Старите тетрадки на Татяна Лолова - колко надежда за утре... (ОТКЪС)

Вашата най-голяма грешка?
Че не се радвах на хубостта си.

Много е писано и говорено за Татяна Лолова. Отпечатани са хиляди страници с възхита за играта ѝ в театъра и киното. Но едно нещо липсва сред възторзите по неин адрес – признание за хубостта ѝ. Може би защото красотата ѝ е разцъфтяла по време, когато се смяташе за нередно, че даже и неморално да се изтъква външния вид на социалистическата другарка, по-важно беше да е ударничка на труда – а актьорството не се смяташе много за труд, то беше аху-иху, само удоволствие! И ако в онези години Татяна Лолова не е могла да се радва на красотата си, днес ние можем да го направим, разгръщайки новата ѝ книга „Дневници & делници“, пълна със снимки. Въздействието на чара ѝ върху околните навремето може да е било подминавано като маловажно в сравнение с могъщия ѝ актьорски талант, но за щастие обаянието ѝ е забелязано от хората с фотоапарати.

Книгата събира старите тетрадки на актрисата, в които си е водела дневник още от дете, после като студентка, а сетне и когато стъпва на професионалната сцена, с първите роли и награди, с преживяванията си както на сцената, така и с най-близките. Решава да ги издаде, малко след като съпругът ѝ Светослав Светославов – Славето си тръгва от този свят в края на 2018-а. Архивът ѝ е пълен и със забравени фотографии, картички, писма и истории с много от най-големите актьори на българската сцена, за срещата си със Славето, появата на сина ѝ и на внуците. Актрисата има талант да рисува, но в тази книга са поместени и забележителните словесни етюди, които актрисата прави на редица личности като Лили Иванова, Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Тодор Колев, Григор Вачков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Велко Кънев, Цветана Манева, Николай Хайтов, Никола Анастасов, Георги Русев… Всички те са герои от живота, който тя подрежда в книгата „Дневници & Делници“.

За решението Татяна Лолова да се заеме с тази книга голяма роля има журналистът Георги Тошев. Той е редактор на изданието, което впечатлява и с великолепния си дизайн, дело на Тодор Манолов. Немалко от снимките на актрисата се публикуват за първи път.

Предлагаме Ви няколко кратки откъса от „Дневници & Делници“.

Дневници

Пиша. От малка. Записвам всичко, което трябва да направя. Предпочитам с молив. Така подреждам мисли, дни, задачи.
Обичам да пиша. И да рисувам.

Мечтаех да водя дневник през целия си живот. Да записвам всеки ден случки и преживявания. Не успях. Животът се случваше по-бързо от намеренията и мечтите ми. Надбягвахме се. И той ме изпреварваше всеки път, когато помислях, че трябва да опиша някое свое преживяване. И все пак успях да подредя в тетрадка някои хубави и трудни моменти.

Писането ми помага да се справя. И с еуфорията на радостта, и с бездната на мъката.

Пиша и днес. Кратко. Задачи, телефони, срещи, имена. Все по-рядко – преживявания.

Животът е бърз. Думите – кратки.

Последното нещо, което написах, беше на Рождество, 2018.

Докато Славето беше тук, все отлагах да надникна в архива си. Кутии, пълни с изрезки и спомени…

Сега съм сама.

Трябва да подредя кашоните със снимки, пиеси, записки… Спомените ми. Разпилени от времето. Спомените, за които никога не остава време, защото бързаме. Ние, артистите, все бързаме – да не изпуснем ролята на живота си, участието мечта, срещата с публиката… В това бързане пропускаме толкова много неща… Хората около нас. Любимите. Тези, които винаги са до нас, за да ни напомнят, че и ние имаме нужда от почивка и грижа. Да се приберем. У дома. При себе си.

Разглеждам старите снимки. Колко много надежда за Утре има в тях! Намерения, мечти, планове…

Разгръщам страниците на стара тетрадка, която ми напомня, че съм била млада, че съм се вълнувала от толкова прости неща, които днес на мнозина биха се сторили наивни, ненужни. Това са онези само „мои“ преживявания, които съм описала старателно, за да не ги забравя… или за да ги споделя един ден с някого. С вас, моята публика.

Животът на актьорите е обикновен, необикновена е сцената, снимачната площадка.

Колко емоции, страхове, радости и съмнения са ме съпътствали през годините!

Актьорът е ненаситен за работа. Ето някои бележки от различни години:

Бежово–кафява тетрадка,
Т. Лолова, студентка ДВТУ – София
„Из България, 5-31 юли, 1952“

Днес, 5 юли, група студенти от ДВТУ потегляме на първото си турне. Вълнувам се. Много съм уморена.Часът е един през нощта. Спи ми се.

***

Часът е 7 сутринта на 6 юли. „Значи“ и тъй нашата сборна група „пътуващи актьори жонгльори“ с две съобщения във вестниците и доста повече репетиции тръгна на обиколка из България, да разнася изкуството сред народа.

Да си призная, в началото категорично не исках да тръгна, но потеглихме вчера вечерта с ботевградския рейс. Пътуването беше доста интересно. Ако не друго, поне много свят ще видя с това турне, а това най-много ми трябва.

В рейса имаше една интересна бабка.

Успяхме да спечелим симпатиите на хората от автобуса. Една много мила женица (Стойка Михайлова – милосърдна сестра или самарянка) ни покани и сега Маша (Маша Ливен – актриса, бел. ред.), Ицко (Финци) и аз да ù гостуваме.
Какво доверие към хората! Вратите им са отключени, непрекъснато ни оставяха съвсем сами в цялата къща, имат удобства за хубаво миене, които са особено ценни сега.

***

Вчера беше първият ни гастрол пред ботевградската публика – салонът беше почти пълен, наистина имаше много хора. Програмата мина прекрасно. Никога не съм очаквала. Само нашите частушки бяха малко бледи навярно.

От себе си съм много недоволна, но от общата програма съм повече от доволна. Ицко беше много добър. Той ще стане голям актьор, ако не се увлече по външното.

Днес ще ходим на бригади при войниците.

Вчера пратих на кака Веска една картичка от Ботевград.

С Ицко или много се разбираме, или се караме, дано не се скараме сериозно. Аз го чувствам като по-малък брат (той е малко по-голям от мен). А вчера, когато се прибрахме, хазяинът ни вика (може би защото дойдохме без Маша):

„Сега един малко такъв въпрос. Ако има семейни от вас – кажете, за да знам за спането“.

Охо-хо! Може и да е искал да каже да не би да сме майка и син!

Стояна, която стои солидно

В една „щура“ жена са събрани великолепието на ерудита, веселието на панаира и свободата на гамена от софийските улици. Лудото дете, сексапилната жена. Вярната жрица на Талия иска да ù повярваме, че ще има юбилей. Нека да ни впечатлява със стъпките на чарлстона или с книгите си да ни кара да помним, че „едно време театърът беше магия“. От нея всичко може да се очаква. Стояно, разсмивай ни, за да не се разплачем.

Стоянка Константинова Мутафова е родена в изискано софийско семейство. От малка е щура, буйна, непредсказуема, изобретателна, жестока и великодушна едновременно. Сама е разказвала с какво нетърпение е чакала прочутите писатели, театрали, художници, приятелите на родителите ù да им гостуват, защото тогава настъпвал звездният ù час.
Отваряла с гръм вратата на гостната, озвучавала с лъвски рев присъствието си, разтърсвала, треперейки, детското си телце, подскачала към тавана с лекота на пух от лебед и се приземявала като финала на вулканично изригване. Превъртявала неколкократно очите си, затваряла ги и разлята на пода, спирала дъха си в предсмъртен гърч. Преди ужасените гости да се втурнат към нея, тя рипвала с див кикот от пода, изплезвала им се за десерт и победоносно излиза от стаята, тръшвайки вратата пред невярващите им физиономии.

Умна, паметлива, приспособима, красива, с кръшна талия и тънък глезен, рафаеловски бюст, плътни коси на морска сирена, смела плувкиня. Можеща, но вечно съмняваща се в дарбата и успеха си след завършване на класическото си студентско образование, тя успява да стане жрица на Мелпомена, а после на Талия.

Познавам я от 60 години. Играла съм с нея много. Тя е част от мен и аз съм част от нея, но тя е чешит, уникална, яка, буйна, съмняваща се, нежна, всеотдайна, подозираща, очарователна, смела… Тя е Стояна. Стои. Солидно. Многозначително. Убедително.

Бъркат ни. Бъркат имената ни. Знаят, че сме две различни персони, но сме смешни артистки. Няма значение кой как се казва.

На луда мода е селфито. Застават до теб и се снимат гушнати за фейсбуците си. Питам ги, защо съм им? Не ме знаят, не са ме гледали, видели са ме само по телевизията.

– Ъъъ! Ние Вас Ви познаваме!
– Е? Коя съм?
– Вие сте… Стоянка Мутафова.
– Не. Не съм Стоянка! Аз съм Татяна Лолова.
– Няма значение!

Стояно, омръзна ми да ме бъркат с теб.

„Таньо… и мен ме бъркат с теб.“

Наблизо ни слуша Константин Коцев. Малкият Пацо – голям артист. Той пък беше завършил право преди ВИТИЗ. Тихо промърморва:

„Много важно, и мен ме бъркат с вас!“

Помня дългото начало.

„Не я искам тая роля! Не! Няма да я играя! Уф, веднъж да се пенсионирам… (Това е от 1957 г.).“

Излезе пред публиката. Обере овациите и забравя заканите си. До следващия път.

Баба Гицка от „Големанов“ на Ст. Л. Костов. Постановка на Нейчо Попов. Отиде си на 50. Методи след него, на 42…

Някъде, на някоя сцена, не е изключено да чуете:

– Ъм, туй мумче куйе йе?

Или:

– Чух! Ни ми викай кът на глуха!

Стояна ругае ролите си, но всичките ги обича.

В „Смъртта на Тарелкин“ (автор – Александър Сухово-Кобилин, режисьор – Методи Андонов, Сатиричен театър „Алеко Константинов“, бел.ред.) обаче беше… ГОЛЯМА!

Поканиха ме преди 2-3 години в Америка и Канада. Много е далече… И всеки ден представления от град на град, от щат на щат. Ооо, не!

Стоянка пропътува и проигра тежкото приключение след моето „Не!“. Чух тя как е приела поканата за интервю. Интервюиращата – хиперинтелигентна, елегантна съседка, познава и двете ни отпреди да се роди (тя, не ние!).
И може би последният въпрос, зададен много сдържано, нежно, деликатно:

„А това, че Вас, двете с Лолова, винаги ви противопоставят, има ли нещо вярно в написаното и от какво идва?“

Не мога да опиша, мога само да имитирам хилядите нюанси на изразителното ù лице:

„Божеее! Глупости! Ъъъ… Не знам вече“.

Стопира внезапно. Поема голяма глътка въздух и процежда едно дълго:

„Ннндааа! Винаги ни слагаха на една и съща роля. За да ни скарат!“

Е, сега… Аз какво да кажа? Бог и разпределенията, закачвани на таблото в театъра, са ми свидетели. Никога в театъра със Стоянка не сме играли една и съща роля.

Стояна остави в ефира: Винаги!

Аз оставям на хартия: Никога!

Това е положението.

P. S. Можеше ли двата противоположни полюса – Северният и Южният, да се съберат на екватора, обгръщащ малката ни крехка земя? Не знам. Едва ли. Май не! Стоянооо!

Вместо финал

Предстои ми поредното интервю. Не обичам интервютата. С малки изключения, но толкова малки, че са абсолютни изключения. Как да реагирам, за да не обидя журналиста? Най-лесно е да ми изпрати въпросите. Знам, че съм отговаряла хиляди пъти на тях, зададени от други журналисти. Но ще трябва да се повторя, потретя…

– Вашето най-хубаво изживяване?

– Раждането на сина ми.

– Вашата най-голяма грешка?

– Че не се радвах на хубостта си.

– Какъв природен талант бихте искали да имате?

– Да летя.

– Кой или каква бихте искали да бъдете?

– Киноактриса.

– Вашият кумир?

– Нормалният странен човек.

– Какво презирате най-много?

– Да ми кажат, че повдигат стандарта ми, когато увеличават цените.

– Понасяте ли критика?

– Да (с бучка в гърлото).

– Какви хора не понасяте?

– Агресиращите ме.

– Кого (какво) бихте взели със себе си на самотен остров?

– Ще взема една бяла салфетка, за да я размахвам на минаващите самотни мореплаватели.

– Къде бихте искали да живеете?

– Във вила с басейн и с вътрешна стълба.

– Вашето любимо цвете?

– Розов божур.

– Вашият любим цвят?

– Ягодово.

– Вашето любимо ястие?

– Обичам яденето (по малко, но често).

– Вашите любими книги (автори)?

– Иван Кулеков.

– Вашите любими композитори (музика)?

– Димитър Вълчев.

– Вашите любими актьори?

– Българските.

– Искате ли отново да сте на 20 години?

– Искам да бъда на 18.

– Вярвате ли в чудеса?

– Много естествено!

– Вярвате ли, че съществува живот след смъртта?

– Надявам се да не е точно живот…

– До колко години искате да живеете?

– …

– Вашето мото?

– Знам, че можеше и по-добре!

П.С. Не помня кога и на кого съм дала това интервю. Отговорите в частта, която съм запазила, обаче са валидни и до днес. С едно-две изключения. В живота ми се случиха събития, които преобърнаха представата ми за живота и смъртта. Но това е друга тема.

"Площад Славейков"