"Стара мечта ми е да произведа гледаем продукт по Хайтов, който е дълбок и разбираем за всички. Учудвам се на хората, които оценяват повече неразбраните неща. За мен е важно всичко да е ясно, смисълът да излезе. Да, всеки човек ще го възприеме спрямо себе си, ще подейства на същността му, но основата трябва да бъде ясна, проста, както се стреми Хайтов в своите произведения." 

Мариус Куркински - с рождено име Ивайло Стоянов, е актьор, режисьор и творец, автор на неповторими моноспектакли. Той е носител на най-престижните награди в театралното изкуство - "Икар" и "Аскеер". А наскоро получи и приза "Крикор Азарян". През есента се очаква да излезе новият му игрален филм по разкази на Николай Хайтов. А на 19 април в НДК ще бъде представено 100-тното представление на монологичната му театрална постановка "Черното пиле", отново по мотиви на Хайтов. Клуб Z ще публикува в две части разговора с Мариус Куркински.

Г-н Куркински, защо толкова жадно живеете в света на Николай Хайтов?

Не бих казал, че е жадно. За първи път по негови три разказа направих представлението „Сътресение“. Беше в период след моноспектаклите „Сънят“ по Джулиан Барнс и „Самият човек“ на Андрей Платонов, големи писатели от други светове. По това време не знаех накъде да продължа с моноспектакъла като форма, а държа на него. Случайно в библиотеката във Варна, в дома на майка ми и баща ми, отворих една книга по Хайтов. Прочетох разказа „Сътресение“ и ми хареса много, с мен той извърши едно приземяване. Върнах се в българските непреведени думи, получи се една провокация в неговата възможност, силата му за удар с думи, порязване или погалване с дума. Много ме впечатли ревността му към българския език, което за него е била кауза. Хайтов смята, че това е един от греховете на българския народ – отношението към езика. Така реших да се впусна в това предизвикателство да съм по-директен, темите ми да са по-близко до публиката. Това са нашите хора тук. Произведенията му са били писани, докато хората са били живи. 

А на вас лично как ви се отрази?

Всичко това ме предпази от едно превъзнасяне, към един излишен култ към театъра, който бяха започнал да си създавам. А това е нещо опасно. Защото не бива човек да си създава в земните неща култове и идоли. Аз бях тръгнал в такава посока. Някак си да ми каже, че това е професия, труд, работа и толкоз. Освен това в него (Хайтов, бел. ред.) има много радост, която ми липсваше, за разлика от другите автори, които бях поставял на сцената дотогава. В него има огромно разнообразие на теми, пише истории като „Диви разкази“, а в другата крайност са „Шумки от габър“. Има истории за диалог със слънцето, опис на неговата стая, историята на едно дърво и борбата му с друго. Струва ми се, че е съединен с Вселената, което за мен е много важно. Защото не смята човека за нещо отделно, чак толкова важно и самоооценяващо се, ходещо по земята. Напротив, всичко е слято и с природата, и с неизвестното. А в същото време всички негови произведения имат желязна структура. Стана така, че играейки го, аз самият започнах да получавам за първи път радост от изпълнението, да ми е по-леко. Понеже той е българин и аз съм българин, познавам такъв тип хора, това ми се стори пряк път до сърцата на хората.

Вие патриот ли сте?

Аз не разбирам това, съжалявам, не мога да го обясня. Патриот съм дотолкова да нямам никакви комплекси, че играя само в България, да работя само за българския зрител. Когато пътувам в чужбина, играя само пред българската общност. Имам само едно участие в руски фестивал с международна публика, което ме изненада, че имаше толкова голям успех. Едно представление на „Кралят Елен“ от 2001 г. При мен всичко е свързано с театъра, това е самата истина. Бях се заблудил, че може би се лъжа и че има други важни неща в живота, но не. Вманиачаването, взирането, вторачването и отдаването на това се задълбочават с годините, вероятно и заради възрастта. Убеден съм, че театърът е дори и за сградата, в която е направен, за тухлата, за хората, които са близко около него, материята. Това е силата му. И в този смисъл бих казал, че съм театрален патриот. 

Как си обяснявате това, че Хайтов се превърна в една от иконите на съвременния български патриотизъм? И то в политически смисъл.

Аз малко разбирам от тези неща. Но някои партии използват точно в политически смисъл името му, защото той е много обичан от всички българи, много разбиран и много ценен от тях. Въпреки че е регионален, писал е първо за Родопите, после за всичко друго. Той е много разбиран. Свидетелствам за това, когато съм го изпълнявал във всички краища на страната. Защото все пак ние сме малка страна, на двайсет километра имаме диалект, неразбираем. А пък Хайтов си е направил труда разказите му да са родопски, но на книжовен език. Може би се възползват от това, че той живее в сърцата на хората, част е от мисълта на същинския българин, който не е в културни и политически среди, а изнася и пренася на плещите си собствения си личен живот и този на страната. Чрез живеене в себе си, в семейството си, приятелите, тези малки кръгове. Ценностите, които той (Хайтов, бел. ред.) изповядва, са много работещи, ефективни за хората, помагат им в трудния живот.

Чуват се гласове, че семейството като обществена ценност е под обстрел. Виждате ли основание за това?

Аз не мога спокойно да говоря за това, тъй като самият аз не съм създал семейство и няма явно да го направя. То наистина е под обстрел. Но си позволявам да говоря, защо съм актьор и в интервютата и спектаклите ми хората може да ме доразберат. То е под обстрел, за това почти не ми се говори. За мен всичко е неспасяемо в обществен и световен аспект. Не е възможна промяна. Според мен светът е приключил. Не са възможни революции. Всичко е асфалтирано, бетонирано и разпределено. И нашата страна е под обстрел и за нея има световни директиви в какво да се превърне след известно време. Няма да се учудя, ако тя стане едно летище на Америка, да речем. Нищо повече. 

Откъде идват тези притеснения у вас?

Защото е така, всичко го доказва. Начинът, по който всичко се случва, отношението към човека в България. Не е ли пределно ясно, че става въпрос за унищожение във всякакъв социален ред. Да не говорим за култура, образование, здравеопазване. Това са изключителни неща, подложени на обстрел. Семейството го разклащат, правят родителите объркани, невалидни пред децата си, а те самите са подложени на допълнителна медийна диверсия. Трудно им е и на родителите, и на децата. Единствено Православната църква прави необходимото. 

Убедено ли вярвате, че църквата прави необходимото?

Да, вярвам и съм убеден в това. Прави точно каквото трябва. Тези обвинения, че тя не слиза при хората и че не говори на разбираем език, не са хубави. Църквата трябва да бъде потърсена от човека. И слава Богу, че е тя. 

Носите разпятие. Кое е вашето разпятие?

Не мога да го сравня, защото това е Бог. Аз нямам разпятие и не бива да имам. Може би това са моментите, в които отслабват вярата, дръзновението, гласът на съвестта. Когато се поддадеш на това, което те заобикаля, и се появат съмнения. Това, което се случва и се изпада в състояние, в което си готов да зачеркнеш света. Да си казваш въобще необходимо ли е, доколко хората разбират, имат ли памет, разсъдък да съхраняват в душата си спомена за нашите послания и срещи.

До едно време аз си записвах от всяко едно представление детайли. Имах навик като по-млад, преди да заспя, да си припомням детайла, който е бил различен от всяко едно представление. Това беше силно самообучение, да се връщам към всяко представление по дата, по град, по място и нюанс от срещата с публиката. Това днес не го правя, но напоследък като че ли се засили вярата ми във всичко, в професията и в смисъла в нея. Тези моменти са тежки, защото лесно се случват – да се поддадеш. Особено в моменти на истинско пречистване. Както се разказва в Библията: като излезе нечистият дух от човека, ходи по безводни места. После се връща и като намери дома душата му подредена, се населва там и се превръща в нещо по-ужасно от предишното й състояние. Но се надявам борбата да не спре в тази посока.

Споменахте безпаметството. На какво се дължи липсата на колективна, общностна, а дори и на родова памет?

Най-просто казано, това се дължи на дейността на режима, в който бяхме преди промените. Съвсем съзнателно тогава се е работело по образец на Съветския съюз за прекъсване на родовата памет, за изселване на хора безпричинно от едни части на Русия в други. Смяна на имена, на паспорти, на фамилии. Аз имам също примери в рода си. Когато баща ми се е върнал от казармата, са му казали: „Ето, даваме ти друга фамилия.“ Същото е и дядо ми. Брат му е с фамилия Куркински, а самият ми дядо е Михов. Аз нямам спомен за тази фамилия в нашия род. Не съм привърженик на теорията на конспирациите, макар и да са ми интересни като театър, но всичко това се е извършвало. И пропагандната система е била безпощадна.

Вижте днешните кадри от Северна Корея. Възможно ли човешки същества да изпаднат по този начин в истерия при вида на лидера си. Всичко това идва от изпълняване на програма и на режим. Мисля, че нещата не са променили толкова, защото претопяването на малки държави е практика. Изчезват малки страни, но мисля, че при нас това няма да се случи. Преди всичко заради православието и заради словото. Заради азбуката. 

А коя е вашата Вишнева градина, г-н Куркински? 

Банално ще прозвучи, но тук, на земята, където е сцената. И да не съм сам в тази Вишнева градина, а с актьорите, когато режисирам и с работим, да сме в нея заедно. Това е земният рай, ако мога така да го нарека. Имаше такива периоди, аз много държа те да са незабравими, да оставят в сърцата на актьорите. След 2000 г., когато започнах да се занимавам с режисура, имаше много такива случки. Прекарал съм ги в истинска земна радост и щастие в театъра. Благодарен съм, че това ми се даде. Като говоря за вълнения, някаква романтика и чувственост пърхаща, отбелязвам, че това е същността на нашата работа, това е материята й. Духовните връзки, това е камъкът.