Денят на национален траур е за почит към душите на онези, които останаха там, и за съчувствие към близките им. За всички останали е повод да се запитаме какво точно става и защо толкова лесно се разделяме с човеците около нас. Вероятно нещо не е наред, за да може здрави хора да не се връщат от работа, да не излязат никога от асансьора, а деца да страдат от... детски площадки. „Тук е така“ не ми харесва като отговор. Още по-малко ми харесва мрънкането, преминаващо понякога и в крясъци „Няма държава“.

Броени часове след инцидента в Горни Лом попаднах на хладнокръвни коментари за това колко обичайно нещо се било случило. Как в Индия, Китай, че и в Съединените щати всяка година загиват стотици при производствени взривове. Че такива неща са част от живота дори в най-напредналите технологични общества, че човешката небрежност навсякъде предизвиква трагедии. И че просто тази сфера е достатъчно опасна, за да се правим на стреснати. Т.е. просто е така – въоръжение, война, жертви...

Жалко за всички хора по света, които са загубили живота си по време на работа, но тук става въпрос за България и за Горни Лом. Статистиката, че еди колко си процента аварии били обичайни по целия свят, не може да бъде аргумент. Защото всеки от близките знае, че е могло да бъде и различно. Че е могло да има повече ред във фабриката, че е могло работниците да бъдат по-подготвени, че е могло правилата да се спазват... и близките им да се приберат в сряда вечерта.

Прочетох и чух и други коментари – революционни. За нечовешкия капитал, който експлоатира хората и за лошите частници и добрата държава. Да, разказите от Горни Лом говорят за нечовешка експлоатация и за неуважение към живота. И това със сигурност не трябва да бъде допустимо. Нима близките на жертвите обаче щяха да се чувстват по-добре, ако смъртоносният взрив бе станал не в частния „Миджур“, а в държавния „Терем“? И там се случва. Еднакво нелепо можеш да загубиш живота си и в частната фабрика на масона, и в държавните БДЖ. Другаде е проблемът.

„Няма държава“, казват много хора и вероятно не са далеч от истината. „Тук е така“, „всичко е скапано“, „българска работа“, „разпадаща се държава“... Тези дни ще чуваме много подобни думи – изречени с болка и отчаяние. И какво? Приемаме, че държавата ни е скапана и с това си обясняваме всичко, което ни се случва? Но всички знаем, че можехме да имаме и по-различна държава, че можеше фабриката да е затворена преди да гръмне, че можеше правилата да важат и за масоните. Че можеше хората в Горни Лом и на още хиляди места в България да не бъдат притиснати да избират - хляба или живота?

Има изход и той не е нито в отчаянието, нито в прекаленото хладнокръвие. Трябва сърце, за да поискаш да живееш на по-добро място. Трябва кураж, за да преследваш тази цел. Трябва и разум, за да различиш реда от лъжата. Трябва просто проверяващите да са истински проверяващи.

Когато констатират нарушения, те да водят до санкции. Когато животът е в опасност, санкциите да водят до затваряне. На пръв поглед прости неща не са били направени. Трябват ред и работещи институции.

Когато те не работят, изискваме от тях да работят. Когато не ни обръщат внимание, ги притискаме да ни чуят. Когато не ни чуват, ги сменяме с други. И мислим. Защото обещанията за евтин ток, асфалт или милион работни места не могат да заменят реда. А безредието, както виждаме, убива.