Article_top

Младен Владимиров е психолог, със специализация в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.

Г-н Владимиров, защо имаме проблем с традиционните авторитети? Покрай срива на доверието в институции и политически елити видяхме примери за дискредитиране на публичния образ на учителя, лекаря, служителя на реда, военния, свещеника, някога възприемани като крепители на българското общество.

А вече какво имаме? Кметове и областни управители с къщи по европроекти. Кметове, които пускат ремонти недоносчета. Свещеници като баба Гуси или хора, които около идването на папа Франциск показват, че религията не е средство за общуване с народа, а е инструмент за властови намеси и манипулация. Какво още имаме: едни лекари, които все повече приличат на еднолични търговци. Изобщо има нови форми на овластяване.

Спомням си преди години едно изследване, което казваше, че народите, които не познават управниците си, всъщност са много щастливи. Имало някаква такава закономерност - колкото повече знаеш имената на президенти, премиери и министри, толкова си по-нещастен. Много е важно всъщност да не знаеш кой те управлява, да не се фокусираш върху личността, а върху политиките, които прави. През последните години у нас до такава степен се случиха различни процеси на трансформация и в съдебна, и в изпълнителна и в законодателна власт, че думата държава вече е с негативна конотация.

Как се разлива това усещане в колективните ни разбирания?

Държавата вече не определяме като екип или сбор от индивидуалности, а ние я определяме като една личност. Даже много директно държавата се определя с конкретни образи, с определени сили на деня. И когато ние имаме гняв към държавния служител, бил той лекар, учител, полицай или пък командос, агресията, спрямо хората в публичния сектор - финанси, образование, здравеопазване, вътрешен ред, е всъщност гняв към държавата. Но понеже ние не може да отидем там горе - “Бог високо, цар далеко”, през този симптом насочваме гнева към учителя, лекарите от бърза помощ, полицая, на когото му късаме пагоните.

А това всъщност е гняв към държавата. Това е голямото заболяване, недоверието към държавата. И това са едни тенденции на национален нихилизъм и дори могат да стигнат до анархия, желание за разпадане на сегашния установен конституционен ред, желание за паралелната държава. Тази паралелна държава е на социалните мрежи. И ние забелязваме, че те все повече влияят на дневния ред. Популистките движения именно от социалните мрежи взимат енергия. Все повече, както в часовете по физическо, се подравняваме по фейсбук.

Затова държавата боледува, а гневът към държавните служители е симптомът, който показва тази обща болест, наречена “харесвам територията, мразя държавата”. 

Как социалните инженери се възползват чрез гняв и страха, за да влияят върху емоциите в тези социални мрежи, за които говорите?

Въобще интернет и това, което става в социалните мрежи има няколко характеристики. Случва се прекалено бързо. А когато нещо става бързо ти нямаш време да го осмислиш - чатове, лайкове, споделяния. Второ, там всеки може да се представи за всеки, защото си относително анонимен. И един добре обучен трол може много да повлияе, да се превърне в нещо, което психолозите наричаме хоризонтален лидер. Това е човекът с експертизата, особено, ако посочи няколко неща например проценти или закон. Ако каже “според едно изследване 22%” и предложи статистика, защото той изглежда експертно. А вторият инструмент е правният, да посочи конкретна правна рамка като “съгласно член 27 от закона”. Никой няма да седне да провери в гугъл, но щом има нормативна рамка, малко проценти, ние вече сме склонни да вярваме на тези хора. И когато всичко това се обвърже с миналото чрез аргумента: “преди време е било така”, има устойчивост във времето, се включва и третата емоция. Освен гняв и страх, третата силна емоция, която се използва по време на избори е носталгия.

Как се използва по време на избори?

Казвам като прогноза към читателите. Често се използват образи като “някога сиренето не беше трошливо, кашкавалът беше хубав, токът евтин, обувките ми здрави, асфалтът не се износваше”. Пипаме носталгията, защото преди сме били млади, красиви, слаби. Гневът и страхът като емоции са много силни, но пък те могат активират нашия потенциал за кратко време, защото действат инстинктивно, създадени от праисторическо време от рефлекса за борба и бягство. И ако човек не може да се бори срещу този гняв и страх с негативният си вот, той ще избяга някъде на сигурно място, както малкото дете тича при мама. Така избирателят се предполага да изтича при опозицията, ако другите го плашат. Затова и тези емоции ще формират в социалните мрежи мнението на хората.

Защо?

В момента сме в информационно пренасищане, нещо като булимия. Ние се нагълтваме с информация, която не можем да усвоим и я повръщаме. И когато се нагълташ с толкова много информация, ти не можеш да я структурираш, да я осмислиш, рационалното полукълбо не работи и остава само емоционалното. И когато някой социален инжернер насочва вниманието точно това да се хареса в социалните мрежи, да се сподели, а ти видиш, че конкретна статия, публикация или коментар е събрал много “лайкове” (одобрения, бел. ред.), тогава се отключва ефектът на конформизма. Човек започва да счита, че ако има толкова много одобрения, значи е така. Тук идва идеята за селския глашатай. Щом някой е ударил тъпана и е казал нещо пред цялото село, значи то е вярно.

Имат ли медиите роля в този процес?

Да, забелязвам я тази негативна тенденция и там. През социалните мрежи една фалшива новина може да стане истинска. Забелязах го през феномена “син кит” и куклата Момо. Пуска се една такава история в общност като тази на майките, които се грижат за своите деца, но са и социално изолирани, защото не излизат навън, заради бебето, да речем. Две-три майки казват “и моето дете видя кукла Момо”, а такова чудо няма. Щом обаче то генерира интерес, телевизиите го вземат, защото идва от група майки, и от фалшива новина, развита през страховете на майките, отива в сутрешния блок, легитимира се и става като перпетуум мобиле: “всички имаме идея за него, без никой да го е виждал”. И след телевизора се връща обратно в социалните мрежи и в един глас се казва: “Видяхте ли, днес сутринта го имаше и националната телевизия”. Ето така създаваме фалшиви образи. Тук мога да обобщя по библейски: “Не си създавай образ на това що е горе, що е долу, не се кланяй, не му служи”. Нещо такова трябва да правим и ние.

Не може да се вярва на всичко в интернет, особено ако е дадено от телевизията, но е взето от мрежата. Защото в крайна сметка обслужва нечии интереси, за които ние трябва да се спрем и да се замислим. Може би на всеки компютър трябва пише мисълта на Рене Декарт: “Мисля, следователно съществувам”. И когато отвориш фейсбук да се съмняваме по-силно. Защото в момента сме силно манипулируеми и отляво, и отдясно или пък се използва, за да се отклонява вниманието ни от проблемите, които не би трябвало да виждаме.  

 

Младен Владимиров е психолог, със специализация в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.

Г-н Владимиров, защо имаме проблем с традиционните авторитети? Покрай срива на доверието в институции и политически елити видяхме примери за дискредитиране на публичния образ на учителя, лекаря, служителя на реда, военния, свещеника, някога възприемани като крепители на българското общество.

А вече какво имаме? Кметове и областни управители с къщи по европроекти. Кметове, които пускат ремонти недоносчета. Свещеници като баба Гуси или хора, които около идването на папа Франциск показват, че религията не е средство за общуване с народа, а е инструмент за властови намеси и манипулация. Какво още имаме: едни лекари, които все повече приличат на еднолични търговци. Изобщо има нови форми на овластяване.

Спомням си преди години едно изследване, което казваше, че народите, които не познават управниците си, всъщност са много щастливи. Имало някаква такава закономерност - колкото повече знаеш имената на президенти, премиери и министри, толкова си по-нещастен. Много е важно всъщност да не знаеш кой те управлява, да не се фокусираш върху личността, а върху политиките, които прави. През последните години у нас до такава степен се случиха различни процеси на трансформация и в съдебна, и в изпълнителна и в законодателна власт, че думата държава вече е с негативна конотация.

Как се разлива това усещане в колективните ни разбирания?

Държавата вече не определяме като екип или сбор от индивидуалности, а ние я определяме като една личност. Даже много директно държавата се определя с конкретни образи, с определени сили на деня. И когато ние имаме гняв към държавния служител, бил той лекар, учител, полицай или пък командос, агресията, спрямо хората в публичния сектор - финанси, образование, здравеопазване, вътрешен ред, е всъщност гняв към държавата. Но понеже ние не може да отидем там горе - “Бог високо, цар далеко”, през този симптом насочваме гнева към учителя, лекарите от бърза помощ, полицая, на когото му късаме пагоните.

А това всъщност е гняв към държавата. Това е голямото заболяване, недоверието към държавата. И това са едни тенденции на национален нихилизъм и дори могат да стигнат до анархия, желание за разпадане на сегашния установен конституционен ред, желание за паралелната държава. Тази паралелна държава е на социалните мрежи. И ние забелязваме, че те все повече влияят на дневния ред. Популистките движения именно от социалните мрежи взимат енергия. Все повече, както в часовете по физическо, се подравняваме по фейсбук.

Затова държавата боледува, а гневът към държавните служители е симптомът, който показва тази обща болест, наречена “харесвам територията, мразя държавата”. 

Как социалните инженери се възползват чрез гняв и страха, за да влияят върху емоциите в тези социални мрежи, за които говорите?

Въобще интернет и това, което става в социалните мрежи има няколко характеристики. Случва се прекалено бързо. А когато нещо става бързо ти нямаш време да го осмислиш - чатове, лайкове, споделяния. Второ, там всеки може да се представи за всеки, защото си относително анонимен. И един добре обучен трол може много да повлияе, да се превърне в нещо, което психолозите наричаме хоризонтален лидер. Това е човекът с експертизата, особено, ако посочи няколко неща например проценти или закон. Ако каже “според едно изследване 22%” и предложи статистика, защото той изглежда експертно. А вторият инструмент е правният, да посочи конкретна правна рамка като “съгласно член 27 от закона”. Никой няма да седне да провери в гугъл, но щом има нормативна рамка, малко проценти, ние вече сме склонни да вярваме на тези хора. И когато всичко това се обвърже с миналото чрез аргумента: “преди време е било така”, има устойчивост във времето, се включва и третата емоция. Освен гняв и страх, третата силна емоция, която се използва по време на избори е носталгия.

Как се използва по време на избори?

Казвам като прогноза към читателите. Често се използват образи като “някога сиренето не беше трошливо, кашкавалът беше хубав, токът евтин, обувките ми здрави, асфалтът не се износваше”. Пипаме носталгията, защото преди сме били млади, красиви, слаби. Гневът и страхът като емоции са много силни, но пък те могат активират нашия потенциал за кратко време, защото действат инстинктивно, създадени от праисторическо време от рефлекса за борба и бягство. И ако човек не може да се бори срещу този гняв и страх с негативният си вот, той ще избяга някъде на сигурно място, както малкото дете тича при мама. Така избирателят се предполага да изтича при опозицията, ако другите го плашат. Затова и тези емоции ще формират в социалните мрежи мнението на хората.

Защо?

В момента сме в информационно пренасищане, нещо като булимия. Ние се нагълтваме с информация, която не можем да усвоим и я повръщаме. И когато се нагълташ с толкова много информация, ти не можеш да я структурираш, да я осмислиш, рационалното полукълбо не работи и остава само емоционалното. И когато някой социален инжернер насочва вниманието точно това да се хареса в социалните мрежи, да се сподели, а ти видиш, че конкретна статия, публикация или коментар е събрал много “лайкове” (одобрения, бел. ред.), тогава се отключва ефектът на конформизма. Човек започва да счита, че ако има толкова много одобрения, значи е така. Тук идва идеята за селския глашатай. Щом някой е ударил тъпана и е казал нещо пред цялото село, значи то е вярно.

Имат ли медиите роля в този процес?

Да, забелязвам я тази негативна тенденция и там. През социалните мрежи една фалшива новина може да стане истинска. Забелязах го през феномена “син кит” и куклата Момо. Пуска се една такава история в общност като тази на майките, които се грижат за своите деца, но са и социално изолирани, защото не излизат навън, заради бебето, да речем. Две-три майки казват “и моето дете видя кукла Момо”, а такова чудо няма. Щом обаче то генерира интерес, телевизиите го вземат, защото идва от група майки, и от фалшива новина, развита през страховете на майките, отива в сутрешния блок, легитимира се и става като перпетуум мобиле: “всички имаме идея за него, без никой да го е виждал”. И след телевизора се връща обратно в социалните мрежи и в един глас се казва: “Видяхте ли, днес сутринта го имаше и националната телевизия”. Ето така създаваме фалшиви образи. Тук мога да обобщя по библейски: “Не си създавай образ на това що е горе, що е долу, не се кланяй, не му служи”. Нещо такова трябва да правим и ние.

Не може да се вярва на всичко в интернет, особено ако е дадено от телевизията, но е взето от мрежата. Защото в крайна сметка обслужва нечии интереси, за които ние трябва да се спрем и да се замислим. Може би на всеки компютър трябва пише мисълта на Рене Декарт: “Мисля, следователно съществувам”. И когато отвориш фейсбук да се съмняваме по-силно. Защото в момента сме силно манипулируеми и отляво, и отдясно или пък се използва, за да се отклонява вниманието ни от проблемите, които не би трябвало да виждаме.  

Коментари

:)

"Как социалните инженери се възползват чрез гняв и страха, за да влияят върху емоциите в тези социални мрежи, за които говорите?"

- "В предизборно време (почти) всички начини за влияние върху общественото мнение са позволени. Някои влизат в телевизорите, други звучат по радиото и/или насищат с информация пресата. А троловете завладяват интернет, и се възползват от непреодолимия стремеж на съвремения човек да бъде в него, колкото може повече. Това е времето онлайн, това е времето за тролинг. И се започва: публикуване на нееднозначна и противоречива информация, откровено провокативни материали и „фейкове“ (фалшиви новини). Използва се всеки повод, даже – несъществуващ, за разпалване на конфликти и раздухване на скандали. Коментари, контракоментари, манипулации и инсинуации. Всичко е позволено и приложимо онлайн, стига да постига поставените пред троловете цели. И да го има в ония листове, дето им ги дават партийните и неправителствените феи и магьосници.

Троловете създават и използват негативно съдържание, което има желания ефект. Причина за това са заложените дълбоко в човешкото съзнание инстинкти за подражание и завист. Те са причината чуждите неприятности, неуспехи и провали да се възприемат с по-голям интерес от чуждите радости, успехи и триумфи. Затова лошите новини продават. "

Из "Онлайн троловете атакуват за евроизборите - дигиталната битка за влияние ще бъде жестока"
Бобо's picture
Бобо
Бобо

Мрежите

Който го страх от манипулации и внушения не ползва мрежите , еле пък социалните

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

За кого ще гласувате на изборите за Европейски парламент?