That's the way it is. ("Така стоят нещата"), както казваше мъдрецът Уолтър Кронкайт от Си Би Ес.

Този велик журналист вкара виетнамската война във всеки американски дом и победи не само генерал Уестморлънд, но и Линдън Джонсън. И след всичко, което се случи оттогава с великата държава на Уошингтън и Джеферсън, на Франклин и Хамилтън, сега Доналд Тръмп, с нюх на бизнес лисица, вероятно не иска повече американски момчета, а и момичета, да се връщат у дома в поцинковани ковчези.

Той казва, че страната му трябва да бъде оня притегателен магнит, оня сияен град на върха на хълма, към който да отправят взор всички хора по света.

Точно както е казал през 1630 г Джон Уинтроп, първият губернатор на Масачузетс, когато тръгва с пилгримите на борада на "Арабелла" към Новия свят.

Оттогава насам близо една дузина американски президенти са използвали в речите си алегорията за Сияйния град на хълма.

За всеки случай обаче Доналд Тръмп остави няколко батальона добре въоръжени войници край сондите на сирийските петролни полета. Бизнесменът знае, че Шойгу дебне зад храстите, докато Путин и Лавров търсят спешно решение как да формират нов сирийски консенсус, бъдещ парламент в Дамаск и най-сетне да се измъкнат като чисти победители от арабските тресавища, защото спомените от Афганистан още парят.

Това трескаво търсене на мир е в същата красива Женева, където "човекът с каскета", старият революционер Ленин обяви със залпа на "Аврора" създаването на един нов по-справедлив свят. И един по-достоен живот за вдигналите се на бунт презрени парии, както се пее в песента. Но в унисон с теорията за моркова и тоягата за всеки случай с руското царско семейство беше приключено по бързата процедура.

А една топла нощ Лео Троцки, изгнаник в Мексико, след още топлите обятия на пламенната Фрида Кало и съпруга на Диего Ривера, изгуби главата и идеите си от специалния пратеник на Сталин, въоръжен с алебарда.

Всичко това напира във въображението ни днес, когато великите сили насила ни правят по-резервирани към някои от блестящите си идеи, блестящите си градове и светлите годишнини. Както каза проф. Тимъти Гартън-Аш на Кристиан Аманпур... може да не харесваме Путин и Орбан, но като гледаме какво правят Тръмп, Борис Джонсън и Найджъл Фараж, си мисля, че...

И последва не много ласкава оценка за тези мъже.

Значи ли това, че след всяко събитие, което хроникьорите наричат "историческо", ние не трябва да виждаме радостта на хилядите източногерманци, втурнали се към стената след погрешно изтърваната фраза от апаратчика Гюнтер Шабовски, че границата (със Западна Германия) е отворена "от днес".

Не, разбира се: както нашите прадядовци и прабаби са се радвали на Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., така и германците имаха право да се обединят и да се радват. А и ние заедно с тях, защото и при нас паднаха много стени от най-различен материал...

Проблемът е, казват философите, че израснаха нови стени: между бившите източни и западни германци; "оситата" мислят, че "веситата" ги смятат за втора ръка германци. Така както част от източноевропейците, "новите" членове на Европейския съюз, усещат, че по-старшите им братя в съюза ги смятат за втора ръка, което личало и от качеството на храните, внасяни от Запад на Изток.

Така както у нас много бедни пенсионери гледат с отчаяние "постната пица на Дянков" и скъпите ферарита в цвят червен, летящи из центъра на София или по чакълестите улици на "Бояна" и "Драгалевци".

Както би казал нашият любим Хемингуей в едно заглавие: To Have and Have Not (Да имаш и да нямаш)... Стена разделя едните от другите.

Изглежда, че ако перифразираме един от законите на физиката, стените - като материята - нито се създват, нито изчезват, а само преминават от една форма в друга.

По този въпрос вероятно трябва да питаме или Никола Тесла, или Айзък (Исак) Нютън... Но и двамата са в един друг свят, с който още нямаме онлайн връзка. Засега.

Ето затова може би мъдрите китайци намигват към историята със и без друго присвитите си в ирония очи, че не бива за всичко да се дава окончателна и бърза оценка. Нещата, намекват те, винаги имат две страни. Най-малко...

Затова те се опитват, и засега успешно, да запазят каквото могат да си позволят от социалните придобивки на стария социализЪм, но и да вземат най-доброто от капитализма на дребничкия Дън Сяопин, който умееше да играе покер и да мисли на едро.

И в някои области те успяват доста добре: за някакви си трийсетина години измъкнаха от беднотията 300-400 милиона души, които днес си купуват като бесни нови коли и апартаменти, тихомълком увеличават военната си мощ, базирана на още по-мощната си икономика, настаняват се с усмивка в Африка, където няма копринени буби, но има много други приятни минерали, готови за новия копринен път.

Умни са китайците: не бързат с оценките, действат тихо, говорят малко, работят много, усмихват се загадъчно, докато Тръмп и Путин се питат късно нощем как ще завърши всичко това в геополитически смисъл. Путин предпочита калкулираното приятелство, Тръмп калкулира ефекта от санкциите. След 400 години може би ще знаем кой е бил прав.

Както знаят читателите, в края на пиесата, и в края на своята непостигната мечта, търговският пътник Уили Ломън си тръгва след скандал у дома. След малко зрителите в театъра на Бродуей чуват шума от форсирания мотор на кола. Уили Ломън отива завинаги там горе, където са мечтите. Повечето неосъществени. Американски или не.

В следващата сцена Артър Милър показва шокираните лица на съпругата на Уили - Линда, и на синовете му, Биф и Хепи, шокирани от факта колко малко хора са дошли на погребението на Уили. Кой идва на погребението на нищожните хора, сякаш пита мъдрецът Артър Милър, полският евреин, женен пет години за ослепителната Мерилин Монро.

Никой не е казал тогава нито на Уили Ломън, нито на Артър Милър, че китайците имат една горчива поговорка: "Пази се да не ти се сбъднат мечтите..."

Което може би щеше да предотврати края на търговския пътник? И което още веднъж показва не само мъдростта на китайците, но и философското схващане, че нещата (поне в някои случаи) следва да се оглеждат от всички страни и от дистанцията на времето...

Както и да е. При нас е прието да се казва, че ако не друго, падането на Берлинската стена е изобличило онази отвратителна практика: в следреволюционна Русия на Сталин и Берия и в Източна Германия на Щази, много хора са били принудени да клеветят близки, приятели и колеги. А и не само в тези две страни.

Много от наклеветените са завършили земния си път в Сибир, други - по лагери. Или ако са успели да прескочат Стената като някои по-късметлии, да доживеят падането й и до по-добри пенсии. Но ако човек като китайците огледа внимателно световните практики в тази област, сигурно ще види, че "бащата" на Уили Ломън, нашият Артър Милър, също преживява подобна драма.

По времето на маккартизма не друг, а близкият му приятел Елия (Илайа) Казан, прочутият режисьор, който изстреля сред звездите Ал Пачино и Джеймс Дийн, Марлон Брандо и Уорън Бийти (и много други), чиито филми (на Казан) взеха 20 оскара... е бил отвратителен - и доброволен доносник. Наклепал е маса интелектуалци пред ФБР и Комисията за антиамериканска дейност, че били комунисти. Между тях били близките му приятели Лилиан Хелман, Дашиъл Хамет и още десетина големи имена.

Отвратен от Казан, Милър скъсва с него и отива в Салем, Масачузетс, да проучва случая с "лова на вещици" през 1692 г. Резултатът от това проучване е пиесата "Тигърът", в която Милър отъждествява епохата на маккартизма със съвременен лов на вещици. Скоро след това го привикват в същата комисия, искат от него да назове имена на комунисти сред приятелите си, той отказва и ги наругава...

Отнемат му паспорта, осъждат го на затвор и започват да правят живота му черен. Колко еднакви са репресивните машини по света... 

След една година друг съд го оневинява. Нещо като в онези два филма, на които проронихме по няколко искрени сълзи: "Животът на другите" и "Студената война"... Любов, Щази и полският Дзержински, но този път в Полша...

За цели 10 години Артър Милър не проговаря на Казан. После му прощава. По този случай няма филм. Още не са минали 400 години.