В България всеки познава всеки и изборът на висши държавни служители минава основно през тестове за лична лоялност. Обикновено номинираните кандидати не блестят с дипломи и професионални умения, а с други качества и най-вече с доверието, което имат в тях силните на деня.

В един идеален свят нещата би трябвало да се случват по друг начин и съображения като образованост, експертност, гражданска позиция и уважение към принципите на конституционализма да бъдат решаващи. По отношение на главния прокурор, например, кандидатите трябва като минимум да имат следната характеристика, за да бъдат разглеждани сериозно:

Независимост

Веднъж избран, главният прокурор е на практика несменяем за седем години. Тъй като той притежава голяма власт, изкушението на политиците да сложат някой, който е удобен за тях, е огромно. Поне досега, всички главни прокурори (за съжаление) са били удобни, като тенденцията през последните години се засилва. Парадоксално, един и същи главен прокурор е обръщал позицията си при смяната на властта и се е опитвал да засвидетелства лоялност към новите управляващи. "Костинбродската афера" например беше такъв тест за лоялност.

И при избора на следващия титуляр на поста изглежда личното доверие между кандидата и ядрото на властта - ГЕРБ и ДПС - ще е от водещо значение. Вместо хора, отстояващи независимото си мнение и някаква гражданска позиция, се търсят и предлагат "хора от системата", които са доказвали многократно своята вярност.

Авторитет

Главни прокурори досега са били хора като Никола Филчев, Борис Велчев и Сотир Цацаров, които от професионална гледна точка са се ползвали със сериозен авторитет. Той се е дължал на академични постижения в правото и на впечатляваща кариера като съдии или други магистрати. Поне досега професионалният авторитет е бил sine qua non* за избора на този пост. Както вървят нещата дотук обаче, и този принцип може да бъде пренебрегнат.

[[nid:85889]]

Отговорност

Главният прокурор може да започне наказателно преследване срещу всеки и в продължение на години да "разкарва" невинни хора по съдилищата. И нещо още по-важно - той може и да не започва наказателно преследване срещу определени (виновни) хора. Тази огромна власт не може да бъде безотчетна и безотговорна, но в българската система тя все още за съжаление е точно такава. Един аспект на тази безотговорност е невъзможността срещу самия главен прокурор да се започне разследване (ако той не го разреши) при съмнения за злоупотреба с власт. През последните години демонстрации на този дефект на българската система имаше при "Костинбродската афера", "Цум-гейт" и фалита на КТБ.

Вторият аспект на липсата на институционална отговорност на главния прокурор е неговата доминация в прокурорския панел на ВСС. В този панел мнозинството се държи от хора, които са кариерно и професионално зависими от главния прокурор. Проблемът беше обсъждан при конституционните поправки от 2015 година, но въпреки това беше взето грешното решение, което бетонира прокурорската безотговорност.

Един добър кандидат за главен прокурор би трябвало да има съзнание за тези проблеми и да търси активно тяхното решение.

Безпристрастност

Главният прокурор не може да е политически пристрастен и да работи с терминологията на жълто-кафявата преса. Той не може да си позволи да прави списъци на потенциални престъпници по партийна линия по телевизията и да им отправя заплахи. Такова поведение автоматично би го дисквалифицирало като сериозен магистрат.

Привързаност към конституционализма (ограничението на властта)

Конституционализмът като политическо учение не е орнамент на съвременната демокрация, а е част от нейната същност. Конституционализмът е синтез от три основни принципа: върховенство на правото, защита на правата на човека и разделение на властта. И трите принципа ограничават властта и избягват създаването на безконтролни и безотговорни нейни носители.

Главният прокурор трябва да бъде главен защитник на тези принципи. В България през последните години прокуратурата е станала де факто орган на правителството и непрекъснато "спява" и координира дейността си с него. Ежеседмичните срещи между главния прокурор и министър председателя са символ на това сливане. Заради него прокуратурата не може да изпълнява ролята си на коректив на висшето ръководство на изпълнителната власт, а е по-скоро неин инструмент. (По друг начин казано, българската антикорупционна система не работи спрямо "високите етажи" на властта - нещо, което е многократно отбелязвано в европейските доклади.)

Смелост

Добрият кандидат за главен прокурор би трябвало да бъде смел човек, готов да се изправи срещу ядрото на властта в България. Засега прокурорите са събирали смелост за акции срещу опозицията, неудобните и политическите маргинали. Да подхванеш акция срещу Иванчева, например - оправдана или не - не е белег за смелост. Както не е и разследването на всички министри от Реформаторския Блок, особено след като паднаха от власт. Смело е поведение, което не се нуждае от одобрителния поглед на политически силните.

Почтеност

Голямата власт изисква огромна почтеност. Главният прокурор не може да си позволи да хвърля политически инсинуации и фантастично-неправдоподобни обвинения в публичното пространство. Той не може да си позволи от висотата на положението си да заклеймява хора и всячески да се опитва да ги злепоставя. Дори когато е сигурен, че е извършено престъпление, достойнството на заподозрените и обвиняемите не бива да бъде уронвано с показни акции, медиен шум, броене на пари по тротоарите и т.н. Главният прокурор трябва да бъде стожер на обществената почтеност - да не се поддава на популистки импулси и натиск.

Мяра

И не на последно място, главният прокурор лесно може да се превърне в медиен шериф, раздаващ правосъдие в телевизионни интервюта. Българските телевизии вече създадоха особен жанр - "интервю с главния прокурор". То е стилистична комбинация между медиийните изяви на министър-председателя (монолог, прекъсван от удобни въпроси) и коледното обръщение на президента към нацията (отправено от импозантен кабинет на фона на флагове, патриотични изображения и шахматни фигури). 

Добрият кандидат за главен прокурор би имал проблем с цялата тази естетика, издаваща базова липса на мяра.

Защитниците на вече издигнатата кандидатура за главен прокурор имат интересен аргумент: защо опонентите им не излъчат свой кандидат, който да отговаря на гореизложените качества по-добре от дотук предложеното? Като оставим настрана процедурните трудности за алтернативна номинация (в крайна сметка и министърът на правосъдието, и прокуроският панел във ВСС отказват да издигнат такава), наистина ли в България има остър дефицит на независимост, авторитетност, отговорност и почтеност? Едва ли. Просто политическите практики на селекция на кандидати са умишлено нечувствителни към подобни характеристики.

Спасение от ЕС по този въпрос няма и не може да дойде. Европа може да подпомогне и подкрепи, но не и да замени избора на източноевропейците. Когато те гласуват масово за популистки партии и играчи, които използват съдебната система за разправа с опонентите си, ЕС трудно може коренно да промени нещата. Така че изборът на отговорни магистрати минава през национален избор на отговорни политици. Кратки пътища и чудодейна намеса от Брюксел за тези проблеми няма.

*от лат: задължително условие

"Дойче веле"