Article_top

Днес сестра ми сподели история, която не знаех. За първото си пътуване в Гърция, въобще първото ѝ излизане в чужбина. Лятото на 1990-а, юни, около дните на грандиозния син митинг на Орлов мост. Сестра ми (тя е по-голяма от мен с дузина години) тръгва със съпруга си и приятелска компания на едноседмична почивка на Халкидики, един от тайфата работел в Министерството на промишлеността и нещо уредил. И така, хукват нашите – с два трабанта, москвич, шкода, общо десетина човека. Мъкнат храна за целия престой – сестра ми е изпържила кюфтета за всички, голяма кутия, носят три-четири щайги с домати и краставици, че и две-три пити кашкавал. Освен това мъкнат и всякакви други неща: чисто нов порцеланов сервиз (подарък за сватбата), комплект постелки за баня (производство ГДР). Идеята е да продадат което могат, хем да имат валута за престоя, хем и нещо да припечелят и върнат. 1990 г., юни, няма да споменавам каква е – и какво е в – онази България.

Да, ама на границата гърците се заяждат и не пускат двата трабанта, москвича, шкодата. Нашите не могат да продължат с тях. Отнякъде гърците докарват разнебитен автобус – и цялата тайфа започва да пренася кюфтетата, щайгите с домати, сервиза, стелките за баня... целия багаж. Колите остават на Кулата, групата продължава с автобуса към Халкидики.

Настаняват се в някакви къщурки и още първия ден успяват всичко да разпродадат. Хазяйката, вика сестра ми, веднага взе кашкавала, извади парите и плати. Всичко продадохме, и сервиза, и другите неща.

Та затова изтървала оня грандиозен митинг на 7 юни.

Разказвам тая стория тъкмо днес, когато вероятно хиляди българи отмарят в Гърция. В собствени ваканционни къщи или в хотели и по вилни селища. Да идеш в Гърция днес е толкова достъпно, свободно, почти самоподразбиращо се, все едно да се вдигнеш да пиеш кафе в Пловдив. Визи, митничарски неволи, проблеми с валутата – всичко това е забравено. Онзи мрак, хаосът на отскубваща се от комунизма България е размит и все по-блед спомен. Нещо повече: растат поколения, работят, творят, създават блага и семейства... без да са го преживели. И това несъмнено е хубаво.

Разказвам ви го, за да кажа защо си струва да се гласува днес. Защо си струва да си размърдаме дирниците, да си поразвалим малко кефа и хатъря. Да превъзмогнем его-то си (онова самовлюбено „Никой не отговаря на моите принципи, никой не може да ме грабне“), да забравим „Всичките са маскари“. Ами не, не са.

Щото всичко, което имаме, е чупливо и крехко подобно порцеланов сервиз. Подарен на сватба:) Днешните построения могат се катурнат вмиг. Изобщо, светът май наистина се държи на косъм и не е нужно много, за да се скъса и небето да падне долу, пък земята да хвръкне горе. Да се преобърнат горе-то и долу-то. Сетете се само за 1914-а и 1933-а. И за тези вече 74 години мир в Европа, едно наистина единствено по рода си постижение – и построение.

Щото подразбиращите се дадености не са подразбиращи се дадености. Не са автоматично спуснати от небесата, ами плод на всекидневни малки и големи битки. Които трябва да продължат.

 

Днес сестра ми сподели история, която не знаех. За първото си пътуване в Гърция, въобще първото ѝ излизане в чужбина. Лятото на 1990-а, юни, около дните на грандиозния син митинг на Орлов мост. Сестра ми (тя е по-голяма от мен с дузина години) тръгва със съпруга си и приятелска компания на едноседмична почивка на Халкидики, един от тайфата работел в Министерството на промишлеността и нещо уредил. И така, хукват нашите – с два трабанта, москвич, шкода, общо десетина човека. Мъкнат храна за целия престой – сестра ми е изпържила кюфтета за всички, голяма кутия, носят три-четири щайги с домати и краставици, че и две-три пити кашкавал. Освен това мъкнат и всякакви други неща: чисто нов порцеланов сервиз (подарък за сватбата), комплект постелки за баня (производство ГДР). Идеята е да продадат което могат, хем да имат валута за престоя, хем и нещо да припечелят и върнат. 1990 г., юни, няма да споменавам каква е – и какво е в – онази България.

Да, ама на границата гърците се заяждат и не пускат двата трабанта, москвича, шкодата. Нашите не могат да продължат с тях. Отнякъде гърците докарват разнебитен автобус – и цялата тайфа започва да пренася кюфтетата, щайгите с домати, сервиза, стелките за баня... целия багаж. Колите остават на Кулата, групата продължава с автобуса към Халкидики.

Настаняват се в някакви къщурки и още първия ден успяват всичко да разпродадат. Хазяйката, вика сестра ми, веднага взе кашкавала, извади парите и плати. Всичко продадохме, и сервиза, и другите неща.

Та затова изтървала оня грандиозен митинг на 7 юни.

Разказвам тая стория тъкмо днес, когато вероятно хиляди българи отмарят в Гърция. В собствени ваканционни къщи или в хотели и по вилни селища. Да идеш в Гърция днес е толкова достъпно, свободно, почти самоподразбиращо се, все едно да се вдигнеш да пиеш кафе в Пловдив. Визи, митничарски неволи, проблеми с валутата – всичко това е забравено. Онзи мрак, хаосът на отскубваща се от комунизма България е размит и все по-блед спомен. Нещо повече: растат поколения, работят, творят, създават блага и семейства... без да са го преживели. И това несъмнено е хубаво.

Разказвам ви го, за да кажа защо си струва да се гласува днес. Защо си струва да си размърдаме дирниците, да си поразвалим малко кефа и хатъря. Да превъзмогнем его-то си (онова самовлюбено „Никой не отговаря на моите принципи, никой не може да ме грабне“), да забравим „Всичките са маскари“. Ами не, не са.

Щото всичко, което имаме, е чупливо и крехко подобно порцеланов сервиз. Подарен на сватба:) Днешните построения могат се катурнат вмиг. Изобщо, светът май наистина се държи на косъм и не е нужно много, за да се скъса и небето да падне долу, пък земята да хвръкне горе. Да се преобърнат горе-то и долу-то. Сетете се само за 1914-а и 1933-а. И за тези вече 74 години мир в Европа, едно наистина единствено по рода си постижение – и построение.

Щото подразбиращите се дадености не са подразбиращи се дадености. Не са автоматично спуснати от небесата, ами плод на всекидневни малки и големи битки. Които трябва да продължат.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво ще товари и разтоварва новото пристанище на Ахмед Доган?