Мариус Куркински - с рождено име Ивайло Стоянов, е актьор, режисьор и творец, автор на неповторими моноспектакли. Той е носител на най-престижните награди в театралното изкуство - "Икар" и "Аскеер". А наскоро получи и приза "Крикор Азарян". През есента се очаква да излезе новият му игрален филм по разкази на Николай Хайтов. А на 19 април в НДК ще бъде представено 100-тното представление на монологичната му театрална постановка "Черното пиле", отново по мотиви на Хайтов. Клуб Z публикува втората част на разговора с Мариус Куркински.

Г-н Куркински, какво е останало от вашата духовна връзка с проф. Крикор Азарян? Преди дни станахте носител на наградата за театрално изкуство на негово име.

Първата награда получи Деян Донков, а тази година я дадоха на мен. Радвам се, че Деян я получи първи, аз много му се радвам и го обичам, защото той тегли много театрално време, може да пробяга като актьор театрални магистрали. За мен това не е награда, но съм благодарен на хората от фондацията, които я дават. Те не го правят публично като при другите награди. Това е едно по-лично докосване от хора, които са били близки с него (проф. Крикор Азарян, бел. ред.). Затова и я възприемам като награда, поднесена лично от него. Тъй като връзката ми с него не прекъсва, макар че имаше момент, в който за кратко прекъсна след смъртта му през 2009 г. Тя съвпадна и със смъртта на майка ми. Това беше един от моментите на тоталното ми разтърсване и пропадане. Но с него това не е като общуване с нормални хора. Още от самото ни приемане, през обучението, то е било само в сферата на абсолютния театър. Нищо друго. Никакви разговори за нищо друго. То е като чувството на споделена любов, което рядко става, както е при Ромео и Жулиета. 

Как продължава проф. Азарян да бъде с вас?

Той продължава и сега да бъде с мен чрез думите на дъщеря му, в конкретни спомени. Дори от отвъдното приемам от него една подкрепа. Връзката с него е така, без лъжа и измама. Не очаквах да имам такова нещо в живота си. Той е човекът, който винаги ме е подтиквал чрез позитивизъм към смелост, към мъжество, към най-големи теми в театъра, към най-големи автори. Ако не беше той, от собствената си суетност от младостта щях да изпадна. Помогна ми неговото разбиране за строгостта на сценичното изкуство, че е труд, че е работа, а не някакви фантазии, човешки измислици. Това е сериозен труд, доказан през вековете, че вече е част от историята на нашето обозримо човечество.  

Говорите с толкова голямо уважение към проф. Азарян. Защо обаче деградират образът и институцията на учителя в обществото, а и на истинските авторитети?

Аз мисля, че има авторитети, които имат свои последователи, и може би това е мярката колко трябва. Не може да е повсеместно познанието. Разбира се, помогна се за това да има озверели деца по улицата, които говорят цинизми. Да има абсолютен... то не е разврат, но да има животинско съществуване за една част от младите хора. На това се помогна от нахлуването на всякакъв вид информация, това е неизбежно да се случи и от икономическата криза, ако щете. Тези неща сработват да са налице подобни аномалии и опасни за бъдещето неща. Но аз смятам, че има автори и във ВИТИЗ, а мислех, че нещата там съвсем са изтървани. Има преподаватели там, които много ценя - като Маргарита Младенова, Ивайло Христов. И тези две имена са много. Гледах и един клас на Пенко Господинов. У младите актьори виждам не само емоционален, но интелектуален потенциал, което ме радва. 

Когато говорите за проблемите в българското общество, споменавате различни фактори, но нито веднъж политика и политици. Защо?

Защото не разбирам какво става там. Имам само догадки. Не съм се интересувал и никога не съм искал да комуникирам с такива хора, които да ми кажат какво всъщност става. Не обичам да говоря за неща, които не знам. 

Тази година навършвате петдесет лета. От какви илюзии се лишихте?

От никакви илюзии не съм се лишил. Може би само от тази единствена заблуда, че театърът е храм. Той е земно нещо. Всички други илюзии и мечти ми се случиха. Споделената любов - и това имах през живота си. Аз много страдах душевно като дете дали ще мога да стъпя на сцената. Изпадах в ужас, че ако това не се случи, аз няма да мога да съществувам, но то ми се даде много бързо още в шести клас, категорично бях въдворен там. Аз стъпих на пътя, за което съм благодарен, че се случи. И попаднах на разсъдливи хора като братя Райкови в театър „Щурче“, които знаеха какво правят. Ние веднага започнахме да се занимаваме като деца с големи текстове. Те имаха програма, която беше много полезна за деца. Те ни казваха, че не очакват от нас да станем актьори, а възпитаваха една грамотна публика. Това е огромен шанс още от дете да си в ръцете на такива хора. А от тях попаднах на Крикор Азарян и на Тодор Колев.

Тези хора по никакъв начин не са искали да моделират същността ми по техния вид театър, което много преподаватели правят. Това е много опасно и много лошо. Отричат, говорят, изискват от децата, които идват да се превърнат в тях – в техния тип театър. Това е отвратително. А при Крикор Азарян нямаше такова нещо. Изучаваше какъв човек си и за всеки поотделно преподаваше. И Тодор това правеше. 

Идва ли все още малкият Ивайло Стоянов в света на големия, порасналия Мариус Куркински?

Разбира се, че идва. Аз се казвам така, кръстен съм с това име. Много се радвам, че е така, защото е хубаво име. Няма как да не идва, той е непрекъснато с мен. Още повече че аз имах малко смущение, защо съм си позволил тези волности, но това са наистина безобразията на младостта. Сега се чувствам защитен с този псевдоним. Този псевдоним ми е за работата. За една друга част от живота е кръщелното ми име, което ме води и много ми помага. 

А детето у вас къде е?

Има дете и то е задължително. Иначе няма вяра. Ако не продължиш да приемаш всичко като дете, не можеш да бъде вярващ. Аз скоро проумях колко е ужасен светът. Това стана преди няколко години. Може би дори като дете виждах хората да се шегуват, че са зли. А те наистина били такива. Детето го има, а това е важно, защото това е невинността. По време на половото съзряване стават много опасни неща, детските души са нападани от много бесове в различни посоки. И много често е погубван споменът за детето. С годините, а и в театъра, Коко държеше на това - да запазиш детските очи, да си упорит, дори философски да търсиш всичко това. Да опазиш искрата, да пренесеш запалената свещ като финала на „Носталгия“ на Тарковски. Не съм достоен да говоря за това, но вярвам и го мисля наистина. 

Какво искате да постигнете, когато пораснете голям?

Това може би не е добре, но аз се чуствам добре на възрастта си. Петдесет години не са малко. Не знам какво ми предстои. Искам обаче да се извърши обръщането, да се извърши преобразяването. Приживе да мога да видя Новия човек след греховете, изпадането, съгрешенията. Искам и да мога да се отнасям по-добре с хората, за мен това е голям недостатък. Заради вглеждането само в театъра съм бил много нетолерантен и груб към немалко хора. Това, ако стане, което е изключително много, не смея повече. Да говоря за нов театър вече е прекалено. Но имам надежда да продължа, да преоткрия и там нещо ново.