Иван Селени е изтъкнат унгарски социолог, преподавал в множество престижни американски университети. Понастоящем е професор по социология и политически науки в Йейлския университет. През 1999–2000 г. под ръководството на проф. Селени в Полша, Словакия, Унгария, Русия, Румъния и България бе проведено мащабното социологическо изследване „Бедност, етническа принадлежност и родов пол в обществата в преход“. Автор и съставител е на книгата „Бедността при посткомунизма“. В нея са събрани 6 студии, анализиращи огромния масив данни от изследването.

На 8 октомври /вторник/ в Института "Иван Хаджийски" на бул. "Джеймс Баучер", 23, ще бъде представена книгата на Иван Селени „От държавен социализъм към посткомунистически капитализъм: критически поглед“ (изд. Изток-Запад"). Клуб Z публикува откъс от монографията. 

 

Източна Европа - лаборатория на историята

През 90-те години държавите в Източна и Централна Европа станаха в истинския смисъл на думата лаборатория на глобалния капитализъм. Западните неокласически икономисти получиха пълна свобода да налагат своите капиталистически модели и не загубиха нито минутка при прилагането им. Но резултатът далеч не беше единен и хомогенен – напротив, лабораторията роди капиталистически системи с огромни различия помежду им. Например бившите социалистически общества в Източна и Централна Европа се различават по степента, в която получават чужди инвестиции и разгръщат външната си търговия, поради което се разграничават и по точната степен, до която може да бъдат смятани за „глобални“. Следователно вместо хомогенизация и конвергенция, в бившия социалистически свят наблюдаваме преход към капитализъм, белязан с дивергенция. 

В книгата си се опитваме да обясним това многообразие с довода, че главният механизъм, по който се отличава преходът в различните държави, са вътрекласовите конфликти в самата бивша управляваща комунистическа класа. Резултатите от тези вътрекласови конфликти са решаващи за поетия курс на преход и за капиталистическото развитие в различните източно- и централноевропейски държави, тъй като те обясняват кои в отделните държави са играчите, ръководещи прехода и какъв тип капитализъм се опитват да създадат.

В Русия, а до голяма степен и в Румъния, България, Сърбия, Украйна и Беларус, победилата фракция от бившата комунистическа управляваща класа е фракцията на партийните бюрократи. По време на прехода към капитализъм тези играчи трансформираха политическите си постове в частна собственост. Те бяха по-малко заинтересовани и вероятно дори по-неспособни да изградят капиталистически институции, напр. свободни трудови и капиталови пазари. Като последица във въпросните държави откриваме капиталисти без капитализъм: бивши комунистически функционери, натрупали частни богатства в процеса на прехода и в момента – опериращи в контекста на слаби и нефункциониращи пазарни институции. Най-зрелищният случай е Русия, в която откриваме силна имотна буржоазия, оперираща в пазарен контекст, белязан от провал на валутната консолидация, подмяна на пазара с бартер и закрепостяване на работниците (Bonnell, 1999; Burawoy и Krotov, 1992; Woodruff, 1999). Бърауой (1996) нарича последвалата ситуация „инволюция“, т.е. форма на нагаждане към натрапвания „отгоре“ капитализъм, при който предкапиталистически играчи и институции използват бартер, домашно производство и отношения клиент-патрон, или за да избягат от логиката на пазара, или за да се нагодят към натиска на тази логика и по този начин да се защитят от нея.

По терминологията на Полани ([1944] 1957) неспособността или слабостта на пазарните институции се компенсира с институции за реципрочност, които вграждат икономически отношения в тенденция, противоположна на разграждащата логика на пазарите и парите. Обратно на тази ситуация, държавите от Централна Европа преминаха през различен преходен период и по всичко личи, че са поели в посока, различна от тази на инволюцията в Източна Европа. В Унгария, Полша и Чехия, а в по-малка степен – в Словакия и в прибалтийските държави, бюрократичната фракция на управляващата класа не успя да победи във вътрекласовите борби на късния комунизъм.

Вместо това бюрократите бяха победени от коалиция от технократи, бивши интелектуалци дисиденти и членове на средния мениджърски ешелон на социалистическите предприятия. По самото си естество тази коалиция беше неспособна да извършва масови превръщания на политически постове в частна собственост. С други думи, при комунизма много от представителите ѝ никога не бяха заемали официални постове, а изключенията бяха ограничени от факта на съществуване на тази коалиция и по-специално от контрола на свободния печат и демократично избраните парламенти. Същевременно идеологическите връзки, обединяващи тази интелектуална коалиция, се кореняха в идеята за изграждане на пазарни институции като етична мисия, като средство да се пречисти обществото от злините на комунизма.

Тъй че преходните общества в Централна Европа станаха свидетели на бързото развитие на трудовите и на капиталовите пазари, на значението, което се придаваше на валутната консолидация и ценовата либерализация. С това контрастираше сравнително бавната трансформация на правата върху собствеността. В началото на прехода това създаваше разнобой в правата върху собствеността и даваше на мениджърите широки възможности за контрол над фирмите, тъй като държавата продължаваше да функционира като крайна инстанция, особено при осигуряване на спасителни пакети за „приватизирани“ фирми.  

По-късно същите тези държави станаха свидетели как коалиции между мениджъри и технократи сключват доходни сделки с чуждестранни бизнес партньори, които поемат новоприватизираните фирми и дават на мениджърите и технократите добре заплатени ръководни постове в същите фирми – вече чужда собственост. Ние обаче подчертаваме, че и при двата типа промени на собствеността отсъстваше национална буржоазия.

Това е очебийна характеристика на централноевропейския преход особено когато го сравняваме с развитието на хищна капиталистическа класа в държави като Русия. В Централна Европа наистина съществува капиталистическа класа, която не участва пряко, а под формата на чуждестранна собственост на мултинационални корпорации, но тя се съюзява с националните технократи и мениджъри, които също контролират държавата. Това ни дава право да твърдим, че централноевропейският преход е създал капитализъм без капиталисти – централноевропейските държави разработиха пазарните институции бързо, но без национална собственическа буржоазия.

Получилата се траектория на развитието не е „инволюционна“, а на „зависимо развитие“ (Evans, 1979); по-големият дял от икономическия растеж се осъществява със сътрудничеството на държавните структури, но от фирми, които са ориентирани към износ и са притежание на чужденци. И макар че на домашните пазари резултатите си остават скромни, въпросните държави провеждат експортно-ориентирана индустриализация, особено в областта на високите технологии. 

Заключението, което правим чрез примера на тази най-привилегирована лаборатория на историята в Централна и Източна Европа, е, че произходът, траекториите и преди всичко класовите актьори играят извънредно важна роля в оформянето на капитализма, роден от прехода от социализъм. Заключаваме още, че това подхвърля на съмнение довода за единен, хомогенен, глобален капитализъм.

Пояснявам: не отричаме възможността в определен момент в бъдещето тези общества да успеят да се конвергират на основата на неолибералната визия за капитализма, но да продължаваме да разискваме тази възможност би било футурология, не социология. Епистемологичният статут на довода за глобализацията като конвергенция е според нас тъждествен на марксистката теза за съществуването на социалистическа алтернатива: в момента за това не съществува емпирично доказателство. Всички емпирични доказателства сочат точно обратното, като Централна Европа, Източна Европа и дори Китай днес са по-различни, отколкото преди 20 или 50 години.