Антъни Бърджес продължава разказа си за Ендърби, „поет, отшелник, мизантроп и неразобличен романтик“, както вече е станало ясно от първата книга от поредицата – „Ендърби отвътре“.

По волята на лекарите Ендърби е мимикрирал до обикновен средностатистически гражданин. Околните са убедени, че същността му е променена, обаче се заблуждават: промяната е само привидна.

Отхвърлил съблазните на удобното съществуване под чехъла на съпругата си – светска лъвица, Ендърби следва вътрешния си глас. Дали в Мароко, където си въобразява, че ще отмъсти на своите плагиатори, или в Лондон, където наистина си отмъщава на опиталия се да го обезличи доктор, Ендърби изплува тържествуващ, за да извоюва най-голямата си победа:

Музата му се връща и той отново започва да твори.

Клуб Z публикува откъс от "Ендърби отвън" на Антъни Бърджес (изд. "Изток-Запад").


Малко по-късно Хог седеше, разтреперан, в една обществена тоалетна. Наблюдаваше как се тресат нежните вътрешни меса на бедрата му. Над него дизелови влакове потегляха – на запад, защото Хог се намираше на гара „Падингтън“, докъдето беше стигнал пеша, минавайки покрай музея на Мадам Тюсо и Планетариума, после надолу по Еджуеър Роуд и тъй нататък. Беше пуснал едно пени, но яростта, която изкарваше сега, беше с много по-голям обем. В момента целият поетоненавистнически свят го зяпаше с лицето на д-р Уопъншо, но, разсъждаваше Хог, който във въображението си се беше изсрал върху това лице заслужено и обилно и в допълнение се беше изпикал върху му, докато светът се задоволява просто да ненавижда, д-р Уопъншо отива по-далеч: той съзнателно унищожава поета. Или поне се опитва да го унищожи. Той, Хог, всъщност оклеветява света.

Светът е лош, но не колкото д-р Уопъншо. Но пък не е ли лоша и гадната Муза, която стиска, стиска даровете си, а след това – хоп! – вземе, че ги изсипе точно в най-неподходящо време? Въпросът е: какво е положението? Какво точно иска тя от него, по дяволите, как очаква да постъпи той? Хог вдъхна изключително болезненото и миризливо ухание на собствения си Аз такъв, какъвто беше преди много време, седнал в същата поза в работната си стая в крайморския си апартамент, чешещ голи, опърлени от електрическата печка крака и упорито изглаждащ поредния стих заедно с Музата в спокойна и напълно професионална връзка.

Ако ѝ се заумилква отново (което означава повече да не я нарича „лошотия“ или „прихватничава“, както по същото онова време), ще поиска ли Музата му да се върне и отново да домува у него за постоянно? Защото всеки нов остър спазъм, като възникналия при кавгата преди малко, носи само вреда. Но разбира се, в онези дни, преди проклетата жена да го ожени за себе си и да го принуди да разпилее капитала си, за него беше напълно възможно да се държи като професионален поет (с други думи, да не припечелва нищо или да припечелва много малко). Сега трябваше да си изкарва заплатата. И дори, ако дарът му истински се върне при него, ще се наложи да го използва като, според общоприетата приказка, приятно хоби. 

Разбира се, успя да поспести нещичко. В хотела може да разчита на спалничка, храна и по някой и друг бакшиш. И понеже и без това си беше смъкнал панталона, можа веднага да провери колко е спестил.

Все още държеше парите си в торбичката, завързана с ширит, стегнат около копчето на дюкяна на панталона. Не се доверяваше нито на банките, нито на колегите си в хотела. 

В хотела ключовете не бяха никакви ключове, ами отваряха всяка врата. Веднъж влезе в спалничката си и завари там Джон Испанеца, с една ръка сграбчил негова риза, с друга – едно от ножчетата му за бръснене, а Хог помнеше много добре, че преди да излезе, беше заключил. Джон се захили неискрено и захвана да обяснява как заварил вратата отключена и влязъл да си поиска назаем едно ножче за бръснене, щото му били свършили неговите, и как в този момент го обхванало желание да се повъзхищава на ризите на Хог, които според него били от много добро качество. Хог не му повярва. 

Както и да е, пазеше възелчето с парите си в панталона си. Възелчето от своя страна пазеше тестисите му, защото между временно наетите като келнери малтийци и кипърци имаше някои големи мръсници. Сега Хог измъкна от вързопчето свитъка банкноти от по пет лири и трескаво ги преброи. От груба драсканица на стената го гледаше без завист мъж; според изображението – явно голият бог на плодовитостта. Двайсет и пет рисунки на крилати лъвове ограждат доста глуповата млада Британия. Не е зле. Това прави сто двайсет и пет лири. А в джобовете на панталона – още близо трийсет сребърни шилинга, това пък – от оскъдните бакшиши. 

Още не си беше направил труда да установи сумата от няколкото други бакшиша в чуждестранни банкноти. Динари, лирети, нови франкове, дойче марки и прочее, тях той къташе надиплени в паспорта си, който пък беше във вътрешния джоб на якето му, в момента – увисено на закачалката на вратата. 

Нужно е, беше научил, всеки от служителите на хотела много да пази паспорта си поради кражбите и незаконната търговия с паспорти, вихреща се сред физическите работници – тъмнокожи, измет от островите, същества с неясен етнически произход, лукави, злобни, безскрупулни. Въпреки новосъздалото се презряно положение на Великобритания по света, британският паспорт продължава да се цени. 

Така, установихме положението. Достатъчно сухо, за да си купи време за писане; да напише наистина изпипан секстет или някакво повтарящо се звънтящо канто, стига Музата да пожелае да помогне. Той подпръцна. Не ти се подигравам, отправи уверение към Музата, в случай че тя се намира някъде наоколо; нито го правя като насмешка или от съклет; просто – напълно законно се облекчавам в аванс. Вече се усещаше по-спокоен. 

Разбиращо огледа рисунките по стените и по вратата. Даде си сметка, че някои от тях могат да минат за произведения на изкуството, доколкото очевидно са опити за пречистване на мощна емоция чрез стилизирана форма. До рисунките имаше необуздани надписи, призиви за срещи на известни места, макар и, ако се съди по датите – с доста голяма давност; хвалби, прекалено крайни, за да се осъществят, сбито изразени пожелания към сексуални партньори, прекалено крайни, за да са реалистични. Секс. Добре де, самият Хог се беше опитал, следвайки рехабилитационния модел, наложен му от доктор, сега гадняр, Уопъншо, да се пробва в сексуални упражнения като всички останали, но не постигна особено голям успех. 

Откъдето и да го гледаш, в наше време човек трябва наистина да е млад, за да прави секс както си му е редът: това му беше обяснено недвусмислено от онези младички италиански камериерки и прочее, с които се беше срещал; обясняваха му го и някои от поп артистите, с които, пак по кретенските препоръки на Уопъншо, неохотно се беше опитал да се сношава. Е, това е положението... Трябва да престане да повтаря тази фраза през цялото време. 

На стените имаше изписани и стихчета, повечето от които – като ония произведения на Вяра Силна – оформени като проза. Всички те бяха традиционни стихчета, предимно на клозетни теми, но някак си му додража, когато установи, че стихът продължава да зачита своите гномични или мнемонични свойства. Тоест продължава съществуването си сред обикновените хора. Хог не можеше да си представи гадняра Уопъншо да пише или да рисува нещо в тоалетна. Забеляза на стената до дясната си ръка приятно незапълнено местенце. 

Не му беше нужна Муза, за да увековечи хрумването си: извади химикалката си и написа: 

„Когато смъкнал си гащета и дрискаш или чеп държиш, лице те гледа от клозета – на Уопъншо лицето, виж!“

Сто на сто някой ще наизусти това стихче и ще го възпроизведе или в метрото, или другаде и несъвършената памет може да замъгли рязката елегантност на адреса, но няма да забрави напълно името и ще го повтори в някаква аломорфна форма, в някакъв друг вариант. Ендърби Народния певец. Ендърби, не Хог Свинчото. И Уопъншо ще се сдобие с истинско безсмъртие. Сега Хогърби усети глад. 

Запаса се, дръпна веригата, нахлузи си сакото и излезе. Кимна любезно на чистача, който четеше „Ивнинг Стандард“ до стъклената си кабинка, и се изкачи. Излезе от гарата и в една странична улица попадна на успокоително мръсна дупка, натъпкана със сърбащи мъже. Знаеше точно какво му се яде: нещо, което истински да разбунтува стомаха му. На очилатия мъж зад бара, който изсмукваше храна от зъбите си, поръча чаша много силен чай, яйца и тлъст бекон, после изкачи стъпалата до вратата. Нека си разстрои стомаха, това му е целта, това ще му даде да се разбере на оня гадняр Уопъншо.