Article_top

Настоящият том ни среща с различни автори и разнородни творби, много от които непознати на читателя. Пътешествие, в което авторът умело е втъкал множество нишки, свързващи родното със световното, единично-българското с множественото чуждо. Текстовете му имат едно изключително важно качество – лекотата.

Никола Георгиев е майстор в обясняването на сложни литературни явления, като хвърля мостове във времето с отнета, или безтегловна, тежест, gravità senza peso, по думите на Гуидо Кавалканти. Зоркият съпоставителен поглед на изследователя препраща, сравнява, създава, отрича, утвърждава и осветлява различни феномени. Лекота и дълбочина, единност и множественост, еднозначност и многозначност се разгръщат пред нас с ефирна нежност, която  преминава в меко удоволствие и обгръща читателя в призрачния воал на безвремието.

Чутовен размах и дълбочина, поднесени с лекота. Как иначе можем да определим размишленията върху темата за смъртта, бесилото и въжето – от погледа на Ботев, Вазов, Гео Милев и Фурнаджиев, с мостове към Франсоа Вийон, Рембо и  Антон Шкерц, с неговата стихосбирка „Рапсодии за българския гуслар“? Или двата незавършени романа – „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек и „Приключенията на Гороломов“, на Йовков, които внезапно ни изправят пред „Чудатият овчар“ на Шарл Сорел от 1633 г.,  Д’Юрфе и Пол Скарон. Ерудираност, която топли и приобщава.

Анализите и наблюденията на Никола Георгиев се родеят с неограничените възможности на самото литературознание. А в случая  неограничено е и удоволствието: от Елин Пелин, Яворов и Радичков  до „изоморфните глаголствания“ на храбрия войник Швейк. 

Думите са на Сава Славчев. За втора поредна неделя Клуб Z публикува откъси от тритомника, събрал най-доброто от текстовете на проф. Никола Георгиев  (1937-2019).

Откъси от трите тома - "Литературна теория", "Литературни похождения" и "Литературоведският Вавилон" , са предоставени от издателство "Изток-Запад".

Път към Европа ли? Не съм от тях

Стогодишнината на Чудомир (1890–1990) мина и замина така вяло, че се озадачиха дори онези, които са безпрекословно убедени, че творчеството му е било и ще остане в задния двор на българската литература. На хората не им е сега до литератури и изкуства – ще кажат мнозина, и с това ще обяснят юбилейното мълчание около Чудомир точно толкова, колкото с него творческата, както се казва, интелигенция може да оправдае творческото си дребноплодие през 1990 г. На хората им е додеяло от календарни юбилеи, от кръгли и прочее годишнини – ще обяснят, може би с по-голямо право, други. И на първите, и на вторите обаче трябва да се напомни, че намерихме духовни сили и превъзмогнахме неприязънта си към кръглите годишнини, когато дойде ред на друг български писател – и той роден в същата 1890 г., и той разказвач, и той преживял дълги години на мълчание и премълчаване и... така противоположен на Чудомир в литературното и културното пространство, както рядко може да се случи между двама писатели. И добре че го сторихме, защото светлата памет на Константин Константинов – за него е тук думата – заслужава поне това внимание, а ние много се нуждаем от примера му: ако не как се пише добра белетристика, то поне как би могъл да се държи един писател като писател, интелектуалец и гражданин.
Тази неволна, но нужна съпоставка между двамата – само не и литературни! – връстници говори много за разположението на ценностите в българското литературно и културно пространство, за отношението към „висока“ и „ниска“, „голяма“ и „малка“ литература, за горчилката в душата на самотния и независим „сериозен“ писател като К. Константинов и на „лекия“, широкодостъпен хуморист, която Бранислав Нушич откровено споделя със света [1], а Чудомир буквално до деня на самоубийството си прикрива зад иронични самопринизяващи шеги. Тук обаче ще насочим вниманието си към нещо друго: какво може да каже (и надявам се, рано или късно ще го каже) творчеството на Чудомир през 1990 г. И не защото през 1990 се навършиха сто години от раждането му, а защото през тази година в България отново, и за кой ли път, бе вдигнат повикът „Да поемаме пътя към Европа!“.

I.

В 1933 г. един почти неизвестен казанлъшки учител, художник и шегаджия изненадващо неочаквано и изненадващо плодовито преписва разкази, които бързо го правят, за нескривано неудоволствие на „тежките“ писатели и за не дотам голяма радост на самия автор, най-популярният, най-често изпълняваният по забави, утра и вечеринки български разказвач. В 1940 г. той все така изненадващо рязко млъква. Причините за едното и другото той, Чудомир, обяснява с няколко съчинени от него весели и невесели истории, които като паратекстове, текстове-спътници участват в образа на неговото творчество. Тези години обаче съвпадат с големи обрати върху малкото поле на българската литература и по-широкото поле на българската и световната история, поради което рязкото проговаряне и все така рязкото млъкване на Чудомир може да добие смисъл на социален и литературен жест.

Ще започнем с положението на литературното поле. Според едно широко прието гледище (макар и споделяно с не толкова широко отворена уста) 30-те години на XX в. не са от най-щастливите за българската белетристика. Това мнение е въпрос на мяра и преценка и от него може да тръгнат спорове, на които нито краят, нито смисълът се вижда. По-малко спорна – защото е специфично литературна – е следната констатация: през 30-те години чувствително се променя типът литературност и художествена условност, като жанрови черти на репортажа, фейлетона, дневника, вестникарското съобщение, научнопопулярното четиво проникват в кръга на художествената литература и още един път разместват нейните противоречиво подвижни граници и природа.

Погледнато исторически, това не е нещо изцяло непознато за българската литература. Във времето от Каравелов до Алеко Константинов жанровите граници между разказ и очерк, мемоари и роман са така подвижни и неограничаващи, както свободно е смесването между достоверност и фикционалност, литературни и нелитературни функции на литературата. Следват години и десетилетия на обособяване и специфизиране между „същинската“ художествена белетристика и останалите нехудожествени жанрове. И това обаче, както и всичко друго в художествената литература, е само до видим превес и до време. През 30-те години вече исторически вторично жанровите, същностните и функционалните граници между „същинска“ и „приложна“, „висока“ и „ниска“ литература отново се разклащат – с нов смисъл и нови резултати.

Тъкмо тези резултати не са допадали тогава, не допадат и сега на мнозина. Упадък, фейлетонна повърхностност, вестникарско издребняване – натякват те на белетристиката от 30-те години. Процесът, както и да го преценяваме, е общ и повсеместен, в него са млади и стари, начеващи малодарници и стари, прощаващи се с писателството майстори. Между тях и Елин Пелин. От юни 1933 г. почти без да пропуска седмица в продължение на две години той печата разкази в един хумористичен вестник. Те са твърде особени, тоест много се различават от „класическите“ му разкази и напълно подхождат на своя издателски контекст, седмичника „Щурец“.

Малко след това Елин Пелин издава по-доброто от тях в книгата под силно нелитературното заглавие „Аз, ти, той“, която мнозина от читателите му и до днес не могат да му простят, а други не я знаят или не искат да я знаят. Точно по същото време същото започва да прави и Чудомир – редовно седмично участие в тесните долни етажи на вестник „Зора“.

Така нареченото издребняване и офейлетоняване в белетристиката ни от 30-те години може да се определи от друга гледна точка като сваляне на равнището на литературност, съпроводено с иронично и насмешливо отношение към „високата“ литература с нейното съдържание, ценности и читатели. В разказите на Чудомир тези вътрешнолитературни напрежения са свързани с насмешливото сваляне на много други ценности. Между тях и Европата – каквато тя, канена или неканена, навлиза в образите си с реалностите си у нас през авторското десетилетие на Чудомир.

Митологемният образ на Европа, привличащ и отблъскващ, мамещ и плашещ, има твърде дълга история на Балканите. През първата половина на XIX в. – за да тръгнем от по-новите времена – реформи по европейски терк започват да се въвеждат в Отоманската империя, обявена вече от западната дипломация за „болния човек“ на Европа. Поривите към реформи предизвикват разцепление и объркване в турското общество и обяснимо подозрение и неприязън сред българите – особено когато начело на Дунавския вилает застава прозорливият, енергичен и обречен реформатор Митхад паша.

В съпротивата си българите не пропускат повода да се присмеят на карикатурно осакатения вид, в който реформите стигат или изобщо не стигат до Турция. „Поевропейчване на турчина ли?“ – смеят се презглава в редакциите на българския емигрантски печат.

„Реформиранието на Империята е обнадеждающе, но трудно начинание“ – предупреждава българският печат, който се издава под окото на новоизпечената турска цензура, и тя въведена като част от голямото европейско цивилизоване на „болния човек“. Българите са част от тази умираща империя, в която се чувстват и се държат като най-жизнения, най-енергичния, най-пригоден за развитие народ (имало е времена и на такова самочувствие, колкото и да не ни се вярва днес). И тъкмо защото са част, и то такава част от Империята, българите от последните десетилетия на своята зависимост живеят в сложно и допълнително усложнявано раздвоение между себе си и Европа, себе си и Изтока, себе си и себе си.

Нещата не стават по-прости – тъкмо обратното, – след Освобождението в 1878 г., когато българите, вече относително независими, е трябвало сами да си поставят въпросите: съществува ли за нас Европа, къде сме спрямо нея и какви трябва да бъдем спрямо нея. (Показателно е, че както сега, така и тогава най-малко се е задавал въпросът какво наистина значи това „Европа“.) И българите са се питали, отговаряли и действали и един от добрите резултати от всичко това е постигнатото по-добро самопознание и проявената способност за самопреценка и както е в повечето случаи – самонасмешка.

В притеглянето, отблъскването или безразличието между българите и Европа се съчетават много сили, наслагват се много промени, но в цялата сложност ще се опитаме да доловим и очертаем основните типове на притеглянето, действали най-силно в десетилетията между Алеко Константинов и Чудомир.

[1] Трагедията ми е, че съм хуморист. Във всички времена и народи хумористите плащат за радостта от успеха си с горчилката на недооценяването“, тъжно пише до дъщеря си най-веселият сърбин, след като е имал неблагоразумието да се кандидатира за Сръбската академия и естествено, е пропаднал.

Откъс от Том 1 "Литературна теория" можете да прочетете тук. 

 

Настоящият том ни среща с различни автори и разнородни творби, много от които непознати на читателя. Пътешествие, в което авторът умело е втъкал множество нишки, свързващи родното със световното, единично-българското с множественото чуждо. Текстовете му имат едно изключително важно качество – лекотата.

Никола Георгиев е майстор в обясняването на сложни литературни явления, като хвърля мостове във времето с отнета, или безтегловна, тежест, gravità senza peso, по думите на Гуидо Кавалканти. Зоркият съпоставителен поглед на изследователя препраща, сравнява, създава, отрича, утвърждава и осветлява различни феномени. Лекота и дълбочина, единност и множественост, еднозначност и многозначност се разгръщат пред нас с ефирна нежност, която  преминава в меко удоволствие и обгръща читателя в призрачния воал на безвремието.

Чутовен размах и дълбочина, поднесени с лекота. Как иначе можем да определим размишленията върху темата за смъртта, бесилото и въжето – от погледа на Ботев, Вазов, Гео Милев и Фурнаджиев, с мостове към Франсоа Вийон, Рембо и  Антон Шкерц, с неговата стихосбирка „Рапсодии за българския гуслар“? Или двата незавършени романа – „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек и „Приключенията на Гороломов“, на Йовков, които внезапно ни изправят пред „Чудатият овчар“ на Шарл Сорел от 1633 г.,  Д’Юрфе и Пол Скарон. Ерудираност, която топли и приобщава.

Анализите и наблюденията на Никола Георгиев се родеят с неограничените възможности на самото литературознание. А в случая  неограничено е и удоволствието: от Елин Пелин, Яворов и Радичков  до „изоморфните глаголствания“ на храбрия войник Швейк. 

Думите са на Сава Славчев. За втора поредна неделя Клуб Z публикува откъси от тритомника, събрал най-доброто от текстовете на проф. Никола Георгиев  (1937-2019).

Откъси от трите тома - "Литературна теория", "Литературни похождения" и "Литературоведският Вавилон" , са предоставени от издателство "Изток-Запад".

Път към Европа ли? Не съм от тях

Стогодишнината на Чудомир (1890–1990) мина и замина така вяло, че се озадачиха дори онези, които са безпрекословно убедени, че творчеството му е било и ще остане в задния двор на българската литература. На хората не им е сега до литератури и изкуства – ще кажат мнозина, и с това ще обяснят юбилейното мълчание около Чудомир точно толкова, колкото с него творческата, както се казва, интелигенция може да оправдае творческото си дребноплодие през 1990 г. На хората им е додеяло от календарни юбилеи, от кръгли и прочее годишнини – ще обяснят, може би с по-голямо право, други. И на първите, и на вторите обаче трябва да се напомни, че намерихме духовни сили и превъзмогнахме неприязънта си към кръглите годишнини, когато дойде ред на друг български писател – и той роден в същата 1890 г., и той разказвач, и той преживял дълги години на мълчание и премълчаване и... така противоположен на Чудомир в литературното и културното пространство, както рядко може да се случи между двама писатели. И добре че го сторихме, защото светлата памет на Константин Константинов – за него е тук думата – заслужава поне това внимание, а ние много се нуждаем от примера му: ако не как се пише добра белетристика, то поне как би могъл да се държи един писател като писател, интелектуалец и гражданин.
Тази неволна, но нужна съпоставка между двамата – само не и литературни! – връстници говори много за разположението на ценностите в българското литературно и културно пространство, за отношението към „висока“ и „ниска“, „голяма“ и „малка“ литература, за горчилката в душата на самотния и независим „сериозен“ писател като К. Константинов и на „лекия“, широкодостъпен хуморист, която Бранислав Нушич откровено споделя със света [1], а Чудомир буквално до деня на самоубийството си прикрива зад иронични самопринизяващи шеги. Тук обаче ще насочим вниманието си към нещо друго: какво може да каже (и надявам се, рано или късно ще го каже) творчеството на Чудомир през 1990 г. И не защото през 1990 се навършиха сто години от раждането му, а защото през тази година в България отново, и за кой ли път, бе вдигнат повикът „Да поемаме пътя към Европа!“.

I.

В 1933 г. един почти неизвестен казанлъшки учител, художник и шегаджия изненадващо неочаквано и изненадващо плодовито преписва разкази, които бързо го правят, за нескривано неудоволствие на „тежките“ писатели и за не дотам голяма радост на самия автор, най-популярният, най-често изпълняваният по забави, утра и вечеринки български разказвач. В 1940 г. той все така изненадващо рязко млъква. Причините за едното и другото той, Чудомир, обяснява с няколко съчинени от него весели и невесели истории, които като паратекстове, текстове-спътници участват в образа на неговото творчество. Тези години обаче съвпадат с големи обрати върху малкото поле на българската литература и по-широкото поле на българската и световната история, поради което рязкото проговаряне и все така рязкото млъкване на Чудомир може да добие смисъл на социален и литературен жест.

Ще започнем с положението на литературното поле. Според едно широко прието гледище (макар и споделяно с не толкова широко отворена уста) 30-те години на XX в. не са от най-щастливите за българската белетристика. Това мнение е въпрос на мяра и преценка и от него може да тръгнат спорове, на които нито краят, нито смисълът се вижда. По-малко спорна – защото е специфично литературна – е следната констатация: през 30-те години чувствително се променя типът литературност и художествена условност, като жанрови черти на репортажа, фейлетона, дневника, вестникарското съобщение, научнопопулярното четиво проникват в кръга на художествената литература и още един път разместват нейните противоречиво подвижни граници и природа.

Погледнато исторически, това не е нещо изцяло непознато за българската литература. Във времето от Каравелов до Алеко Константинов жанровите граници между разказ и очерк, мемоари и роман са така подвижни и неограничаващи, както свободно е смесването между достоверност и фикционалност, литературни и нелитературни функции на литературата. Следват години и десетилетия на обособяване и специфизиране между „същинската“ художествена белетристика и останалите нехудожествени жанрове. И това обаче, както и всичко друго в художествената литература, е само до видим превес и до време. През 30-те години вече исторически вторично жанровите, същностните и функционалните граници между „същинска“ и „приложна“, „висока“ и „ниска“ литература отново се разклащат – с нов смисъл и нови резултати.

Тъкмо тези резултати не са допадали тогава, не допадат и сега на мнозина. Упадък, фейлетонна повърхностност, вестникарско издребняване – натякват те на белетристиката от 30-те години. Процесът, както и да го преценяваме, е общ и повсеместен, в него са млади и стари, начеващи малодарници и стари, прощаващи се с писателството майстори. Между тях и Елин Пелин. От юни 1933 г. почти без да пропуска седмица в продължение на две години той печата разкази в един хумористичен вестник. Те са твърде особени, тоест много се различават от „класическите“ му разкази и напълно подхождат на своя издателски контекст, седмичника „Щурец“.

Малко след това Елин Пелин издава по-доброто от тях в книгата под силно нелитературното заглавие „Аз, ти, той“, която мнозина от читателите му и до днес не могат да му простят, а други не я знаят или не искат да я знаят. Точно по същото време същото започва да прави и Чудомир – редовно седмично участие в тесните долни етажи на вестник „Зора“.

Така нареченото издребняване и офейлетоняване в белетристиката ни от 30-те години може да се определи от друга гледна точка като сваляне на равнището на литературност, съпроводено с иронично и насмешливо отношение към „високата“ литература с нейното съдържание, ценности и читатели. В разказите на Чудомир тези вътрешнолитературни напрежения са свързани с насмешливото сваляне на много други ценности. Между тях и Европата – каквато тя, канена или неканена, навлиза в образите си с реалностите си у нас през авторското десетилетие на Чудомир.

Митологемният образ на Европа, привличащ и отблъскващ, мамещ и плашещ, има твърде дълга история на Балканите. През първата половина на XIX в. – за да тръгнем от по-новите времена – реформи по европейски терк започват да се въвеждат в Отоманската империя, обявена вече от западната дипломация за „болния човек“ на Европа. Поривите към реформи предизвикват разцепление и объркване в турското общество и обяснимо подозрение и неприязън сред българите – особено когато начело на Дунавския вилает застава прозорливият, енергичен и обречен реформатор Митхад паша.

В съпротивата си българите не пропускат повода да се присмеят на карикатурно осакатения вид, в който реформите стигат или изобщо не стигат до Турция. „Поевропейчване на турчина ли?“ – смеят се презглава в редакциите на българския емигрантски печат.

„Реформиранието на Империята е обнадеждающе, но трудно начинание“ – предупреждава българският печат, който се издава под окото на новоизпечената турска цензура, и тя въведена като част от голямото европейско цивилизоване на „болния човек“. Българите са част от тази умираща империя, в която се чувстват и се държат като най-жизнения, най-енергичния, най-пригоден за развитие народ (имало е времена и на такова самочувствие, колкото и да не ни се вярва днес). И тъкмо защото са част, и то такава част от Империята, българите от последните десетилетия на своята зависимост живеят в сложно и допълнително усложнявано раздвоение между себе си и Европа, себе си и Изтока, себе си и себе си.

Нещата не стават по-прости – тъкмо обратното, – след Освобождението в 1878 г., когато българите, вече относително независими, е трябвало сами да си поставят въпросите: съществува ли за нас Европа, къде сме спрямо нея и какви трябва да бъдем спрямо нея. (Показателно е, че както сега, така и тогава най-малко се е задавал въпросът какво наистина значи това „Европа“.) И българите са се питали, отговаряли и действали и един от добрите резултати от всичко това е постигнатото по-добро самопознание и проявената способност за самопреценка и както е в повечето случаи – самонасмешка.

В притеглянето, отблъскването или безразличието между българите и Европа се съчетават много сили, наслагват се много промени, но в цялата сложност ще се опитаме да доловим и очертаем основните типове на притеглянето, действали най-силно в десетилетията между Алеко Константинов и Чудомир.

[1] Трагедията ми е, че съм хуморист. Във всички времена и народи хумористите плащат за радостта от успеха си с горчилката на недооценяването“, тъжно пише до дъщеря си най-веселият сърбин, след като е имал неблагоразумието да се кандидатира за Сръбската академия и естествено, е пропаднал.

Откъс от Том 1 "Литературна теория" можете да прочетете тук. 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията