Article_top

Дни преди да навърши 77 години си отиде легендата на българското кино Стефан Данаилов (1942-2019). Десетилетия наред той е сред най-популярните и обичани артисти в България. Има над 150 роли в киното, театъра и телевизията. Миналата година излезе и неговата биографична книга - "Романът на моя живот", написана в съавторство с журналиста и продуцента Георги Тошев.

В изданието Стефан Данаилов разказва за своите първи детски пакости, забавни истории от снимачните площадки, както и неизвестни подробности от живота си. От страниците Данаилов припомня срещите си с редица лидери от близкото минало и настоящето, както и работата му с неговите студенти.

За Стефан Данаилов актьорската професия винаги е била по-важна от политическата му кариера. А и съпругата му Мария винаги е била на първо място в неговото сърце – без да отрича, че е имало и други жени в живота му. Макар да е дискретен в подробностите, „Романът на моя живот“ хвърля светлина върху отношенията му с Ирен Кривошиева, с Невена Коканова, с Аня Пенчева и с най-популярната актриса на полското кино Барбара Брилска.

Клуб Z публикува втори откъс от книгата с разрешение на нейния съавтор - Георги Тошев. 

Сигурно мнозина си мислят, че съм галеник на съдбата. Но ще призная, че съм се чувствал и ненужен в киното. През седемдесетте години имаше период, в който режисьорите сякаш ме забравиха. 

Не отказвах роли, просто не ме канеха. Аз бях в силата си, на подходяща възраст, а почти не снимах. Може би им бях втръснал? Не знам… Не се депресирах, защото тогава работех много в телевизията и в театъра. 
Върнах се в играта, когато режисьорът Никола Рударов ме покани за филма „От нищо нещо“.  От години мечтаех да играя в комедия. Смятах, че имам качества, но режисьорите не ме виждаха в такава светлина. А на мен ми беше писнало от пистолети, автомати и шпиони.

Снимахме „От нищо нещо“ с голямо удоволствие, това си личи от филма. След Рударов и Иван Андонов ме покани за роля в комедия – „Дами канят“. Разбрах, че съм добър в хумора и сатирата, макар стилът ми да е различен от този на други мои колеги. Така се зароди силна поредица от филми, които публиката и днес продължава да гледа с удоволствие. 

*  *  *

Много пъти приятели и познати са ми казвали: „Копеле, ако беше в чужбина, с тези роли щеше да имаш земя, вили, къщи...“. И сигурно са били прави.

Но аз нямам отношение към имотите, за разлика от една част от родата. Както казваше мама, най-добре е „ни да имаш, ни да нямаш“. Парите не вълнуваха и Мери, жена ми. Затова аз си харчех както ми дойде. Винаги съм имал широки пръсти и често завършвах филма с дългове, които трябваше да връщам. Всичко предварително беше изядено и изпито. Ако не беше Мери, и дом нямаше да имам. 

Работех много, получавах добри, но не чак огромни хонорари. Никога не се пазарях, не тропах по масата. Какъвто беше таванът, такъв ми беше и хонорарът. Сега се шегуваме с идейно-художествените съвети, които определяха категориите на филмите. Но тогава от тях зависеха и бонусите ни. А доброто кино често беше оценявано ниско. 

Днес е трудно да си представим, че един от най-гледаните и обичани български филми „Дами канят“ беше класиран в трета категория. Добре че пълнеше салоните и другарите от съветите бяха принудени да ни дадат премии. 

*  *  *

Успоредно с „Дами канят“ започнах работа върху „Търновската царица“. А през есента ми предстоеше ново приключение – „Борис I“, още един важен филм в биографията ми на киноартист. 

Това беше втората българска суперпродукция след „Хан Аспарух“ на режисьора Людмил Стайков. Наложи се да се спре за известно време, отложиха снимките за около година. Войниците, ангажирани в мащабните сцени на двата филма, бяха преуморени, а и парите бяха понамалели. 

В „Борис I“ историята започва, когато князът е на двайсет и няколко години и продължава до старостта му. На пробните снимки имаше спорове кой е по-подходящ за ролята – дали аз или Коста Цонев. Той правеше възрастните герои по-интересно, но в по-голямата част от филма княз Борис I е млад.

Интересно се работеше с режисьора Борислав Шаралиев. Беше педантичен човек като Въло Радев, който обаче успяваше да ни извади душиците. Шаралиев бе традиционалист в снимането, остави камерата доста статична. Но аз бях на 39 години, безкрайно благодарен за възможността да направя тази сложна роля. 

*  *  *

Първият снимачен период на „Борис I“ започна през септември 1980 г. Тъкмо беше приключила работата по „Хан Аспарух“. Чакахме армията да свърши там, за да дойде при нас. 

По това време имах уговорка да се срещна с Хачо Бояджиев, за да запишем за БНТ песента на композитора Найден Андреев „Моето мъжко момиче“. Екипът на филмовата продукция беше настанен в плевенския хотел „Ростов“, там дойдоха и хората от телевизията. Около седем вечерта пуснаха осветлението и музиката за записа, вдигна се голяма гюрултия – макар че моето беше повече речитатив, отколкото пеене. Трябваха ми седем-осем дубъла, докато се напасна с фона. 

В това време Шаралиев събрал част от кинаджиите в апартамент над нас, а отдолу се чувало как от телевизионния екип викат: „Стефан Данаилов… Хайде!“. 

Това направо го подлудило. Трудно му беше да преглътне, че аз пея естрадна песничка, вместо да се концентрирам върху ролята на Борис I. Не можеше да разбере, че актьорът има нужда от различни творчески предизвикателства. 

*  *  *

По време на снимките правехме много щуротии с момчетата, които играеха боилите в „Борис I“ . На наше разположение имахме микробус от Смолян, мерцедес с 20 места. В него се возехме с моите веселяци, силна група начело с Борето Луканов, все хора с банкетна култура.

С част от войниците репетирахме горе на Балкана. Яздехме без грим и костюми. Бяха ми намерили един много хубав бял кон, упражнявах се с кеф. И тъй като се говореше, че има дизентерия, пусках шеги: „Здравейте, дрисльовци!“. 

После чух коментари: „Как може такова нещо, това е сериозна работа!“. Ами аз така усвоявам терена. Шегувам се и карам колегите да се отпуснат, свикваме един с друг, готвим се за снимките.

След репетициите хората, дошли от околните села да гледат, идваха при мен и ме канеха да пием по едно винце. Любов народна! Обещавах да намина, но настоявах да взема и момчетата с мен. Шофьорът на буса натоварваше бандата и пристигахме в селото. А там ни посрещаха щастливи: „Стефан Данаилов е тук!“. И се започваше – кокошки се колеха, вино се лееше, веселбата продължаваше поне докъм единайсет вечерта. 

Веднъж след такава трапеза отново се качихме на мерцедеса и отпрашихме към бара на хотела в Плевен. На следващия ден трябваше да сме готови рано за снимките, за да хванем изгрева. Гримьорите слагаха бради и мустаци на актьорите, но всичко се разлепваше от жегата и от алкохола. 

Известно е, че предатели е имало и ще има. Някой ни изпорти, че сме били в бара до четири сутринта, и Шаралиев побесня…

*  *  *

За сцената с битите славяни ни трябваше кадър между две скали. Аз яздех начело на кавалкадата, зад мен бяха боилите, а подире им актьорът Стоян Стоев (Спиро писача), качен на дребната кобила Августинка. Краката му опираха в земята.

Искахме да уцелим най-красивия миг на изгрева, камерата беше зад билото. Чакаха ни да излезем и да се покажем. Шаралиев изкомандва в мегафона: „Тръгвай!“. Конете обаче се изплашиха от гласа му и останаха на място. Аз се обърнах към него: „Шаро, не викай!“. Казах му го веднъж, два пъти, три пъти... След последния път откъм Стоянчо Стоев долетя репликата: „Тръгнахме за Константинопол п*тки да е*ем, дупи дадохме, душа да отървем!“. 

И като избухна един смях… Не можахме да се спрем и изпуснахме момента. Боилите излязоха ухилени на терена, а на земята лежаха трупове и пребити славяни. Снимките се провалиха. За капак в същия ден актьорът Иван Томов от Пловдивския театър падна от коня и си счупи крака. Стана страшно! Добре че и без това спряха продукцията за известен период поради липса на средства. Така имахме време да поразведрим отношенията в екипа.

Благодаря на Анжел Вагенщайн, че написа този сценарий и настоя да изиграя Борис І. Признателен съм и на Шаралиев, че въпреки всичко ми гласува това доверие.

 

Дни преди да навърши 77 години си отиде легендата на българското кино Стефан Данаилов (1942-2019). Десетилетия наред той е сред най-популярните и обичани артисти в България. Има над 150 роли в киното, театъра и телевизията. Миналата година излезе и неговата биографична книга - "Романът на моя живот", написана в съавторство с журналиста и продуцента Георги Тошев.

В изданието Стефан Данаилов разказва за своите първи детски пакости, забавни истории от снимачните площадки, както и неизвестни подробности от живота си. От страниците Данаилов припомня срещите си с редица лидери от близкото минало и настоящето, както и работата му с неговите студенти.

За Стефан Данаилов актьорската професия винаги е била по-важна от политическата му кариера. А и съпругата му Мария винаги е била на първо място в неговото сърце – без да отрича, че е имало и други жени в живота му. Макар да е дискретен в подробностите, „Романът на моя живот“ хвърля светлина върху отношенията му с Ирен Кривошиева, с Невена Коканова, с Аня Пенчева и с най-популярната актриса на полското кино Барбара Брилска.

Клуб Z публикува втори откъс от книгата с разрешение на нейния съавтор - Георги Тошев. 

Сигурно мнозина си мислят, че съм галеник на съдбата. Но ще призная, че съм се чувствал и ненужен в киното. През седемдесетте години имаше период, в който режисьорите сякаш ме забравиха. 

Не отказвах роли, просто не ме канеха. Аз бях в силата си, на подходяща възраст, а почти не снимах. Може би им бях втръснал? Не знам… Не се депресирах, защото тогава работех много в телевизията и в театъра. 
Върнах се в играта, когато режисьорът Никола Рударов ме покани за филма „От нищо нещо“.  От години мечтаех да играя в комедия. Смятах, че имам качества, но режисьорите не ме виждаха в такава светлина. А на мен ми беше писнало от пистолети, автомати и шпиони.

Снимахме „От нищо нещо“ с голямо удоволствие, това си личи от филма. След Рударов и Иван Андонов ме покани за роля в комедия – „Дами канят“. Разбрах, че съм добър в хумора и сатирата, макар стилът ми да е различен от този на други мои колеги. Така се зароди силна поредица от филми, които публиката и днес продължава да гледа с удоволствие. 

*  *  *

Много пъти приятели и познати са ми казвали: „Копеле, ако беше в чужбина, с тези роли щеше да имаш земя, вили, къщи...“. И сигурно са били прави.

Но аз нямам отношение към имотите, за разлика от една част от родата. Както казваше мама, най-добре е „ни да имаш, ни да нямаш“. Парите не вълнуваха и Мери, жена ми. Затова аз си харчех както ми дойде. Винаги съм имал широки пръсти и често завършвах филма с дългове, които трябваше да връщам. Всичко предварително беше изядено и изпито. Ако не беше Мери, и дом нямаше да имам. 

Работех много, получавах добри, но не чак огромни хонорари. Никога не се пазарях, не тропах по масата. Какъвто беше таванът, такъв ми беше и хонорарът. Сега се шегуваме с идейно-художествените съвети, които определяха категориите на филмите. Но тогава от тях зависеха и бонусите ни. А доброто кино често беше оценявано ниско. 

Днес е трудно да си представим, че един от най-гледаните и обичани български филми „Дами канят“ беше класиран в трета категория. Добре че пълнеше салоните и другарите от съветите бяха принудени да ни дадат премии. 

*  *  *

Успоредно с „Дами канят“ започнах работа върху „Търновската царица“. А през есента ми предстоеше ново приключение – „Борис I“, още един важен филм в биографията ми на киноартист. 

Това беше втората българска суперпродукция след „Хан Аспарух“ на режисьора Людмил Стайков. Наложи се да се спре за известно време, отложиха снимките за около година. Войниците, ангажирани в мащабните сцени на двата филма, бяха преуморени, а и парите бяха понамалели. 

В „Борис I“ историята започва, когато князът е на двайсет и няколко години и продължава до старостта му. На пробните снимки имаше спорове кой е по-подходящ за ролята – дали аз или Коста Цонев. Той правеше възрастните герои по-интересно, но в по-голямата част от филма княз Борис I е млад.

Интересно се работеше с режисьора Борислав Шаралиев. Беше педантичен човек като Въло Радев, който обаче успяваше да ни извади душиците. Шаралиев бе традиционалист в снимането, остави камерата доста статична. Но аз бях на 39 години, безкрайно благодарен за възможността да направя тази сложна роля. 

*  *  *

Първият снимачен период на „Борис I“ започна през септември 1980 г. Тъкмо беше приключила работата по „Хан Аспарух“. Чакахме армията да свърши там, за да дойде при нас. 

По това време имах уговорка да се срещна с Хачо Бояджиев, за да запишем за БНТ песента на композитора Найден Андреев „Моето мъжко момиче“. Екипът на филмовата продукция беше настанен в плевенския хотел „Ростов“, там дойдоха и хората от телевизията. Около седем вечерта пуснаха осветлението и музиката за записа, вдигна се голяма гюрултия – макар че моето беше повече речитатив, отколкото пеене. Трябваха ми седем-осем дубъла, докато се напасна с фона. 

В това време Шаралиев събрал част от кинаджиите в апартамент над нас, а отдолу се чувало как от телевизионния екип викат: „Стефан Данаилов… Хайде!“. 

Това направо го подлудило. Трудно му беше да преглътне, че аз пея естрадна песничка, вместо да се концентрирам върху ролята на Борис I. Не можеше да разбере, че актьорът има нужда от различни творчески предизвикателства. 

*  *  *

По време на снимките правехме много щуротии с момчетата, които играеха боилите в „Борис I“ . На наше разположение имахме микробус от Смолян, мерцедес с 20 места. В него се возехме с моите веселяци, силна група начело с Борето Луканов, все хора с банкетна култура.

С част от войниците репетирахме горе на Балкана. Яздехме без грим и костюми. Бяха ми намерили един много хубав бял кон, упражнявах се с кеф. И тъй като се говореше, че има дизентерия, пусках шеги: „Здравейте, дрисльовци!“. 

После чух коментари: „Как може такова нещо, това е сериозна работа!“. Ами аз така усвоявам терена. Шегувам се и карам колегите да се отпуснат, свикваме един с друг, готвим се за снимките.

След репетициите хората, дошли от околните села да гледат, идваха при мен и ме канеха да пием по едно винце. Любов народна! Обещавах да намина, но настоявах да взема и момчетата с мен. Шофьорът на буса натоварваше бандата и пристигахме в селото. А там ни посрещаха щастливи: „Стефан Данаилов е тук!“. И се започваше – кокошки се колеха, вино се лееше, веселбата продължаваше поне докъм единайсет вечерта. 

Веднъж след такава трапеза отново се качихме на мерцедеса и отпрашихме към бара на хотела в Плевен. На следващия ден трябваше да сме готови рано за снимките, за да хванем изгрева. Гримьорите слагаха бради и мустаци на актьорите, но всичко се разлепваше от жегата и от алкохола. 

Известно е, че предатели е имало и ще има. Някой ни изпорти, че сме били в бара до четири сутринта, и Шаралиев побесня…

*  *  *

За сцената с битите славяни ни трябваше кадър между две скали. Аз яздех начело на кавалкадата, зад мен бяха боилите, а подире им актьорът Стоян Стоев (Спиро писача), качен на дребната кобила Августинка. Краката му опираха в земята.

Искахме да уцелим най-красивия миг на изгрева, камерата беше зад билото. Чакаха ни да излезем и да се покажем. Шаралиев изкомандва в мегафона: „Тръгвай!“. Конете обаче се изплашиха от гласа му и останаха на място. Аз се обърнах към него: „Шаро, не викай!“. Казах му го веднъж, два пъти, три пъти... След последния път откъм Стоянчо Стоев долетя репликата: „Тръгнахме за Константинопол п*тки да е*ем, дупи дадохме, душа да отървем!“. 

И като избухна един смях… Не можахме да се спрем и изпуснахме момента. Боилите излязоха ухилени на терена, а на земята лежаха трупове и пребити славяни. Снимките се провалиха. За капак в същия ден актьорът Иван Томов от Пловдивския театър падна от коня и си счупи крака. Стана страшно! Добре че и без това спряха продукцията за известен период поради липса на средства. Така имахме време да поразведрим отношенията в екипа.

Благодаря на Анжел Вагенщайн, че написа този сценарий и настоя да изиграя Борис І. Признателен съм и на Шаралиев, че въпреки всичко ми гласува това доверие.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?