Преди три дни, докато вървяхме с екипа ми по ул. “Цар Иван Асен II”, ме спря млад човек, който се оказа мениджър в западна фирма, дошъл в командировка в родната си България. Идва си тук, крадат му колата, в колата са документите му - и започва да тича по гишетата на държавната администрация, за да докаже кой е. Видя ни с рекламни материали в ръце и доближи, за да разкаже патилата си - поиска съвет какво да прави. 

Накратко, човекът е с двойно гражданство – полско и българско, и според нашия закон първо трябва да си извади удостоверение от Полша, че той е той и едва след това можем да му издадем наши лични документи. Абсурд, нали? Все пак е български гражданин. И какво от това – нашето Външно ще иска информация от полското Външно, което ще пита полското МВР, а то ще отговори на полското Външно, което ще прати депеша на Българското ... и това са само първите стъпки от една дълга и тромава процедура по издаването на личната карта.

Страшното тук не е личната карта. Страшното е, че човекът е останал без пари, без кредитни карти, няма личен документ, с който да се представи в банката и не може да си купи лекарства, защото макар и млад страда от хипертония. Това е българската бюрокрация. Няма друга като нея на този континент. 

Какво трябва да направи този човек? Ето ви три възможни отговора: да си приготви пликове с пари за командировките в България; да се обади на познат, който да потърси връзки; да свърши работата - или поне по-голямата част от нея - онлайн.

Избирам третия отговор. Знам, че реално не съществува като опция. И точно това искам да променя. Вместо хаос, гишета и корупция, няколко стъпки от компютъра вкъщи да решават проблеми, да пестят време и средства на гражданите и бизнеса, които могат да се вложат в по-смислени неща. 

Дали ще искаш преиздаване на документи или разрешения за откриване на кафене - важното е поетапно, организирано една част от административните режими да отпаднат, а другите да преминат в електронен вариант. 

Защо трябва да сме слуги на чиновниците, вместо да е обратното?! Ами ходенето до личния лекар, вземането на направления, висенето по опашки, унизителните процедури пред ТЕЛК… Ето за това говорят най-много хората по време на предизборните срещи - за трудния си живот. Ниските доходи, мизерните пенсии, енергийната бедност. Те не се оплакват, а навлизат в дълбочината на разискваните проблеми и търсят решения. Например, приемат доводите на политиците, и са склонни да изчакат няколко години докато се уравновеси пенсионната система, за да отпадне тавана на пенсиите. 

Основният начин да повишим доходите на хората е да бъдат създадени по-добри условия за правене на бизнес. Това означава намаляване на корупцията и премахване на бюрократичните пречки, с които се сблъскват и хората, и бизнеса. Всички сме съгласни, че в една пазарна икономика доходите не се раздават от държавата, а от бизнеса. Другото е популизъм на едро.

А нашето образование сякаш си е поставило за цел да държи българската младеж извън пазара на труда. Нито професионалното образование, нито висшето са на добро ниво, за да осигурят реализацията на завършващите. Затова се налага фирмите да плащат допълнителни средства и да заделят допълнително време за преквалификацията им. Но колко са работодателите, които имат желание и възможност за подобни инвестиции?

Моделът на българското образование е архаичен. Все още се учи по методата запомняне – възпроизвеждане, сякаш децата ни са магнетфони. Съвременната индустрия и услуги не търсят подобни кадри. Затова след завършване на образованието младежите най-често остават без работа и поради липса на друг избор започват изучаването на нова специалност с надеждата да си намерят по-лесно работа. На това му казваме “отложена безработица”. 

Всеки четвърти млад човек в България вече е трайно безработен. Близо половината от завършилите висше са в три специалности - право, икономика и публична администрация. Има ли държава, в която половината от икономиката да се върти около тези три специалности? Няма! В същото време имаме остра нужда от инженери, технолози, химици... Има глад за такива специалисти, което също е спънка за развитието на икономиката. Образователната система, която сме подценили преди 12-15 години, в момента нанася удар върху конкурентоспособността на икономиката, намалява приходите от данъци и фалира фирми.

Цялото ни образование трябва да се ориентира към реалните нужди на бизнеса и на реалния живот. Държавата трябва да спре да измисля приоритети по сектори (туризъм, високи технологии, земеделие, и др.), а самото образование да стане единствен национален приоритет.  

В заключение ще кажа, че нещата, които ни пречат най-много да просперираме като държава и граждани, са ниското качество на образование, корупцията и безобразната дезорганизираност на държавната администрация. Затова реформите повече не могат да бъдат отлагани. Решени сме да ги проведем.

*Авторът е кандидат за народен представител от Реформаторския блок. Втори в листата на 24 МИР в София.