Съботно едно такова, ама нещо не ми е празнично... Нямам мир.

Само бат Сали получи мир. 10-и МИР в Кюстендил. И Четин Казак получи един, де.

Разпределението на МИР-овете (многомандатните избирателни райони) направо ни разбърника вътрешния мир. Не познавам този човек – с частното енерго и запомнящия се кожух, но съм сигурен, че спи спокойно като чипкано бебе със сменен памперс. От ония – хубавите, дето попиват 3 дамаджани синя течност в секунда... Не че съм виждал бебе да пишка толкова много антифриз.

Спи, за разлика от нас.

И кой е „на далавера“ накрая – ние или той?

В Библията, както си спомняте, пише: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам“. Е, къде го? Сигурно нещо в получателя не е наред, т. е. - в нас. Сигурно вече не сме на тоя адрес, на който е пратен мирът.

Няма как да ми харесва това, което ни се случва. То по-скоро няма как да харесвам нито едно от нещата, които ни се случват. Един раздава мира, друг МИР-овете. А ние – все валат.

Хубавото на лошото е, че все повече хора се святкат, че така няма да стане. Че всичко е тотално подменена действителност – фейк, менте. Толкова вярна, колкото да преведеш името на дуета „Пет Шоп Бойс“ като „Пет момчета от София“.

От София, от Кърджали или Кюстендил – все тая. Всички сме удавници в морето от тревожност. Надули сме си едни идоли – сетих се от това, че имаше и мач – като ония весели гиганти по стадионите, които махат глуповато. А ние овчо ги зяпаме – демокрация, законност, права... „Хелоу... Бай, бай“... Аре, момчета, че ще метеме. Топлият въздух е свършил, осветлението на стадиона гасне и чичката домакин сгъва кумирите ни в бараката с греблата до следващия път.

Сега очаквате да дам рецепта ли? Ами, нямам. Бат Сали не ме устройва като вариант, в смисъл – то това се гради с много труд, чалга и слънчогледови семки, когато му е било времето... Сега ми е късно – изпуснал съм влака.

Вариант Б е да се върна на онова с превода... Че явно нещо му куца и то не е, че ви казах, че са дует, а пък нали уж 5 момчета?...

Не разчитаме сигналите на „пощальона“, поне според мен. Не насочваме натиска в правилната посока. Не казвам да сме апатични и асоциални, а трезви. Защото трезвост е да се огледаш и да видиш, че всички сме откачили. Че се тъпчем с хапчета, за да заспим, за да сме будни, за да сме красиви, за да храносмиламе по един вол наведнъж...

И понеже момчетата, както казахме, са от София, при нас не сработва дори шопското: „Язе право одим, ами друмо криви“. Поне ако се съди по резултатите – не. Изобщо сме излезли от „друмо“, че и кривим на всичкото отгоре. Как иначе да обясним връщането постоянно на стари... пачаври, които сме припознали като новите си спасители.

Да си купиш МИР явно е лесно. В играта на котка и мишка те винаги побеждават, а ние винаги губим. Вторачваме се в Кърджали, но те са в Северозапада, ние гледаме Ленкница, те са вече в друга държава...

Но да си купиш мир не става. Той се дава. Остава просто да се върнем на стария адрес. Онзи, благодарение, на който сме имали духовен подем, имали сме хем умове, хем смирение и богобоязливост, били сме, ако щете, сред водещите икономики на този грохнал от старост континент.

Ами бат Сали? Него да не го мислим – той си има имунитет.