1. The economy, stupid. Освен че пращат национални представители в Европейския парламент, европейските избори са етапна оценка за популярността на партиите и оттук – генерална репетеция за следващите парламентарни избори. В тях състоянието на икономиката е ключово. Тя почти изцяло отсъстваше от предизборния дебат за евровота. Затова след него ГЕРБ “изненадващо” би БСП с доста повече от прогнозираното. Хората не са склонни да променят статуквото, ако доходите и заетостта растат. Докато течеше кампанията никой не четеше статистиката. Да, доходите са още далече от желаните, но движението нагоре е очевидно. Защо избирателите да го спират? Народът гласува с портфейла си. Колкото и да го заливаш с компромати. Бойко Борисов правилно наблегна на икономическите си постижения в самия финал на кампанията, когато прахът от “Апартаментгейт” поулегна.

2. Компромат царува, робува и патки пасе. Едно са разкритията на “Свободна Европа” за апартаментите на някои големци. Друго са “разкритията” на Елена Йончева, която сама е обект на криминално разследване. Първите, както мнозина очакваха, намалиха избирателната активност. Това е жълт картон за политиците. Вторите отблъснаха хората от БСП и ги разубедиха, че тя може да бъде алтернатива.

3. Европа още е чужбина. Ако имаше нещо общо за всички партии в кампанията, то беше, че говореха за Европа в трето лице – като за чужбина. За едни това беше добрата Европа, която ни дава пари, за да я настигнем. Те викаха: изберете ме, защото така парите ще продължат да текат. За други това беше лошата Европа, която ни третира неравостойно, дава ни по-некачествени продукти със същите етикети и не позволява на нашите шофьори да спят в кабините на камионите си, за да харчат зорлем за хотел. Те викаха: изберете ме, за да се боря за справедливост с Европа. За трети това беше опасната Европа, която ни развращава с джендър идеология, посяга на идентичността ни и на турското ни робство. Те викаха: изберете ме, за да ви пазя от безродната и развратната Европа. За четвърти това беше Европа пазителката и отмъстителката. Те викаха: изберете ме, защото ние ще доведем Европа да надвие българските олигарси и мафиоти, които са твърде охранени, за да ги надвием сами. Никой не каза, братя и сестри, че и ние, българите, сме Европа. Тя не е нито добра, нито лоша, нито висока, нито ниска, тя има точно нашия ръст и е такава, каквато сами си я направим.

4. Българският песимизъм. Партиите носеха различни икони на Европа, но отказаха на българина самочувствието и отговорността, че и той е европеец. Оттук избирателната активност не би трябвало да ни изненадва. В голямата си част кампанията се състоеше от оплаквания – от доходите, от неравенствата, от корупцията, от право- или може би кривосъдието, от двойните стандарти, от последните ни места. Това беше отрицателна кампания, базирана в по-голямата си част на критика, обвинения, закани и нищо насърчаващо, което кара избирателя да повярва в себе си. Всички го третираха като пасивен обект на “спасяване”, без собствена воля, идеи, потенциал.

5. По-високо билото, майстори. Може би партиите трябва да си отворят очите за това, което светът отдавна е видял у нас. България има потенциал да бъде европейски лидер в ключови области – например информационните и комуникационните технологии. Щом една средна българска софтуерна фирма може да се продаде за цената, на която някога беше приватизиран държавният телеком, значи има хляб у нас. България развива възобновяемите енергийни източници, има изследвания в развитието на водородните клетки, напред е в производството на батерии, може да произвежда електромибили. Имаме всичко, за да бъдем в челото на европейската политика за климата. Нямаме само политическата амбиция. Борбата за климата, един от главните приоритети на Европа, отсъстваше от предизборния дебат и продължава да бъде екзотика в политическия ни живот. Никога няма да имаме високи доходи, ако доходите са върхът на амбициите ни. Доходите са отплатата за това, което можеш да създадеш и да дадеш на Европа. Нито една от партиите не показа конкретен проект за това.

6. И повече реализъм. Това беше кампания на разграничаването. Всеки (може би с изключение на ГЕРБ и ДПС) обясняваше, че той е the one and only и всички останали са боклуци. И това – в страна, като много други в Европа, която е осъдена да се управлява от коалиции. Изгаряме мостовете към всички и се запътваме към урните. И когато комисиите преброят съдържанието им, потъваме в дълбок размисъл какво да правим. Щеше да бъде по-лесно, ако размисълът предшестваше мостоизгарянето и гласоподаването. Пример: ако си малък и едва прескачаш избирателната бариера, очевидно скоро няма да управляваш сам. Ако при това положение казваш на избирателите си, че никога няма да се съюзиш с никоя от големите партии, ти им казваш да дадат гласа си, за да бъдеш мъничка опозиция. Това означава: гласувайте за мене, за да не мога да направя нищо за вас. Кой ще даде гласа си за такава перспектива? На избирателя му омръзва все да бъде морален победител. Иска му е се и той да стане поне веднъж реален. Ако си партия и имаш програма, няма как да я осъществиш, стоейки намръщено извън властта. Трябва да си в нея, за да направиш нещо за избирателите си. Ако се налага – и като коректив на партньорите си.

Текстът е от блога на автора.