Преди 15 години се състоя голямо разширяване на ЕС, съпроводено с големи надежди. Не би могло да се твърди, че оттогава Източна и Западна Европа са се сближили, преди всичко ментално не. В Източна Европа благоденствието нарасна, но пропастта между Изтока и Запада остава, коментира Йошка Фишер, бивш външен министър на ФРГ*.

Източна Европа преживя огромна миграция, предимно на млади хора, което в някои държави доведе до обезлюдяване. От друга страна тези хора превеждаха суми в държавите си и това доведе до икономически възход.

Още преди голямото разширяване на ЕС през 2004 г. старите държави членки проведоха две срещи на върха в Амстердам и Ница. Стана ясно, че е изключително трудно да се приеме новата реалност – да се съгласуват новите финансови трасфери в един разширен Европейски съюз.

Тази форма на отказ да се приеме реалността от страна на европейците продължава и до днес с една разлика – сега еднакво са засегнати стари и нови държави членки.

След края на студената война Западът очакваше обединение на континента в мир и благоденствие. Днес реалността изглежда по друг начин. Вместо тогавашният оптимизъм за бъдещето, настъпи дълбоко разделение между Изтока и Запада, както и противоречиво възприемане на ценностите.

Петнадесет години по-късно източноевропейците се чувстват повече отвсякога като граждани на ЕС от втора класа. За тях западноевропейците са арогантни, концентрирани върху запазване на собствените им интереси. От своя страна западноевропейците се жалват от липса на благодарност и солидарност от страна на източноевропейците, примерно по отношение на свободното придвижване.

На запад нараства впечатлението, че на изток на правовата държава и разделението на властите се гледа като на западноевропейска отживелица, а не като на неотменими основни ценности, върху които да се гради общият европейски дом.

Унгарският премиер Виктор Орбан мечтае за “нелиберална демокрация”, при която мнозинството е всичко, а малцинството нищо. Изглежда той действително вярва, че точно на този принцип може да се гради ЕС и неговата неотменима солидарност. Заблуждава се.

На фона на тези абсурдни идеи, както и при редицата опити да се посегне на независимостта на прасъдието, става видимо разцеплението на Европа на Изток и Запад, смятано в близкото минало за невъзможно.

Относно основите на ЕС между Изтока и Запада настъпиха дълбоки противоречия, които в краткосрочен план няма да могат да бъдат преодолени. Това изисква време, много време и проява на взаимно разбиране.

Европейският съюз няма шанс като националистически проект, тъй като от историческа гледна точка ЕС бе изграден в Европа срещу авторитарни диктатури и национализма. Който иска нещо друго, той е длъжен да знае какви ще са последиците, а именно разрушаване на европейския проект.

От гледна точка на сегашните глобални промени и изместването на осите по посока на Азия и Пацифика за европейците това би означавало категоричен срив.

Краят на студената война и разширяването на ЕС на изток доведе до разкриване на работни места в Източна Европа посредством преки инвестиции на западноевропейската автомобилна индустрия и така се стигна не само до подобряване на материалното положение в тези държави, но същевременно се създаде европейска автомобилна индустрия, от която и двете европейски части са в еднаква зависимост и така Западна и Източна Европа са материално обвързани.

Понастоящем тази индустрия е в началото на фундаментален структурен обрат – загърбване на моторите с вътрешно горене и напред към електрификация. Като наблюдател обаче можеш да добиеш впечатление че става въпрос за западноевропейски проблем, а не за общоевропейски.

Това е голяма заблуда, тъй като задаващият се структурен обрат в автомобилната индустрия ще засегне много работни места, преди всичко в Източна Европа. Всъщност това е общоевропейско предизвикателство и така трябва да се възприема.

Налице обаче е и огромен шанс да се свие пропастта между Изтока и Запада, като се търсят съвместни отговори на предизвикателствата при елекрификацията и дигитализацията. Това би било от интерес дори за Виктор Орбан.

*Авторът на публикацията в германския в. “Ханделсблат” Йошка (Йозеф) Фишер беше вицеканцлер и външен министър на ФРГ от 1998 до 2005 г. при канцлерството на социалдемократа Герхард Шрьодер.