Роденият преди един век и един ден Нат Кинг Коул беше един от най-популярните и влиятелни артисти на ХХ век. Като афроамерикански изпълнител на балади и джаз музикант, той оглавяваше различни класации години наред, продаде повече от 50 милиона албума, промени посоката на пианото в джаза и проправи пътя на поколения изпълнители, пише NPR.оrg за 100-годишнината на големия музикант.

„Гласът на Нат Кинг Коул наистина e един от най-големите подаръци на природата – казва Даниел Марк Епстейн, автор на биографията на изпълнителя от 1999 г. – Не забравяйте, че той никога не е бил обучаван за певец, но гласът му е съвършено чист. Той е баритон с абсолютно съвършен тон. Пее нотите вярно и ги улучва точно в центъра.“

Роден като Натаниъл Адамс Коулс в Монтгомъри, Алабама, на 17 март 1919 г., той расте като дете-чудо в Чикаго. Майка му го научава да свири на пиано, когато е на четири, а на 15-годишна възраст напуска гимназия, за да поведе свой оркестър. В първите му записи личи влиянието на неговия идол, Ърл Хайнс.

На 18 години Коул се жени, заживява в Лос Анджелис и оглавява програмата на нощен клуб с групата си, наречена „Кинг Коул трио“ – китара, бас и пиано, почти без вокали.

„Кинг Коул трио“ оказва огромно влияние, вдъхновявайки други джаз музиканти като Оскар Питърсън и Ахмад Джамал да създадат подобни формации. Епстейн смята, че дори Коул да не беше изпял и една песен, той пак щеше бъде важна фигура в историята на джаза.

„Той наистина е, бих казал, един от петте най-големи и влиятелни джаз пианисти“, казва Епстейн.

Джони Матис, 83-годишният баладист, израснал, слушайки Коул – любим певец на баща му през 40-те години на миналия век, през 1958 г. се среща и сприятелява с певеца в Бевърли Хилс.

„Нат Кинг Коул беше Богът на популярната музика в нашия дом – спомня си през смях Матис. – Влюбих се в музиката му заради начина, по който свиреше на пиано, разбира се, от време на време го слушах и да пее – това също не беше много лошо.“

Триото на Нат Кинг Коул записва хит след хит, а водачът му става много популярен. През 1946 г. „Кинг Коул трио“ се сдобива с национално радиошоу – първото по рода си, в което домакин е афроамерикански музикант. Скоро Коул започва да свири по-малко джаз и да пее повече балади.

През 50-те години репертоарът му се състои предимно от любовни песни в съпровод на струнни инструменти. Пред швейцарски телевизионен репортер Коул казва, че просто дава на феновете си това, което искат.

„Виждате ли, тук не става дума за моите лични предпочитания – подчертава Коул в интервюто. – Опитвам се да угодя на колкото се може повече хора и като открия, че те харесват определени неща, се старая да им ги дам. Това се оказа и добър бизнес.“

Според Епстейн, Коул виждал себе си като артист, а не като активист за граждански права. Но едно негово шоу на 10 април 1956 г. в Алабама се оказва решаващ момент в междурасовите отношения.

„Той отиде в южните щати, за да свири с група с бели музиканти, което беше доста смела, а за много бели обидна постъпка – обяснява Епстейн. – Но тогава той прие да свири пред сегрегирана публика, което пък обиди черната му публика.“

Коу се съгласява да изнесе концерт от 10 вечерта за черна публика в Общинската зала в Бирмингам, а по-рано вечерта да участва в шоу само за бели. С което привлича вниманието на група местни бели супремасисти – поддръжници на теорията за превъзходството на бялата раса.

„Съветът на белите граждани на Алабама“ планира да отвлече Коул от театъра – разказва Епстейн. – Планът се проваля, но хулиганите предизвикват хаос на сцената и провалят концерта. Блъскат Нат Кинг Коул от пианото и нараняват гърба му.“

След като получава лекарска помощ в гримьорната, певецът се връща на сцената за второто шоу. Инцидентът влиза в националните новини и седем месеца по-късно Коул става първият голям афроамерикански музикант, който започва да води национално телевизионно шоу.

„Шоуто на Нат Кинг Коул“ има голяма аудитория, но нито един национален спонсор не може да си позволи да подкрепи шоу с черен домакин, страхувайки се да отчужди зрители от южните щати. Ен Би Си губи пари и Коул отменя седмичната програма след малко повече от година. Въпреки това, музиката и гласът му продължават да достига до широка аудитория чрез записите му, които са начело на класациите.

„Това беше великият дар на неговата харизма – пише Епстейн. – В гласа му имаше толкова много страст и интелигентност, че той успя да преодолее бариерата на цветовете.“

Коул не живя достатъчно дълго, за да види кариерата си, засенчена от доминацията на рока. Страстен пушач през целия си живот, през 1964 г. той е диагностициран с рак на белия дроб и през юни същата година влиза за последен път в студио. Почива на 15 февруари 1965-а – едва на 45 години.

„Той беше най-милият човек, когото бихте искали да срещнете в живота си – казва Матис. – Човек, здраво стъпил в земята, който се оказа и един най-великите музиканти на всички времена. И, разбира се, става пример много хора, включително и за мен.“

Площад Славейков