Ако имате път до зала "България", в делничен ден, по светло, едва ли ще успеете да различите главния диригент и директор на Софийската филхармония от останалите обитатели на този музикален храм. Но, ако забележите мъж на средна възраст с очила, по тениска (обикновено черна с някаква щампа с виещи сиви вълци), голяма връзка ключове в ръка, е много вероятно това да бъде Найден Тодоров. Няма как да го объркате, особено, ако видите лице със строг поглед и широка усмивка.

Срещаме се без повод. Облечен е, разбира се, с тениска – отпред, до сърцето, със серифни букви пише „Софийска филхармония“. А отзад стърчи цифрата 1.

„Нося тениска с номер 1 на гърба, защото съм вратарят, който спасява дузпите. Всеки проблем, който дойде, е като дузпа, която трябва да бъде спасена... от диригента“, подхвърля на шега Найден Тодоров. 

В следващия един час ще разговаряме за музиката като пропаганда и за обществената роля на музикантите. Защото, както казва маестрото: „музиката не ни казва как да мислим, а как да се чувстваме“ и „особено когато говорим за взимане на мащабни обществени решения, тогава рационалното невинаги е важното“.

Ще разговаряме и за това, че не може рефренът „тази скапана държава“ да ни е винаги оправдание, както и затова, че „демокрацията не се взима наготово“. И, разбира се, за красотата:

„Една от моите болки в България е, че когато се опитваме да строим нови сгради, стараем се да бъдат удобни и функционални. А най-важното нещо, според мен, е да бъде красиво. Защото в това, че ходим на работа ли е смисълът на живота ни или че вечер се прибираме вкъщи? Смисълът на живота ни е в това как се усещаме с обстановката и хората около нас. А като има някакви сиви, порутени сгради около нас, колкото и пари да получаваме, усещането ни ще бъде винаги като за унищожен живот. И това се вижда у хората. Затова давам за пример Виена, която винаги ме зарежда, когато я посещавам. 

Ако трябваше да оприличите ремонтите в центъра на София на някакво музикално произведение, кое щеше да бъде то?

Някои области на центъра на София приличат на симфония от Шостакович. С част агресия, част тъга, част гротеска. И много малка, невидима и унищожена любов. Ако вземем музикантите на материалното – архитектите, защото това са хората, които могат да създават застинала музика в сградите, и им дадем малко повече задачи, този град може да бъде феноменален. 

Аз самият харесвам много неща в строителството в България. Но ако архитектите се замислят поне малко, ще видят, че всъщност не трябва да правим нещата твърде функционални, или пък евтино. Дори законът в България ми забранява да правя хубави неща, а ме задължава да ги правя евтино. Това е сбъркано. Ако ние създадем условията на хората да се почувстват красиво, те ще поискат два пъти, три пъти повече да правят неща за себе си, за обществото, за държавата. Ние ги караме да живеят в сивота. Самото понятие при нас „светло бъдеще“ се е превърнало в подигравка.

Може би просто да ги изпратим всичките (визира всички, които взимат решения за ремонтната дейност в София, бел. авт.) за една седмица в красивите градове в Европа да разберат кое е общото между онези градове и страни, които вървят напред. Аз знам отсега резултата – красивото.

Съжалявам, но икономиката може да се развие. Когато е била разбита Германия след Втората световна война, какво е представлявала? А Япония? Икономиката може да се развие, но хората трябва да имат отношение. Отношението се постига с желание, а то с околна среда – хора, среда, красота под формата на галерии, музика, театър, красота под формата на архитектура.“ 

Цялото интервю с Найден Тодоров може да прочете в новия брой на сп. Клуб Z, който излиза в средата на юли.