Article_top

България през очите на Райко Алексиев може да видим в предстоящата ретроспективна изложба на художника, когото мнозина познават предимно като карикатурист, от 18 юни в Софийската градска галерия. Може да потърсим сред лицата в произведенията не само героите на онова време, а и онези, заради които Алексиев намира смъртта си през есента на 1944 г. 

Ретроспективната изложба ще представи голям брой карикатури, първи страници на хумористични издания – „Щурець“, „Барабан“, „Българан“, „Смях и закачки“… правени от Алексиев, както и двайсетина маслени пейзажа. Голяма част от произведенията са от семейната колекция на наследниците му.

Последният брой на вестник „Щурець“, излязъл на 8 септември 1944 г.

Райко Алексиев, популярен и с псевдонима си Фра Дяволо, е един от творците с особено трагична участ. Заради саркастичния хумор в карикатурите му, след държавния преврат през 1944-а той е пребиван в продължение на повече от месец (без да остави писмени показания), докато е доведен до неузнаваемост и умира в болницата на Червения кръст.

Роден е през 1893 г. в Солун. Родителите му са учители от Панагюрище. Семейството се мести от град на град до установяването му във Враца, където Райко завършва гимназиално образование и прави първите си карикатури. По-късно художникът завършва „литература“ в Софийския университет, междувременно посещава и Рисувалното училище. Осемнадесетгодишен става сътрудник на хумористичното списание „Барабан“, година по-късно вече е редактор и основен карикатурист в хумористичното списание „Людокос“. През 1914 г. мери силите си с бащата на българската карикатура Александър Божинов в сп. „Смях“, изготвя „Карикатурната седмица“ в изключително популярното илюстровано списание „Аз знам всичко“, прави първата си самостоятелна изложба във Враца.

„Уморих се бе хора, оставете ме да си почина“, „Барабан“, 1917

Следващата година обикаля като художник в Македония, след това представя картини и скици от пътуването си в Постоянната художествена галерия в София. За изложбата излизат критични статии във в. „Мир“, подписани от Борис Вазов и Константин Щъркелов във вестник „Мир“, но Алексиев продава почти всичките си произведения – купуват ги  индустриалци, видни столични фамилии, княгиня Евдокия, както и Народният музей.

В годините на Първата световна война Райко Алексиев задминава по популярност доайена на карикатурата Александър Божинов заради крайно острите си карикатури в списанията „Българан“ и „Барабан“. Междувременно издава сборниците „Душеспасителна книжица“ и „Щурец“.

След края на войната Райко Алексиев реди третата си самостоятелна изложба, участва и в организирането на Дом на изкуствата. В годините около Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание, атентата в църквата „Света Неделя“ и последвалия терор, Алексиев е встрани от бойното поле на карикатурата.

Диоген Московски: – Има ли някъде останал още някои стар революционер, който не се познава в прокурора.
Щурец, 1936

За пътуванията на художника в Германия и в Италия изследователите не знаят подробности. През 1925 г. Алексиев режисира и играе главната роля в комедийния филм „Коварната принцеса Турандот“, инициира документалната лента „България в картини“, илюстрира и е съставител (заедно с Димитър Подвързвачов и Марин Влайков) на читанки за I, II и III отделение. Във вестник „Зора“ се раждат неговите герои Гуньо Гъсков и отец Тарапонти, там е и първата публикация на „Хумористична история на българския народ“.

Женитбата с младата актриса Весела Грънчарова е вероятно основният тласък да се впусне в авантюрата да издава самостоятелен хумористичен вестник, който се появява за радост на столичани в края на 1932 г. и продължава да излиза до края на Третото българско царство. Трескавата дейност по списването на седмичника „Щурец“ не се оказва пречка за друга общественополезна дейност на Райко Алексиев – като председател на Съюза на дружествата на художниците. По време на четирите си мандата той открива галерията на ул. „Раковски“ 125, която днес носи неговото име, организира парични помощи за членовете на Съюза, защитава пред властите преследвани художници-комунисти.

– Накъде, Юда? – Отивам да се присъединя към съглашението… нали Англия апелира към всички свои братя! 1917

„Тази изложба е повод да потърсим отговор на някои въпроси. Познаваме ли собствената си история от гледна точка не само на събитията, но и на вълненията на предишните поколения, които са преживяли бурните времена от първата половина на ХХ век – казва кураторът на изложбата Красимир Илиев. – Може ли да ни развълнува, или да ни разсмее днес нарисуваното от него? Дали е само един от най-добрите ни карикатуристи, или е и живописец, чиито творби имат стойност за историята на българското изкуството?“

Ретроспективната изложба на Райко Алексиев може да бъде разгледана в Софийската градска галерия до 14 юли.

Площад Славейков

 

България през очите на Райко Алексиев може да видим в предстоящата ретроспективна изложба на художника, когото мнозина познават предимно като карикатурист, от 18 юни в Софийската градска галерия. Може да потърсим сред лицата в произведенията не само героите на онова време, а и онези, заради които Алексиев намира смъртта си през есента на 1944 г. 

Ретроспективната изложба ще представи голям брой карикатури, първи страници на хумористични издания – „Щурець“, „Барабан“, „Българан“, „Смях и закачки“… правени от Алексиев, както и двайсетина маслени пейзажа. Голяма част от произведенията са от семейната колекция на наследниците му.

Последният брой на вестник „Щурець“, излязъл на 8 септември 1944 г.

Райко Алексиев, популярен и с псевдонима си Фра Дяволо, е един от творците с особено трагична участ. Заради саркастичния хумор в карикатурите му, след държавния преврат през 1944-а той е пребиван в продължение на повече от месец (без да остави писмени показания), докато е доведен до неузнаваемост и умира в болницата на Червения кръст.

Роден е през 1893 г. в Солун. Родителите му са учители от Панагюрище. Семейството се мести от град на град до установяването му във Враца, където Райко завършва гимназиално образование и прави първите си карикатури. По-късно художникът завършва „литература“ в Софийския университет, междувременно посещава и Рисувалното училище. Осемнадесетгодишен става сътрудник на хумористичното списание „Барабан“, година по-късно вече е редактор и основен карикатурист в хумористичното списание „Людокос“. През 1914 г. мери силите си с бащата на българската карикатура Александър Божинов в сп. „Смях“, изготвя „Карикатурната седмица“ в изключително популярното илюстровано списание „Аз знам всичко“, прави първата си самостоятелна изложба във Враца.

„Уморих се бе хора, оставете ме да си почина“, „Барабан“, 1917

Следващата година обикаля като художник в Македония, след това представя картини и скици от пътуването си в Постоянната художествена галерия в София. За изложбата излизат критични статии във в. „Мир“, подписани от Борис Вазов и Константин Щъркелов във вестник „Мир“, но Алексиев продава почти всичките си произведения – купуват ги  индустриалци, видни столични фамилии, княгиня Евдокия, както и Народният музей.

В годините на Първата световна война Райко Алексиев задминава по популярност доайена на карикатурата Александър Божинов заради крайно острите си карикатури в списанията „Българан“ и „Барабан“. Междувременно издава сборниците „Душеспасителна книжица“ и „Щурец“.

След края на войната Райко Алексиев реди третата си самостоятелна изложба, участва и в организирането на Дом на изкуствата. В годините около Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание, атентата в църквата „Света Неделя“ и последвалия терор, Алексиев е встрани от бойното поле на карикатурата.

Диоген Московски: – Има ли някъде останал още някои стар революционер, който не се познава в прокурора.
Щурец, 1936

За пътуванията на художника в Германия и в Италия изследователите не знаят подробности. През 1925 г. Алексиев режисира и играе главната роля в комедийния филм „Коварната принцеса Турандот“, инициира документалната лента „България в картини“, илюстрира и е съставител (заедно с Димитър Подвързвачов и Марин Влайков) на читанки за I, II и III отделение. Във вестник „Зора“ се раждат неговите герои Гуньо Гъсков и отец Тарапонти, там е и първата публикация на „Хумористична история на българския народ“.

Женитбата с младата актриса Весела Грънчарова е вероятно основният тласък да се впусне в авантюрата да издава самостоятелен хумористичен вестник, който се появява за радост на столичани в края на 1932 г. и продължава да излиза до края на Третото българско царство. Трескавата дейност по списването на седмичника „Щурец“ не се оказва пречка за друга общественополезна дейност на Райко Алексиев – като председател на Съюза на дружествата на художниците. По време на четирите си мандата той открива галерията на ул. „Раковски“ 125, която днес носи неговото име, организира парични помощи за членовете на Съюза, защитава пред властите преследвани художници-комунисти.

– Накъде, Юда? – Отивам да се присъединя към съглашението… нали Англия апелира към всички свои братя! 1917

„Тази изложба е повод да потърсим отговор на някои въпроси. Познаваме ли собствената си история от гледна точка не само на събитията, но и на вълненията на предишните поколения, които са преживяли бурните времена от първата половина на ХХ век – казва кураторът на изложбата Красимир Илиев. – Може ли да ни развълнува, или да ни разсмее днес нарисуваното от него? Дали е само един от най-добрите ни карикатуристи, или е и живописец, чиито творби имат стойност за историята на българското изкуството?“

Ретроспективната изложба на Райко Алексиев може да бъде разгледана в Софийската градска галерия до 14 юли.

Площад Славейков

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?