Предизборната кампания в София неофициално започна с порноскандал, който с право възмути обществеността. В желанието си да уязвят опозицията от „Демократична България" и да се подмажат още повече на властта (макар това да е невъзможно чисто физически), журналисти прекрачиха границите на нормалното.

Последва силна обществена реакция, която като цяло заклейми “порножурналистиката”, а организации и партии заявиха, че ще наложат бойкот на участията си в медии, които не спазват етичните стандарти. Дори премиерът Борисов се включи в акцията със съобщение, че няма да дава политическа реклама на провинилия се сайт. И в типичния си стил (за “баланс”) добави, че няма да дава пари за политическа реклама на никого. С което моралното му послание доби познатия смътно-неопределен характер.

Колкото и важна да е обществената реакция, въпросът не е толкова в това дали “порножурналистиката” ще бъде вербално заклеймена. Истинската беда е, че порножурналистиката е тясно свързана с друг по-сериозен феномен - порнополитиката. Именно порнополитиката е генераторът и причината за ексцесите на порножурналистиката.

Порнообразът власт - опозиция

През последните седмици порнополитиката започна да става все по-видима и натрапчива. Нейните най-разпознаваеми черти са следните.

Борисов може да се възмущава от действията на “Пик”, но в неговите три мандата подобни медии системно конструираха диадата власт - опозиция в класически порнокатегории. И тъй като това беше удобно за управляващите, те не само се възползваха от тази конструкция, но и награждаваха палавите медии с пари от европейски програми, непрестанни участия на министри, посещения на рождени дни и тенис турнири.

Порноконструкцията на връзката между власт и опозиция изглежда горе-долу така: ако не е направо сексуално девиантна, опозицията е поне дехуманизирана като инструмент за нечие сексуално удоволствие. Активната страна е по правило властта, която е потентна, вирилна и изобретателна. А опозицията е представяна като пасивна, импотентна и със съмнителна почтеност. Примери едва ли са необходими, но ето един типичен: "Борисов разби Нинова и Йончева.

Падението на тези женици е голямо!" Това би могло да бъде заглавие на порнофилм, но всъщност е рутинно отразяване на българската политическа реалност от страна на жълто-кафявите проправителствени медии. Езикът, който те използват, насажда ежеминутно подобни (порно) стереотипи. Внушението е, че в опозицията - парламентарна, непарламентарна и т.н., са проститутки (паднали жени), гейове, розови пудели и пр. - типичните фантазми на еротичната индустрия.

Властта е съответно на другия полюс, но отново в същия жанр - представяна е като несъкрушим балкански мачо герой или какъвто и да се сетите друг символ на мъжествеността и простонародната почтеност.

Борисов и ГЕРБ неведнъж са падали в капана на тази конструкция, но тъй като е изгодна за тях, досега предпочитат просто да ѝ плащат цената. Например: ГЕРБ уж са проевропейска партия, но не посмяха да защитят последователно и докрай Истанбулската конвенция от страх да не ги помислят за гейове. Не ходят и на прайдовете, за да не ги вземе някой за "розов пудел”.

Докато това може да изглежда донякъде комично, една друга страна на порноконструкцията крие реални опасности: отричат правото на личен живот на опозицията, докато в същото време ревниво пазят личното достойнство на властта. Когато “Биволъ” изнесе информация за евентуална интимна връзка на премиера, извънбрачно дете и къща в Барселона, кафяво-жълтата преса направо млъкна и изведнъж се загрижи за границите на личното пространство на публичните фигури.

Когато обаче става дума за опозицията, снимки на приятелката на кандидат за кмет отпреди да се познават безцеремонно се излагат на показ. Аморалната асиметрия по оста власт - опозиция е първата същностна характеристика на порнополитиката.

Обслужващата роля на медиите и интелигенцията

И още една важна черта на порнополитиката: докато опозицията е “паднала” инцидентно и по свой избор, медиите и интелигенцията са “паднали” по дефиниция. Тяхната задача е да "обслужват”, да предоставят телата и умовете си за целите и удоволствията на други.

В порнополитиката независимата журналистика е по принцип невъзможна - ако не обслужва властта, тя със сигурност обслужва някой олигарх, който се опитва да свали властта. Медиите са разделени на проправителствени (правоверни) и такива, които обгрижват интересите на “олигарси” - Прокопиев, Донев и т.н.

Самият Борисов многократно е тиражирал тази представа за медиите и интелигенцията. Той уж се дистанцира и от едните (проправителствените на Пеевски и сие), и от другите, но не отрича, че те по принцип пишат само за да обслужват интересите на собствениците си.

По думите му - "забелязвам в България един изключителен афинитет, едно хоби на, хайде да не ги наричаме олигарси, а да ги наричаме големи бизнесмени или големия бизнес, както те обичат да се наричат - с хоби към медиите. Няма нито един, който да няма вестник поне или електронен сайт. (…) И там едно и също нещо можеш да го прочетеш в зависимост от това коя икономическа група защитават.”

Това отношение към медиите и интелигенцията има корени още от времето на Бай Ганьо, а по-късно и при социализма. Критикът Цветан Стоянов например пише следното в едно есе от 1963 година: “Какво да се прави - интелигенцията винаги е била жена. (...) Женски са родът и качествата ѝ. (...) Тя понякога измисля и пакости и става като котка, може дори да одраска. Тогава трябва да се стисне със здрава ръка, така че да ѝ изскочат сълзи от очите. Там, на канапето, на същото канапе, където е мислила пакостите, трябва да ѝ се покаже за какво в края на краищата служи.”

Именно подобна порнологика стои в дъното на решението БНР да бъде стиснато за гърлото, а Силвия Великова да бъде изхвърлена от ефир (след като нещо подобно се случи и в БНТ). Този път обаче фантазмите срещнаха достоен отпор - екипът на “Хоризонт” отстоя своята независимост и направи смешен главния си директор, който изглежда е бил назначен с обещания да приема модела с кушетката.

Борисов усети огромния скандал и се дистанцира от конкретния опит за дисциплиниране на интелигенцията. Време е обаче да се дистанцира и от порномодела, който системно води до подобни инциденти и според който в тази страна няма независими хора. Ако някой смята, че в публичната сфера всички пишат, говорят или протестират с едничката цел да обслужат нечии интереси, то този някой не може да излезе извън мисловната рамка на порнополитиката.

Криминализиране на "умните и красивите"

Както стана ясно, порнополитиката се крепи върху представата за опозицията като морално паднала и сексуално девиантна. Като в български шпионски роман от 60-те години, “умен” и “красив” отново са характеристики, които издават врага. Внушението - и сега, и тогава - е, че “нашият свят” не търпи изнежени интелектуалци: те са наполовина престъпници. Водени от подобна логика, проправителствените медии днес всекидневно “разобличават” подобни "аморалности”.

Следващата стъпка е "аморалността” на опозицията да се криминализира. И тук идва ред на държавното обвинение, а ролята на главния прокурор е да обяви опозицията за потенциален престъпник.

Е, намери се такъв кандидат. Г-н Гешев дори показа потенциал да надмине ментора си Сотир Цацаров, като възприе политика на обилно публично заклеймяване на опозиционерите и неудобните, които естествено преследват „нечисти" и „престъпни" цели. Критикуващите него (и правителството) в най-мекия случай са “десни екстремисти”. Иначе са участници в “криминалния преход” - формулировка, която потенциално криминализира голяма част от политическия и икономическия елит на страната. И, разбира се, са “олигарси” или слуги на олигарси. А понякога са направо “криминални кръгове”.

По повод кандидатурата на Гешев и многобройните му медийни изяви Висшият адвокатски съвет излезе със следното становище:

"Прокурорите не могат да коментират факти и обстоятелства, касаещи текущи дела, а още по-малко публично да оповестяват вината на лица, за които няма влязла в сила присъда. Затова Висшият адвокатски съвет счита, че публичните изявления на кандидата за главен прокурор, съдържащи обвинения срещу граждани и твърдения за извършени от тях престъпления, са недопустими не само защото игнорират изцяло презумпцията на невиновност, засягат достойнството и честта на обвиняемите, като не зачитат и международните стандарти за защита правата на човека и основните свободи.”

Макар и укоримо от гледна точка на правовата държава и международните стандарти, едно такова вербално криминализиране на неудобни хора е неотменна част от порнополитиката. Неудобните непрестанно трябва да бъдат представяни като потенциална цел на прокуратурата.

Възходът на главанаците

Порнополитиката е ефективна за властимащите, докато действа подмолно, подсъзнателно. Тя трябва само да внушава, без да натрапва директно своите образи. Защото когато порнополитиката покаже истинското си лице - както стана с кампанията срещу арх. Игнатов и „Демократична България", хората се отвращават. Същото стана и при опита БНР да бъде обладано на политическата кушетка: след като и в този случай порнополитиката показа истинското си лице, резултатът беше идентичен - отвращение.

В този смисъл Борисов беше прав да нарече ръководството на БНР “главанаци”. Главанакът в този контекст е човек, който иска да помогне на властта с инструментите на порнополитиката, но го прави толкова открито и грозно, че отвращава всички.

А големият проблем на Борисов е, че управлението му доведе до небивал възход на главанаците.

"Дойче веле"