Това е един сценарий, който може и да не се случи. Не боли обаче да си го представим. Как би изглеждала групата на 7-те водещи в света икономики, т.нар. Г-7, след пет години? Вероятно е в нея Доналд Тръмп да не бъде единственият от политическата си порода. Тя може да увеличи представителството си с поне още двама антисистемни лидери на важни държави членки на създадената през 1973 година група – Италия и Франция.

Това вече би бил мощен фронт срещу т.нар. либерален консенсус и познатия ни световен ред. От 6 на 1 за него в сегашната Г-7 съотношението би се променило на 4 на 3 за консенсуса (ако смятаме по местата в групата). Не е изключено обаче то да се изравни, ако трите цитирани държави успеят да върнат в състава й и руския президент, когото тя изключи след анексията на Крим през март 2014 година.

Пак ли Тръмп?

Следващите президентски избори в САЩ са насрочени за 3 ноември 2020 година. Новоизбраният президент трябва да започне мандата си през януари следващата година. Не е изключено това да бъде пак Тръмп. В негова полза работят положителните икономически показатели на страната му до момента. Те са от съществено значение за настроенията на американските избиратели.

Разбира се, ще има обстоятелства, които ще работят против Тръмп. Икономическият цикъл ще доведе до по-трудни времена за работните места и доходите. Разследването за руска намеса в избора на сегашния президент може да изпари шансовете му за следващи избори, включително като прекрати предсрочно мандата му. Импулсивното му и понякога карикатурно поведение също може потенциално да го вкара в гаф с необратими последствия.

При липса на драматична промяна в сегашното статукво и успешни действия за сдържане и контрол от страна на администрацията му Тръмп има всички шансове за още един четиригодишен мандат в Белия дом.

Салвини – истинският лидер

В Италия националпопулистът Матео Салвини, който е вицепремиер, вътрешен министър и лидер на крайнодясната „Лига”, е най-популярният политик. Проучване на в. „Република” през ноември 2018 година го открои като истинския лидер на страната. Като такъв го посочиха 58% от анкетираните, докато формалният министър-председател, безпартийният адвокат Джузепе Конте, събра 14% от гласовете. Като реален лидер на Италия посочиха Салвини 70% от привържениците на преждеуправляващата левоцентристка Демократическа партия и 51% от тези на десноцентристката „Форца Италия” на бившия премиер Силвио Берлускони.

Салвини присъства масивно в традиционните медии и в социалните мрежи и откликва на масови очаквания с резултатната си антиимигрантска и антикриминална политика. Той спря приемането на нелегални мигранти, които корабите на неправителствените организации преди спасяваха в Средиземно море и стоварваха в италианските пристанища. Пред непреклонността на новия вътрешен министър на Италия ЕС се видя принуден да ги преразпределя сред други страни, като например Испания.

Салвини спечели популярност и със затягането на мерките против престъпността, особено организираната. Той нахлупи строителна каска и лично седна в кабината на багер, който събаряше конфискувани луксозни вили на осъдени мафиоти край Рим. Правителството, в което крайнодясната „Лига” на Салвини управлява с лявото антиелитистко движение „5 звезди”, влезе в челен сблъсък с Европейската комисия и успя да се пребори за над два пъти по-голям бюджетен дефицит, отколкото предшествениците му предвиждаха. Това ще позволи на кабинета да изпълнява социалните и инвестиционните си обещания, а следователно да си „купува” народна любов.

Салвини направи важен завой в досегашната политика на партията си. Тя се отказа от някогашната си цел да извади Италия от еврозоната, а следователно и от ЕС. Надарен с усет за масовите настроения, наблюдавайки внимателно развитията около „Брекзит”, Салвини разбра, че това е трудно, скъпо и непопулярно упражнение с неизвестен край. Затова той, без да се срамува от резкия завой, заговори, че Италия трябва да остане в еврото и в ЕС, но да ги промени отвътре. Най-общо казано, това означава връщане на власт от ЕС към националните държави, сдържане на „Брюксел” и приключване на диктуваната от Германия политика на финансова строгост. В това отношение Салвини показа високи наднационални амбиции преди европейските избори през май 2019 година. Той потърси партньорство с де факто лидера на Полша и на управляващата я консервативна евроскептична партия „Право и справедливост”.

Следващите италиански избори трябва да бъдат не по-късно от 28 май 2023 година. Ако те трябваше да се проведат днес, двете партии в управляващата коалиция остават най-големите и биха задържали властта – „Лигата” има 33% от гласовете, а „5 звезди” – 23,9%.

Една култивирана Льо Пен

В сърдечни отношения със Салвини и прилагайки неговата стратегия във френските анкети, се изкачи и Марин льо Пен, лидерката на Националния сбор. И тя успя постепенно да култивира някогашната крайнодясна, антиимигрантска и на моменти с расистки и фашизоидни забежки партия на баща си Жан-Мари льо Пен в националпопулистка консервативна сила, пледираща за здрав разум и Европа на нациите и апелираща към носталгията на недоволните от глобализацията французи към добрите времена на страната им.

Както и Салвини Льо Пен изостави идеята за разрушаване на еврозоната и ЕС. Днес заедно с него тя иска да ги промени отвътре. Това е ключово в освобождаването на потенциалните й привърженици от несигурността и страховете, които възбужда мисълта за евентуален „Фрекзит”.

Очевидно, за да звучи по-приобщаващо, Льо Пен прекръсти партията си от фронт, което напомня за конфронтация, на сбор, което ясно значи обединение. Днес сред привържениците й са включително и цветнокожи имигранти от бедните предградия. Сборът вече не е партия на недоволните от глобализацията чисти французи, а на недоволните от традиционния си елит френски граждани. Не е единствената, разбира се, друг вид такова недоволство създаде също несистемната формация на президента Еманюел Макрон République en marche. Но те заедно пометоха от сцената „класическите” десница и левица, които доминираха Петата република.

Макрон победи убедително Льо Пен с 66 на 34% от гласовете в балотажа на президентските избори през май 2017 година. В сянката на неговата победа обаче остана един знаменателен факт – за 15 години партията на Льо Пен удвои броя на избирателите си в абсолютна стойност.

През 2002 година избирателите на Националния фронт бяха 5,5 милиона срещу 25,5 милиона за т.нар. републикански фронт – обединение на всички партии в балотажа с цел да не бъде допусната крайната десница до властта. През 2017 година фронтът отчита 11 милиона избиратели. Макрон имаше 20 милиона.

За почти две години на власт Макрон успя да вкуси изцяло горчивата й страна – французите са вечно недоволни от статуквото, но и вечно в опозиция на реформите, които радикално го променят. Въпреки комфортното си парламентарно мнозинство, което му позволява да законодателства както си иска, Макрон е принуден да отстъпва и да води диалог с нацията. Срещу неговата икономическа и фискална политика скочи улицата в лицето на т.нар. жълти жилетки. Единствената политическа сила, която не се поколеба да ги експлоатира, беше партията на Льо Пен.

Рейтингът на одобрение на Макрон се срина до около 20% в края на 2018 година и се качи между 25 и 30% в средата на януари 2019 година в сравнение с 60% малко след избора му. Неодобрението за него през последните два месеца се движи между 67 и 74 на сто.

Докато през април 2018 година формацията на Макрон ясно водеше в електоралните нагласи за европейските избори през май 2019 година пред партията на Льо Пен (24% на 19,5%), още през лятото резултатите им се изравниха и през есента Сборът водеше пред управляващата партия с 1 процентен пункт.

Макар да не е коректно от европейските избори да се правят изводи за президентските или парламентарните, е разумно да се отчитат някои обстоятелства: Макрон ще пожъне негативите от неизбежни и непопулярни реформи. Втората част на мандата му ще съвпадне с очаквана неблагоприятна част на икономическия цикъл. Неговите загуби през този период са предимства за Льо Пен. Поне засега някога вездесъщите социалисти и републиканци са в тежък нокдаун, особено първите, които движението на Макрон и крайната левица на практика анихилираха. Не е ясно дали традиционните центристи вляво и вдясно ще успеят да се възстановят преди първия тур на следващите френски президентски избори, който трябва да се състои между 8 и 23 април 2022 година.

А завръщането на Путин?

Ако всичко описано дотук се сбъдне, тогава не е изключено на срещата на Г-7, а може би и отново Г-8, през 2024-та, когато свършва сегашният трети мандат на руския президент Владимир Путин, да включва освен него, приемника му и Тръмп, Льо Пен и Салвини.

Дали през 2024 г. Г-7 ще отвори отново вратата за Владимир Путин и ще стане отново Г-8, предстои да видим.

Що се отнася до останалите четири държави от групата – Великобритания, Германия, Канада и Япония, днес е трудно да очакваме аналогични лидери. Със сигурност между тях вече няма да бъде Ангела Меркел. Какво обаче ще могат те при новото съотношение на силите? Какъв свят ще бъде това?

---

* Този текст е публикуван в сп. "Клуб Z" през март 2019 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.