневяра - да, това е любов назаем. Много хора по време на такива забежки казват дори на другия „обичам те“. 

Натрупва ли се самотата у хората?

Ставаме все по-самотни. Моето обяснение за това е, че хората много оскотяха. Аз съм човек, който ползва много градски транспорт, независимо че имам и кола. Така мога да наблюдавам хората по спирките и в трамвая. И ги виждам с тези погледи, забити в телефоните, колко са тъжни и обезверени. Това ме подсеща и за реакцията на повечето потребители в социалните мрежи, когато се възпротивяват на някоя новина или станало събитие. Всеки крещи и вика от клавиатурата, никой не излиза на улицата, на никого вече не му се влага енергия в обществени дела, всеки гледа да оцелее и как да свърже двата края. 

Откъде идва всичко това – от средата или от нас самите?

И от двете. До голяма степен чувствата се самовъзпитават, хората трябва да внимават какво четат, нямам предвид само книгите. Но и какво гледат в театъра, където е пълно с халтура, малко са сериозните постановки, които си струва човек да посети, за да научи от тях. Издателствата, които издават спорни автори като качество. Това важи в пълна степен за всички видове изкуства в България. Има някаква подмяна, която тече за мен много странно. Нямам обяснение, но се вижда подмяна на ценности, на вкус, отношение. Дори и националните телевизии вече не излъчват нови филми, те до болка повтарят едно и също, което е влудяващо. Всичко това влудява, влудява. 

Къде се намира самовъзпроизвеждащата се посредственост в този сюжет?

Простотията започна да се възпроизвежда по съвсем естествен начин. Колкото повече се опросточаваш, толкова по-лесно ставаш контролируем и така по-лесно се управлява масата. Не сме го измислили ние. 

Не са малко хора, които вярват, че са първоизточници на истината. В едно ваше стихотворение казвате: „най-истинската истина е моята“. Защо?

Това в никакъв случай не бива да се приема буквално. В реалността не мисля по този начин, но използвам метафората, защото мнозина крещят своите истини, смятат себе си като единствено обективни. Истината е истинска, когато причинява истинска болка, радост, възторг, сълзи, смях. А не правиш някакви каламбури с думите и да излезеш на трибуната, за да обясняваш на множеството как стоят нещата в живота. И това е много трагично, защото наблюдавам, че истината има милиони лица в социалните мрежи, в този вид подвижни медии, в които сам по себе си човек вече е медия, където всеки си присвоява истината като своя. Това е ужасно. 

Защо социалните мрежи се превърнаха в такава бездна, в която потънахме и станахме зависими от нея?

Хората намират една измамна сигурност в социалните медии. Не е честа практика някой директно да те обиди и наплюе. По-често се споделят снимки на котенца, малки деца, цвета, пожелания за празници. Това кара другия да не проявява агресия към теб самия, защото очаква, когато той направи същото, да получи същото одобрение. Така обаче се получава бездната, защото губиш реалната граница между интерактивното и реалното в живота. И много хора грешат в това, като възприемат сами себе си, вярвайки, че това, което си в социалната мрежа, си и в реалния живот. Не, това не е така. Аз познавам дори хора, които са толкова различни в двете пространства. Не знам докъде ще се развие всичко това, но не мисля, че нещата отиват на добре. 

Става ли любовта по-различна чрез този живот през социалните мрежи, какво се променя?

Става. Хората сега са по-прагматични. Ето една интересна тенденция: има профили на млади момчета. Те бият момичетата във всяко отношение по публикуваните снимки, по начина, по който се представят пред скъпия хотел, по часовника, който деликатно се подава, по маратонките, колата. Вижда се, че това са момчета, които търсят лесен начин на живот и това да стават любовници на по-богати и по-големи от тях жени. Това е труднообратима тенденция. И е страшно, защото не възпитава у младите усърдието да си търсят работа, да видят колко трудно се изкарва хлябът. Някак си на това поколение не му се работи, то иска всичко на готово. Ако може да станат веднага известни с цената на всичко, дори и на реклама, която в друга държава би ги ударила о земята. 

Защо най-мъчно се понася чуждото щастие, г-н Банев?

Защото на нас, хората, никога не ни стига това, което имаме. Даже ми е интересно, когато ми задават въпроса: „Какви са вашите мечти?“ Аз съм мъж на 50 години и смятам, че ми е късно за мечти. Имам някакви желания, но мечти трябва да имат децата и младите хора. Повече ми се иска хората да бъдат здраво стъпили на земята, да започнат да работят, да дават от себе си повече за тази хубава земя, която ние сами превръщаме в мащеха. 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какъв ще е резултатът от първия тур на изборите в София?