„Напред!“

„Назад!“

„Не може назад, бе, не виждаш ли?“

„Напред, казах!“

„Нагоре!“

Колелата на инвалидната ми количка бяха пропаднали в широката около педя дупка между мотрисата на метрото и перона, въпреки подготовката ми, опита ми и усилията на двамата ми спътници. Сгреших, че в нетърпението си да се кача в софийското метро за пръв път в живота си, не прецених навреме риска. След минута-две на драматично придърпване, повдигане, въртене, сучене, подвикване и потене, с помощта на няколко души благополучно излязох от дупката и се изтъркалях в мотрисата. Вратите се затвориха и потеглихме смутени, в гузно мълчание. Моето – защото усещах как с премеждието си съм притеснил цял вагон.

А не би трябвало да е така. Имам максимално маневрена, лека и високотехнологична инвалидна количка от титан и композитни материали. Силен съм в ръцете, макар и налял някой и друг килограм в талията, и разчитам единствено на тях, за да се придвижвам. Живея седнал от осем години, след ски инцидент, и се смятам за практически напълно самостоятелен в живота си в САЩ. През август се върнах за пръв път в България след твърде дълго принудително отсъствие. И макар че в момента пиша от място, където адаптацията на градската среда е почти пълна, не се смятам за арогантен гастрольор, който е прелетял за две седмици единствено да дава акъл.

Напротив,

опитът ми е ценен

и е хубаво да послужи за размисъл. Когато за последен път бях в родния си град, през лятото на 2011 г., можех да скачам през четири стъпала наведнъж. Сега дори един бордюр е в състояние да ме спре, а всяка непредвидена неравност може да ми коства натъртване, счупена бедрена кост, или още по-лошо – ръка. Постоянно танцувам с гравитацията. Да, имам приятели в инвалидни колички, които скачат с парашут, правят задно салто от рампа и се търкалят по стълбите надолу без да им мигне окото. Обаче тук говорим за всекидневието в един нормален град, което не би трябвало да е екстремен спорт.

Как се прави тротоар и скосяване в Манхатън Бийч, Калифорния, преди да е сложен асфалтът на уличното платно. Снимка Вера Анчева

Затова в България обръщам внимание на неща, които може би убягват на онези, които нямат нужда от тях, свиквали са с липсата им, или просто са се примирили. Най-вече искам да помогна с впечатленията си, които са честни, макар и частични.

Нека уточня още няколко важни неща извън това, че моята гледна точка е по неволя ограничена:

  • Физическите увреждания са изключително разнообразни; и в моя свят – на гръбначните травми – няма да намерите двама души с абсолютно еднакви симптоми, възможности и нужди, дори когато травмите са на нивото на едни и същи прешлени. Нуждата от адаптации зависи от това колко и какво може да си движи човек, колко са силни ръцете му, какъв опит има. Затова много от наложителните промени на жилищата са индивидуални, но пък навън принципите са прости – всички имат нужда от скосявания и рампи, гладък терен, достъпни тоалетни в заведенията, и като цяло – от липса на изненади;
  • Понякога нуждите на различните категории граждани с физически увреждания искат решения, които могат да си противоречат. Пример за това са тактилните бабунки за хората със затруднено виждане, които обаче са проблем за онези, които използват инвалидни колички, проходилки или бастуни, ако са твърде изпъкнали. Съветвам кмета на моя град (Лонг Бийч, Калифорния) по въпросите на достъпността, и затова имам отлична представа колко сложни са понякога преговорите, докато всички останат доволни;
  • Нормативните документи са добро начало, но първо, трябва да се спазват, и второ, не са заместител на живия опит на хората, за които те са писани (вижте бележката под текста). Радиусите и разстоянията в сервизните помещения, например, могат да вършат работа за моята компактна количка, но да са недостатъчни за човек с акумулаторна такава. Ваната е достъпно удоволствие за някого с личен асистент, но препятствие за мен. Точно затова с готовност съветвам хотели, бизнеси, собственици на апартаменти и собствения си университет как да изграждат достъпна среда;
  • Модерният свят не смята адаптациите за лукс, а за необходимост. Признавам, че и на мен това не ми беше ясно, когато пристигнах в САЩ преди 22 години и се чудех на рампите и другите признаци, че на достъпността се гледа сериозно. Сега го разбирам много добре: всеки иска да бъде пълноценен член на обществото, независимо от физическите си ограничения, и обществото само печели от това.

След две седмици в България, първото и най-общо заключение за мен беше, че

не бих могъл да бъда самостоятелен в София

Независимостта е най-важният критерий за това, доколко една среда е достъпна за някой с физически затруднения. В България я загубих. От една страна, почти непрекъснато се движех с чудесен и пъстър антураж от приятели и роднини.

Без тази подвижна помощ от племенницата ми бях загубен.

Имах и преносима рампа от фибростъкло, която беше лека, удобна, както и напълно неприложима в повечето ситуации, ако се окажа сам, защото нито мога да си я нося удобно, нито мога да си я слагам без чужда помощ. Чувствах се съпровождан от поделение на инженерните войски, което имаше винаги готовност да прехвърли мост през някоя тротоарна пукнатина, висок бордюр, входно стъпало, или да ме вдигне на ръце, където не може иначе.

Портативната рампа.

Така се разходих на доста места в София, Пловдив, Панчарево, дори влязох в криптата на „Св. Александър Невски“, внесен като светите мощи с яките мишци на мои съученици. От друга страна, така загубих от самостоятелността си, а и е нереалистично толкова хора да ми отделят от времето си целогодишно. Приятелите ми са страхотни, но ежедневието иска по-прости решения.

В криптата на “Св. Александър Невски”.

Второ, дълбоко съм убеден, че промяната не е въпрос на средства, а преди всичко на мислене и отношение. По броя на ремонтите за последните осем години и видимите последици от тях мога да съдя, че пари в инфраструктурата на София и Пловдив са наливани, и то немалко. Как са оползотворени е съвсем отделна тема, защото успехите са в най-добрия случай частични. Ето ви най-прост пример: след много подигравки, рекордно дългият ремонт на столичната ул. „Иван Вазов“ приключи това лято. В резултат на три от четирите ъгъла с ул. „Раковски“ има направени скосявания, а на един от тях (към бившето Военно издателство) няма такова, въпреки прясно изработения бордюр, с едва позаметен пясък върху плочките.

Прясно завършен ремонт на ул. “Иван Вазов” и “Г. С. Раковски”. Тактилните елементи са налице. Скосяването - не.

Логиката на подобна половинчатост ми се губи. Забелязах и снимах доста нелепости и това беше причината като правило да избягвам тротоарите в София през тези две седмици. Никога не бях сигурен, че ако на единия ъгъл има скосяване, ще успея да се спусна по същия начин на следващата пресечка. Да, София не е Лонг Бийч, където наскоро градът плати два милиона долара на фирма, която обиколи и картографира хиляди километри тротоари с няколко двуколесни „Сегуей“, за да хване проблематичните наклони, пукнатини или бордюри с цел те да бъдат ремонтирани. Но също така няма причина София да налага всеки като мен да се превръща в Магелан само за да може да стигне невредим от един градски адрес до друг.

Ето ви пример: бързо научих, че на излизане от хотел „Интерконтинентал“, където бях отседнал, трябва веднага да сляза на жълтите павета и да се движа по платното на ул. „Иван Шишман“, ако искам да стигна някъде в посока към „Графа“. Останех ли на тротоара, трябваше да бутам чак до Агенцията за приватизация, защото скосяване срещу 133-то училище няма. Да се движи човек с инвалидна количка сред колите не е нито приятно, нито безопасно. За чест на столичните шофьори, нито един от тях не ме подгони с клаксона си, и всички търпеливо ме изчакваха. Но не бих искал да изследвам обноските им по тъмно.

Моят поглед.

Срещу самата руска гимназия (на ъгъла с ул. „Аксаков“) пък има инвалидно място за паркиране, до което по време на краткия ми престой успяха да се наместят прословутите скутери. Там също няма скосяване. Бях се зарекъл да намеря поне едно инвалидно място в центъра с подобаващ достъп до тротоара, но навсякъде видях само бордюри. Ще се радвам, ако греша. Дори извадката да ми е много несправедлива, останах с убеждението, че тези места са разчертавани проформа.

Честа ситуация. Ако ви се вижда, че бордюрът е нисък, опитайте да го качите в инвалидна количка, само със силата на двете си ръце.

Трето, лично за мен важно постижение би било да се осигури

достъп до магазините и ресторантите

из центъра на София (а също и Пловдив), които имат стъпало на входа си (или 99%). Това е свързано не само с факта, че ме губят като клиент. Липсата на достъп до тоалетна по време на екскурзиите ми по централните улици се превърна в друго сериозно ограничение. Ето нещо, за което човек без съответния опит не би се сетил, например. Нямам никави оплаквания от ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Витоша“, и дори градинката на „Св. Седмочисленици“ със спорните плочки ми е симпатична – а най-вече настилката е съвсем гладка. Обаче нямам никакъв шанс да посетя самостоятелно повече от няколко магазина и заведения по цялото продължение на тези улици, като изключим ония, които са изкарали масите си навън.

Книжарниците бяха сред малкото отличници - поне половината имат или рампи, или са на нивото на тротоара.

Обсъждах ситуацията с приятел, който е архитект, и с друг, който е юрист. Говорих и със собственици на магазини. Идеалното решение е да се направят скосявания вместо стъпала на всеки вход, с настилка, която не се хлъзга. Оказа се, че чисто технически това не винаги е лесно, да не говорим, че цената стряска малкия бизнес. Разбирам го, но не е и непостижимо. Ако човек се разходи из мексикански градове като Тихуана и Ногалес край границата със САЩ или Енсенада, на около час и половина от нея, ще види, че и там магазините и заведенията много често са били строени със стъпало. По-късно повечето прагове са премахнати с налят бетон и асфалт. Къде по-добре, къде по-зле, но усилието да се привлекат американските туристи за клиенти е очевидно.

Мексико е по-бедна държава от България, впрочем, и не получава еврофондове.

И още едно наблюдение. В Пловдив попаднах в пицария с чудесна тоалетна, маркирана за инвалиди. Широка, с мивка вътре, както съм свикнал в почти всяко американско заведение. Единственият проблем беше 30-сантиметровото стъпало на входа на пицарията. Преодолях го с помощта на вярната ми инженерно-роднинска дружина и на портативната рампа. Дори и това за малко да завърши с падане заради стръмния ъгъл. Останах с отчетливото убеждение, че съм първият човек в инвалидна количка, който посещаваше тази адаптирана тоалетна.

Какво би могло да се направи?

Общините вероятно могат да дадат някакви данъчни облекчения на собствениците и арендаторите, които инсталират скосявания. Друг възможен и много по-евтин вариант са портативните рампи, които могат да стоят в магазина и да бъдат вадени при нужда. Видях подобно решение само на две места – на бул. „Витоша“ и в една банка в Пловдив.

Опит за решение от бул. “Витоша”, което не налага строителството на постоянна рампа.

На първото място имаше валиден телефонен номер, на който човек да се обади при нужда. На стикера в банката пишеше само „При нужда се обадете на телефон: …" Очевидно единственият избор бе да махаш с ръце, докато те забележи някой бдителен служител – ако изобщо разполагаха с портативна рампа.

И последно, търсенето на адаптирано място за живеене в София се оказа една от най-трудните задачи. Само няколко хотела отговаряха на базовите условия в това отношение, повечето нямаха нищо подходящо, а някои откровено лъжеха. Да, именно – лъжеха. Видях бързо, че не мога да имам вяра нито на саморекламата им, нито на това, което пише в сайтовете за резервации от сорта на Hotels.com или Bookings.com. Всичко трябваше да бъде проверявано на място. Попаднах на четири- и петзвездни хотели, които бяха абсолютно недостъпни, нямаха адаптирани стаи или твърдяха, че имат, докато някой не отидеше на място да разучи обстановката и да чуе извинение от рецепцията: „Ние знаем, че нямаме, много съжалявам.“

Така изглежда адаптирана душ кабина в хотел - столът е мой.

Изобщо, чувствах се като някой, който планира завземане на този град и разпраща шпиони да му снимат инфраструктурата. Някои хотели бяха много отзивчиви, наистина, и направиха всичко възможно да ме спечелят като клиент. Някои очевидно нехаеха за моята категория гости, но иначе се хвалеха какви холивудски звезди са отсядали там. Да речем, че съотношението беше едно към едно, макар че това е доста щедра оценка. Това значи, че поне половината хотели в тези две най-високи категории в европейска столица като София са непригодни за инвалиди. Не знам какво е положението по морето и в другите градове, обаче конгресният туризъм навсякъде е голямо перо, а това със сигурност включва потенциални посетители в инвалидни колички. Не мога да разбера как хотелите не си дават зор да си отворят поне минимален брой достъпни стаи – което включва не само липса на стъпала, но и съответно оборудвани баня и тоалетна.  В техен интерес да ги имат, а адаптациите нито са страшно скъпи, нито са невъзможни за бизнес, който и без друго преминава през ремонти и обновявания през няколко години.

Повтарям четирите си извода и четирите си препоръки:

1. Тротоарите в София са разбити и с непредвидими, често липсващи скосявания. Нуждата от постоянни усилия и някой, който да гарантира проходимостта им е очевидна. Ползата е за всички и проблемът има поне 30-годишна давност;

Зад Телефонната палата, до един от най-елитните хотели в София.

2. Почти всички магазини и заведения из центъра в София и Пловдив са с прагове или стъпала, които ги правят недостъпни или труднодостъпни. Скосяванията или подвижни рампи са очевидна необходимост;

3. Метрото има нужда от сериозна мисъл, преди да стане достъпно и безопасно. Ако все още има стари мотриси с голямо разстояние до платформата, трябва да има участък, в който се осигурява подвижна рампа или нещо подобно. Не може асансьорите да не работят и не може да има толкова стръмни слизания в подлеза. За останалия градски транспорт не мога да се изкажа, но не очаквам чудеса там;

4. Абсурдно е да се обяснява на модерни хотели, че имат нужда от адаптации и адаптирани стаи. Абсурдно е да се дават звезди на хотели, които не могат да приемат гости с физически ограничения.

Аз не съм максималист или фундаменталист, но принципно се

боря за по-плосък свят

доколкото той е възможен. Далече не съм единствен. Всъщност, никой никога не е казал, „Абе, защото не ми направите едно допълнително стъпало тук, че да се спъвам в него?“ или „Каква е тая дръжка в банята? По-добре ми е да нямам за какво да се хвана, ако се подхлъзна на излизане от ваната.“ Адаптациите не са нещо, което се ползва само от хора в инвалидни колички, нито пък пречи на някого, който не е. Всяка майка или татко с бебешка количка ще ви изреди поредица от цветисти епитети по адрес на тротоарите, бордюрите и невъзможните  подлези. Всяко пиколо в хотел ще ви наругае липсата на рампи, по които да търкаля куфарите на гостите. Всеки посетител на ресторант ще се оплаче от тясната тоалетна. Всеки шофьор ще прокълне неравните павета, които сякаш са редени от пияни чираци.

Екскурзията ми в столичното метро приключи на станция „Фредерик Жолио-Кюри“, където асансьорът не работеше, но за щастие метростанцията се оказа плитка и можеше да се излезе по друг начин.

Метростанция “Фредерик Жолио-Кюри”. За щастие, плитка и достъпна и по друг начин.

В обратната посока се върнахме с автомобил по изрично настояване на спътниците ми.

Догодина ще опитам пак.

---

Бележка: Има два нормативни акта, които по идея трябва да уреждат адаптациите за хора с увреждания. Единият е наредба на Министерството на регионалното развитие и благоустройството от 2009 г. Другият е IV-ти раздел на Закона за хората с увреждания, в сила от 1 януари 2019 г.