Article_top

Никола Георгиев (1937-2019) едва ли се нуждае от представяне. Човекът, който през последните 50 години вдъхновява не само своите колеги и студенти, винаги е бил алтернатива на официалното. Изключително деликатен, възпитан и фин човек, Никола Георгиев е нескрит полемист в научното поле: бунтар, който срива системи. Критикът в науката пряко или косвено се занимава с методологически проблеми; ученият създава интерпретаторски контекст на нови литературни произведения и разколебава утвърдени йерархии в литературния канон.

Никола Георгиев деконвенционализира всяка рутина и с безкрайно богат реторичен инструментариум, покриващ диапазона от резкия сарказъм и фината ирония до сциентичната строгост и метафизичната рефлексия, сочи ограничеността и рисковете пред всяко говорене, писане и стил на теоретизиране за литературата, което се отклонява от рационалността и вярата в социалния, културния и човешкия смисъл на литературната наука.

Трудовете на Никола Георгиев трябва да се издават, изучават и преиздават и това е причината да се публикува „Избрано“, първоначално предвидени в два тома. Първият включва както издавани, така и неиздавани творби на автора. Вторият също се оказа недостатъчен, така че трудовете на Никола Георгиев ще бъдат издадени в три тома.

Думите са на Сава Славчев. В следващите три недели Клуб Z ще публикува откъси от тритомника, събрал най-доброто от текстовете на проф. Никола Георгиев.

Откъси от трите тома - "Литературна теория", "Литературни похождения" и "Литературоведският Вавилон" , са предоставени от издателство "Изток-Запад".
 

Писаха не само за да се знае

Сократ – човекът, 
който не пишеше... 
Ницше

Наблюдавайки съвременните „покушения срещу литературата“ , Р. Уелек, огорчен и обезпокоен, отваря дума и за малобройната, но инак твърде шумна група на „мълчаливците“ (Джордж Стайнър, Ихаб Хасан и др.), според които литературата, ако още не е пристигнала, вече е поела по пътя към замлъкването. В полемиката си маститият литературовед не се отказва и от реторическия ефект на парадокса: за мълчанието също трябва да се говори – и господата говорят ли, говорят... Доводът, освен че е поизтъркан, не е и логически безупречен, тъй като езиковата философия успя да снеме донякъде парадокса чрез разграничението между „обсъждано мълчание“ (beredtes Schweigen) и „мълчащо мълчание“ (schweigendes Schweigen).

Снета или неснета като парадокс, алтернативата „да говоря – да мълча“ минава през развитието на човешката духовност, люшкайки го драматично между опиянението на силата и горчивината на слабостта. Тази многовековна и всечовешка алтернатива покрива частично една друга, също тъй драматична алтернатива – „да говоря – да пиша“. Тя е отправната точка на тази статия, като от грамадния ѝ обхват – а той включва основни проблеми на духовността и частни въпроси на типологията на повествователните жанрове – ще подберем това, което има що-годе някаква връзка с историята на българската литература и книга.

Устна и писмена реч са бивали оразличавани и противопоставяни, подценявани и възвеличавани, едната за сметка на другата, по много различни белези, поводи и съображения. Ето накратко някои от тях.
По белега първичност – вторичност, мисловно малко смътен, но ценностно ясно ориентиран, предимство се отдава на устната реч. Човекът със здрав разум (а доскоро и учените бяха на това мнение) смята устната реч за първична във всяко отношение, а писмената за вторичен и производен вариант, подчинен на първоосновата си. В света на езикознанието тази йерархия е водела до идеите, че негов основен предмет е устната реч и че добрият езиковед трябва да работи повече с ухото, отколкото с окото и да прави „ушна филология“ (Ohrenphilologie).

За сосюрианството означаващото има звукова природа. Някъде от Р. Якобсон насам започва да си пробива път гледището, че устна и писмена реч са самостойни езикови пластове или стилове, всеки със свои закони, а в най-ново време „граматологизмът“ на Ж. Дерида  постави писмената реч в основата на европейската култура. Писмената реч според него не е по-малко естествена от устната, нито пък е нейна сянка или случайно наметната дреха. 

Разприте относно йерархизирането на писмената и устната реч по приоритетен белег са културологичен факт, чието съществуване трябва да бъде най-напред осъзнато, а механизмът му – изследван. В този механизъм има достатъчно устойчиви опори за решения, които биха обезсмислили разприте, но има и хлъзгави полета, върху които открай време никнат ирационални страсти и възможности за хитроумни манипулации с тях – както това става например, когато двойката устна – писмена реч се приложи към двойката народно – лично творчество от романтическата, пък и не само от романтическата фолклористика.

Рационалното и ирационалното раздвоение в отношението към двата типа реч се шири и в много други области. Така например създателите на писмености, исторически реални или фиктивни, редовно биват митологизирани и към тях отделните епохи изразяват почитта си, всяка според присъщите ѝ начини за това. Писмеността фиксира, „заковава“, написаното остава, то не може да се унищожи или промени – Littera scripta manet; Что написано пером, того не вырубишь топором. Служителите на най-големите съвременни религии благоговейно изнасят пред паството си книга, в която черно на бяло и веднъж завинаги е запечатано божието слово...

Това обаче е само едната страна на непрекъснато преобръщания медал на устното и писменото слово. В диалога „Федър“ (274–275) Платон изказва опасението, че за разлика от устното слово, при което говорителят може да следи за въздействието му и овреме да се съобразява с възможностите на слушателите си, писменият текст е беззащитен пред читателите, които ще го четат, разбират и криворазбират. Марциан Мавър (I–II в.) също се безпокои за съдбата на книгите, каквато те според него имат (habent sua fata libelli), защото знае ли човек в чии ръце и на чий ум ще попаднат. А в епохата на ранното християнство с нейните добре известни умонастроения Климент Александрийски вече не се плаши за книгата, а с книгата плаши читателя: „Който пише книги, дава меч в ръцете на дете.“ (Климент е бил един от активно пишещите хора на времето си.)

Способността на писмеността да фиксира и да бъде „паметта на човечеството“, както бива възхвалявана, така бива и заклеймявана – в последно време и по нравствено-политически причини. От истината, че езикът определя не само какво може, но и какво трябва да се каже, автори от Р. Барт  до ултралевите вадят изводи за тоталитарната (буквално „фашистката“) природа на езика. И тъй като между „трябва да се каже“ и „трябва да се направи“ разстоянието не е голямо, на фиксиращата способност на писмената реч се придава честта да бъде най-здравата връзка между езика и държавнопотисническото „трябва да се направи“.

В тази неблаговидна, но само частна функция на писмеността Леви-Строс вижда нещо исторически и функционално изчерпващо. Чрез разпространението на книгите днес хората губят независимостта си , а в древността начална функция на писмеността е била да улесни поробването на човека. Последното гледище обаче не могат да подкрепят и най-внушителните – а те са били наистина внушителни – административни писарници на прословутите древни сатрапии...

В действителност езикът е сам по себе си тоталитарен точно толкова, колкото той е например само строга синхронна система и нищо повече. Освен това горните мнения са образец на разместване между код и смисъл, цел и средство – да не говорим за бъркотията в полето на политиката. Ще напомним само, че в писмена реч са Декларацията на независимостта, манифестът към пролетариите от всички страни, окървавените писма, призоваващи към въстание.

Писмената реч е безспорно по-малоканална и опосредстваща в сравнение с устната. Напрежението в оценките на това положение включва в реториката си ред вещни значения или вещни метонимии и метафори, между които книгата, човешкият глас, буквата.

Исторически силно изменчива по облик, техника и функции, книгата е предмет и на коренно противоположни оценки. Чет нямат славословията („книгите са корабите на идеите“, „всичко най-добро в своя живот дължа на книгите“), не са по-малко и нападките срещу нея, защото те са не само словесни, обикновено пак в книги, но и физически, включително горящата главня.  Борбата срещу книгите на „другите“ в името на своите върви успоредно с идеите за радикален отказ от книгата, на които търпеливата книга векове наред, та и днес дава място по страниците си. От грамадната антибиблиада ще напомним с оглед на по-нататъшните си цели дълбокия и противоречив скептицизъм към книгата у Русо.

Че Русо (сам страстен писач на книги) нарича авторите на книги лъжци, а библиотеките – гробници на мисълта и духа, и че окайва нещастниците, които от самозаблуда или по принуда четат, е естествена и малко изненадваща част от неговата полемика с „цивилизацията“. По-сложно и многозначително е, че като довод във филипиките срещу книгите и четенето е използвано детето – същото дете, което класицизмът не допуска на театралната сцена, защото е твърде неразумно и може да докара възрастните до плитка и сълзлива сантименталност, и което според Русо е най-тъжната жертва на книгата и четенето. „Четенето е бич на детството“, пише Русо в педагогическия си роман „Емил“.  

Един век по-късно други хора при други обстоятелства вярват, че детето трябва да чете „а, бе – то сляпото окато прави“, но Русо е на обратното мнение: „Дете, което чете, не мисли.“ Източник на знание според него е естествената, искрената, „никога немамещата природа“. Тази страстна реторика против книгата също не минава без нея. Използваната от Декарт и мнозина други метафора „великата книга на света“ се появява и у Русо, но като книга, която не е за четене: „Не трябва да се чете, трябва да се гледа“ (Il ne faut pas lire, il faut voir). Какво по-точно означава това гледане, не е много ясно, но не е и толкова важно. Важното е, че състраданието към детската невинност, непосредственост и свобода (още сме далеч от Фройд!) бива използвано в натиска върху опосредеността и социалния престиж на писмената реч. Така Русо присъединява нов глас към една прастара оценка на писменото слово, която в емоционален план стига до опозицията живо-мъртво и лее живия глас на мъртвата буква, а във философски, юридически, херменевтичен и пак емоционален план – до всеизвестния конфликт между дух и буква.

В областта на правото противоречието между дух и буква ще да се е появило с формулирането и записването на законите – във всеки случай, за римското право то е било теоретически проблем и практическа задача. На бедната буква, използвана реторически метонимично, се пада съмнителната чест да стане основа на производните „буквално“, „буквалистки“ и да бъде натоварена с неизпълнимата задача да изразява еднозначния, предначертан от законодателя смисъл – търсен, тачен, но стигне ли се до прилагането му – подозиран и скрито презиран. В юридическата херменевтика буквалисткият подход редовно бива оценяван като тесногръдие или с едно друго ласкателно производно от „буква“ – „буквоядство“. И каквото и да е, едно от основополагащите съчинения на европейския демократизъм се нарича не „Буквата“, а „Духът на законите“. 
 

 

 

Никола Георгиев (1937-2019) едва ли се нуждае от представяне. Човекът, който през последните 50 години вдъхновява не само своите колеги и студенти, винаги е бил алтернатива на официалното. Изключително деликатен, възпитан и фин човек, Никола Георгиев е нескрит полемист в научното поле: бунтар, който срива системи. Критикът в науката пряко или косвено се занимава с методологически проблеми; ученият създава интерпретаторски контекст на нови литературни произведения и разколебава утвърдени йерархии в литературния канон.

Никола Георгиев деконвенционализира всяка рутина и с безкрайно богат реторичен инструментариум, покриващ диапазона от резкия сарказъм и фината ирония до сциентичната строгост и метафизичната рефлексия, сочи ограничеността и рисковете пред всяко говорене, писане и стил на теоретизиране за литературата, което се отклонява от рационалността и вярата в социалния, културния и човешкия смисъл на литературната наука.

Трудовете на Никола Георгиев трябва да се издават, изучават и преиздават и това е причината да се публикува „Избрано“, първоначално предвидени в два тома. Първият включва както издавани, така и неиздавани творби на автора. Вторият също се оказа недостатъчен, така че трудовете на Никола Георгиев ще бъдат издадени в три тома.

Думите са на Сава Славчев. В следващите три недели Клуб Z ще публикува откъси от тритомника, събрал най-доброто от текстовете на проф. Никола Георгиев.

Откъси от трите тома - "Литературна теория", "Литературни похождения" и "Литературоведският Вавилон" , са предоставени от издателство "Изток-Запад".
 

Писаха не само за да се знае

Сократ – човекът, 
който не пишеше... 
Ницше

Наблюдавайки съвременните „покушения срещу литературата“ , Р. Уелек, огорчен и обезпокоен, отваря дума и за малобройната, но инак твърде шумна група на „мълчаливците“ (Джордж Стайнър, Ихаб Хасан и др.), според които литературата, ако още не е пристигнала, вече е поела по пътя към замлъкването. В полемиката си маститият литературовед не се отказва и от реторическия ефект на парадокса: за мълчанието също трябва да се говори – и господата говорят ли, говорят... Доводът, освен че е поизтъркан, не е и логически безупречен, тъй като езиковата философия успя да снеме донякъде парадокса чрез разграничението между „обсъждано мълчание“ (beredtes Schweigen) и „мълчащо мълчание“ (schweigendes Schweigen).

Снета или неснета като парадокс, алтернативата „да говоря – да мълча“ минава през развитието на човешката духовност, люшкайки го драматично между опиянението на силата и горчивината на слабостта. Тази многовековна и всечовешка алтернатива покрива частично една друга, също тъй драматична алтернатива – „да говоря – да пиша“. Тя е отправната точка на тази статия, като от грамадния ѝ обхват – а той включва основни проблеми на духовността и частни въпроси на типологията на повествователните жанрове – ще подберем това, което има що-годе някаква връзка с историята на българската литература и книга.

Устна и писмена реч са бивали оразличавани и противопоставяни, подценявани и възвеличавани, едната за сметка на другата, по много различни белези, поводи и съображения. Ето накратко някои от тях.
По белега първичност – вторичност, мисловно малко смътен, но ценностно ясно ориентиран, предимство се отдава на устната реч. Човекът със здрав разум (а доскоро и учените бяха на това мнение) смята устната реч за първична във всяко отношение, а писмената за вторичен и производен вариант, подчинен на първоосновата си. В света на езикознанието тази йерархия е водела до идеите, че негов основен предмет е устната реч и че добрият езиковед трябва да работи повече с ухото, отколкото с окото и да прави „ушна филология“ (Ohrenphilologie).

За сосюрианството означаващото има звукова природа. Някъде от Р. Якобсон насам започва да си пробива път гледището, че устна и писмена реч са самостойни езикови пластове или стилове, всеки със свои закони, а в най-ново време „граматологизмът“ на Ж. Дерида  постави писмената реч в основата на европейската култура. Писмената реч според него не е по-малко естествена от устната, нито пък е нейна сянка или случайно наметната дреха. 

Разприте относно йерархизирането на писмената и устната реч по приоритетен белег са културологичен факт, чието съществуване трябва да бъде най-напред осъзнато, а механизмът му – изследван. В този механизъм има достатъчно устойчиви опори за решения, които биха обезсмислили разприте, но има и хлъзгави полета, върху които открай време никнат ирационални страсти и възможности за хитроумни манипулации с тях – както това става например, когато двойката устна – писмена реч се приложи към двойката народно – лично творчество от романтическата, пък и не само от романтическата фолклористика.

Рационалното и ирационалното раздвоение в отношението към двата типа реч се шири и в много други области. Така например създателите на писмености, исторически реални или фиктивни, редовно биват митологизирани и към тях отделните епохи изразяват почитта си, всяка според присъщите ѝ начини за това. Писмеността фиксира, „заковава“, написаното остава, то не може да се унищожи или промени – Littera scripta manet; Что написано пером, того не вырубишь топором. Служителите на най-големите съвременни религии благоговейно изнасят пред паството си книга, в която черно на бяло и веднъж завинаги е запечатано божието слово...

Това обаче е само едната страна на непрекъснато преобръщания медал на устното и писменото слово. В диалога „Федър“ (274–275) Платон изказва опасението, че за разлика от устното слово, при което говорителят може да следи за въздействието му и овреме да се съобразява с възможностите на слушателите си, писменият текст е беззащитен пред читателите, които ще го четат, разбират и криворазбират. Марциан Мавър (I–II в.) също се безпокои за съдбата на книгите, каквато те според него имат (habent sua fata libelli), защото знае ли човек в чии ръце и на чий ум ще попаднат. А в епохата на ранното християнство с нейните добре известни умонастроения Климент Александрийски вече не се плаши за книгата, а с книгата плаши читателя: „Който пише книги, дава меч в ръцете на дете.“ (Климент е бил един от активно пишещите хора на времето си.)

Способността на писмеността да фиксира и да бъде „паметта на човечеството“, както бива възхвалявана, така бива и заклеймявана – в последно време и по нравствено-политически причини. От истината, че езикът определя не само какво може, но и какво трябва да се каже, автори от Р. Барт  до ултралевите вадят изводи за тоталитарната (буквално „фашистката“) природа на езика. И тъй като между „трябва да се каже“ и „трябва да се направи“ разстоянието не е голямо, на фиксиращата способност на писмената реч се придава честта да бъде най-здравата връзка между езика и държавнопотисническото „трябва да се направи“.

В тази неблаговидна, но само частна функция на писмеността Леви-Строс вижда нещо исторически и функционално изчерпващо. Чрез разпространението на книгите днес хората губят независимостта си , а в древността начална функция на писмеността е била да улесни поробването на човека. Последното гледище обаче не могат да подкрепят и най-внушителните – а те са били наистина внушителни – административни писарници на прословутите древни сатрапии...

В действителност езикът е сам по себе си тоталитарен точно толкова, колкото той е например само строга синхронна система и нищо повече. Освен това горните мнения са образец на разместване между код и смисъл, цел и средство – да не говорим за бъркотията в полето на политиката. Ще напомним само, че в писмена реч са Декларацията на независимостта, манифестът към пролетариите от всички страни, окървавените писма, призоваващи към въстание.

Писмената реч е безспорно по-малоканална и опосредстваща в сравнение с устната. Напрежението в оценките на това положение включва в реториката си ред вещни значения или вещни метонимии и метафори, между които книгата, човешкият глас, буквата.

Исторически силно изменчива по облик, техника и функции, книгата е предмет и на коренно противоположни оценки. Чет нямат славословията („книгите са корабите на идеите“, „всичко най-добро в своя живот дължа на книгите“), не са по-малко и нападките срещу нея, защото те са не само словесни, обикновено пак в книги, но и физически, включително горящата главня.  Борбата срещу книгите на „другите“ в името на своите върви успоредно с идеите за радикален отказ от книгата, на които търпеливата книга векове наред, та и днес дава място по страниците си. От грамадната антибиблиада ще напомним с оглед на по-нататъшните си цели дълбокия и противоречив скептицизъм към книгата у Русо.

Че Русо (сам страстен писач на книги) нарича авторите на книги лъжци, а библиотеките – гробници на мисълта и духа, и че окайва нещастниците, които от самозаблуда или по принуда четат, е естествена и малко изненадваща част от неговата полемика с „цивилизацията“. По-сложно и многозначително е, че като довод във филипиките срещу книгите и четенето е използвано детето – същото дете, което класицизмът не допуска на театралната сцена, защото е твърде неразумно и може да докара възрастните до плитка и сълзлива сантименталност, и което според Русо е най-тъжната жертва на книгата и четенето. „Четенето е бич на детството“, пише Русо в педагогическия си роман „Емил“.  

Един век по-късно други хора при други обстоятелства вярват, че детето трябва да чете „а, бе – то сляпото окато прави“, но Русо е на обратното мнение: „Дете, което чете, не мисли.“ Източник на знание според него е естествената, искрената, „никога немамещата природа“. Тази страстна реторика против книгата също не минава без нея. Използваната от Декарт и мнозина други метафора „великата книга на света“ се появява и у Русо, но като книга, която не е за четене: „Не трябва да се чете, трябва да се гледа“ (Il ne faut pas lire, il faut voir). Какво по-точно означава това гледане, не е много ясно, но не е и толкова важно. Важното е, че състраданието към детската невинност, непосредственост и свобода (още сме далеч от Фройд!) бива използвано в натиска върху опосредеността и социалния престиж на писмената реч. Така Русо присъединява нов глас към една прастара оценка на писменото слово, която в емоционален план стига до опозицията живо-мъртво и лее живия глас на мъртвата буква, а във философски, юридически, херменевтичен и пак емоционален план – до всеизвестния конфликт между дух и буква.

В областта на правото противоречието между дух и буква ще да се е появило с формулирането и записването на законите – във всеки случай, за римското право то е било теоретически проблем и практическа задача. На бедната буква, използвана реторически метонимично, се пада съмнителната чест да стане основа на производните „буквално“, „буквалистки“ и да бъде натоварена с неизпълнимата задача да изразява еднозначния, предначертан от законодателя смисъл – търсен, тачен, но стигне ли се до прилагането му – подозиран и скрито презиран. В юридическата херменевтика буквалисткият подход редовно бива оценяван като тесногръдие или с едно друго ласкателно производно от „буква“ – „буквоядство“. И каквото и да е, едно от основополагащите съчинения на европейския демократизъм се нарича не „Буквата“, а „Духът на законите“. 
 

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Какъв ще е резултатът от първия тур на изборите в София?